Щедра е била природата към Шарколес, сътворила е толкова разнообразни кътчета в него! И полянки, където сутрин да ударят по чашка роса лепреконите. И огромни дървета, в чиито хралупи гномчетата да крият разни съкровища, откраднати от гнездата на свраките. И пътеки, по които единствените следи, оставени от елфите са рояците теменуги през март…

Но какво би била вълшебната дъбрава без пъргавите си пернати, опашати, пълзящи и цвърчащи обитатели. Магическите създания са се появили заедно с гората, втъкани са в шарката и. Но животните са дошли след нейното изтъкаване от светлината. Настанили са се удобно и я огласяват със звуци и изпълват с живот.

Преди няколко години, в едно февруарско утро, Светлоблик, един от слънчевите синове, ми подари вълшебна кутийка. Когато съм с нея успявам да се слея с шарката на гората, да чувам и виждам по-добре обитателите и даже да разбирам езика им. Така и те не се плашат от мен, а пък и аз успявам да понавляза в шарените клюки Tака, преди няколко дни станах свидетел на една горска случка, която може да се каже, че си беше щастлива и предколедна, не само заради понаръсилия сняг.

С ето тази красавица се знаем отдавна. Това е Кокорка или накратко – Кори. Май един от по-младите енти я нарече така, заради проявеното от най-крехка възраст любопитство и неудържимо нетърпение. Малко след раждането си, малката пухкава топка подала муцунка от гнездото… Не, да не си помислите, че се е излюпила в гнездо като някоя гургулица?! Просто майка и била направила топло гнезденце в хралупата на този млад ент от Дъбокорови. Та така малката се подала навън, поогледала се, колкото за едно “Hello, world!” и … дръпнала силно едно младо и зелено жълъдче! Не знам как да ви обясня, ама да направиш такова нещо на един ент си е все едно да се опиташ да дръпнеш мустака на дракон! Или ухо на мрачен елф (да чукнем на дънер – да не чуе сянката!)…

Като викнал оня ми ти собственик на хралупата, като затръбил, за нула време събрал де що имало пернати наоколо. А малката пакостливка седяла стреснато, с едни такива ококорени очички — все едно ги е взела назаем от храста с узрял черен бъз пред колибата на вещиците. Оттогава я нарекли Кокорка, ама понеже името много дълго и ентите се бавят доста, докато успеят да кажат кой е свършил поредната беля, та затова и останало по-краткото, Кори.

Вярно, че сега е вече пораснала, с една такава красива опашка, която веднага показва настроението и. Ако кротичко я е завила като буква “S” на гръбчето, значи всичко е наред – сита е, доволна, спокойна – истинско катерицово херувимче (хм, дали ) А как управлява с нея късите си полети между дърветата! Винаги изтръпвам като я гледам как подскача и се прехвърля все по най-тънките и най-високи клони!

С Кори сме приятелки, обикновено идва наблизо, да се посмеем и да си поговорим без да се плаши. А може да се дължи малко дружбата ни и на това, че в джобовете ми все се намират лешници, тиквени семки, орехи. Особено любими са и фъстъците с шушулки. Като се разхождам и чуя драскане