Rubén
/Tonina & David/

Името му е Рубен
Извървях километри за любовта му
Всяка сутрин,
всеки ден
питах едно и също

Винаги му казвах
ще ме отведе до бездната
Всичките ми мечти
ще избледнеят

Не ме оставяй сама!
Ти си моят наркотик
И не искам да спра да пия
…, и да пия…

Времето минава
И любовта му си отиде
Не я намирам!
Цветята са изсъхнали

Оставих му писмо
На същото място, на крайбрежната алея
Да си спомни
как го молех…

Рубен, не ме оставяй сама!
Ти си моят наркотик
И не искам да спра да пия
…, и да пия…

Всеки е по пътя си
Търся съвет от приятелите
Оставям писма на същото място,
на крайбрежната алея
С надежда някой ден
Да ме прочете…

Не ме оставяй сама!
Ти си моят наркотик
И не искам да спра да пия
…, и да пия…

…
We were a pair
But I saw you there
Too much to bear
You were my life
But life is far away from fair…

…
I let it burn
You’re no longer my concern
Faces from my past return
Another lesson yet to learn

That I’d fallen for a lie
You were never on my side
Fool me once, fool me twice
Are you death or paradise?
Now you’ll never see me cry
There’s just no time to die

П.П. Заедно с Били Айлиш и тази разкошна песен, която никога не мога да слушам равнодушно. Приковава ме, обсебва, изтръгва ми душата, грабва ми дъха и ме оставя да търся следите от звуците,… като следи от сълзи. Просто — in the mood, затова и само някои извадки от текста.

Погледът ми час по час се измъква като непокорния кичур на Биляна, изпод кенарената забрадка, докато се опитва да избели пустото даровно платно. Литва през прозореца, промушва се между прясно изрусените коси на липата и се емва към небето. Знам кой ден е днес. Знам адетите, … уж. Нямам жито, ни хляб, ни пурички с локум. Татко, нямам и ореховки. Ще ти направя пак, следващия път, като отивам при майка…
Read more »

Двадесет години
(Diego el Cigala, Bebo Valdés)

Какво те интересува, че те обичам
След като не ме обичаш ти
Отминала любов е, не отричам
Далеч от мислите ми нека да стои

В живота ти илюзията бях
За ден, там някога… далече
И да си спомням миналото пак
Не може с жар да ме затопли вече

Ако нещата, за които топим се в нега
Могат някога да се достигнат
Ако някога в твойто сърце любовта
Пламтеше преди двадесет години…

Гледаме двама с толкоз тъга
Как любовта ни избледнява
Всяка една е парче от душа
Която тя безжалостно дарява

/превод Flo, 10.2020/

Сигурно сте слушали разкошното изпълнение на Buena Vista Social Club, но днес това, което провокира превода и подбора на снимките, са ето тези двама сладури и техния кавър. Enjoy! :*

“Isaac & Nora – Veinte Años”

Така и не мога да си спомня кога се е родила страстта ми към музиката. Сигурно си я нося в мен по рождение. Родителите ми разправяха една случка от времето, когато съм била бебе. Оставили ме на баба ми и отишли на концерт в лятното кино, на групата “Los Paraguayos”. Майка ми често си спомня как бил закъснял автобуса, а те слезли усмихнати, готини – прекрасни, снажни мъже! С пъстрите пончо на раменете, със сомбрерата, с китарите… И Арфата! Нашите толкова били омагьосани, че се върнали, взели ме и с бебешката количка отишли да изслушат и втория концерт, вече пред киното. Май това трябва да ми е бил първия спомен, но въпреки вродената ми музикалност, не го помня от нивото на крехките ми 6 месеца по онова време… Но пък с Тях, с тези слънчеви muchachos мина цялото ми детство, тийнейджърските години, че и отвъд
Read more »

(Disturbed, “The Sound of Silence“)

Здравей, Тъма!
Не сме били никога приятели с теб, знаеш…
Дете на Светлината съм
Но ме повика и дойдох, закопняла
За тези видения, които ми носиш
За семената, които ми даде да засея
Да усетя как кълнят в мислите ми
В звука на тишината

С мен бродиш в неспокойни сънища
По тесни улици от неодялан камък
Във влажния студ, под уличните лампи с ореол
Пробожда взора ми светкавицата на неона
И в голата му светлина видях хиляди хора
Да разговарят без да си говорят
Да слушат без да се чуват
Да пишат песни, които никой няма да посмее да изпее
Да наруши звука на тишината

“Глупаци!” – изкрещях им – “Вие не знаете!
Тишината расте, като тумор
Чуйте думите ми, бих могла да ви науча
Вземете ръцете ми, за да мога да ви достигна”
Но думите като безшумни дъждовни капки
Попиха в извора на тишината

Бледи кълнове под клепачите
Отблясък от думи на неонов и измислен бог
Отговор на молитви…
“Думите на пророците са изписани
по стените на метрото… и на душите ви
Нашепват в музиката на тишината”

Добре дошла, Тъма
Моя нова приятелко!…

/небуквален превод Flo/

The first time ever i saw your face
I thought the sun rose in your eyes
And the moon and the stars were the gifts you gave
To the dark and endless skies, my love
To the dark and empty skies

The first time ever i kissed your mouth
I felt the earth move in my hands
Like the trembling heart of a captive bird
That was there at my command, my love
That was there at my command…

/George Michael, “Songs from the last century”/

“Когато неразбирането срещне великото, страхът от времето заплашва да изригне и да погълне майсторството”
/Огнената книга – историята на една вещица/

Ако трябва да изброя музикалните си предпочитания, със сигурност ще се затрудня да опиша стотиците изпълнители и аранжименти, които ми предизвикват какви ли не емоции… Разплакват, усмихват, карат ме да танцувам или ме отнасят отвъд въображението. Въпреки многообразието от жанрове и песни (а то е променливо също като настроенията ми), ако някой преди година ме беше попитал “Слушаш ли готик метъл или индъстриал метъл?”, със сигурност щеше да види насреща израз на пълно неведение. И така до онзи хубав ден, когато (не)случайно един приятел ми пусна “Children of the dark”. Мисля, че от мига, в който ме разтърси ритъмът на тази песен, откакто нежният женски вокал “разтвори” сетивата ми, а умелото съчетание на мъжки гласове извика усмивката ми, тази песен трайно разпростря великолепието си в спомените ми. И не само това, ами започна да дърпа невидими нишки, разкривайки една напълно непозната, сияеща радост, сякаш се опитвах да разплета графитено черен и лъскав пашкул на копринена буба. Така стигнах до MONO Inc. и този първи за мен албум, който успя да ме грабне безвъзвратно – “Symphonic Live”.
Read more »

“Vergissmeinnicht”…
/Eisbrecher/

Сърцето ти бие в бездна безбрежна
Последната ти дума нощта я пое
Толкова жестоко, толкова небрежно…
Съдбата далеч от мен те отне

Пуснах те…
Трябва да се освободя – да си върна покоя
А копнежът все догонва ме
Завинаги съм твоя…

“Прости ми – мислех си
И с мен остани!”
А казах само да не ме забравяш…
Една последна светлина
Преди сбогуване вземи
За мен завинаги незабравим

Потъва погледът в нощно червено
С последни сили откъснат в омая
Толкова жестоко е! Като олтар осветен
Лежиш пред мене… И това е края

Пуснах те…
Трябва да се освободя – да си върна покоя!
А копнежът все догонва ме
Завинаги съм твоя…

Този път трябва да бъде навеки
И тази рана също ще хване кора
Трябва да се освободя, да намеря пътеката
Все някога съдбата ще ни догони сама.

/опит за небуквален превод – Flo )

*~*~*
Плиснали лъчи
Под тиха синева
Кой ли Слънцето взриви?
Копнежи носи ли нощта…

(Charlie Haden & Pat Metheny – Spiritual)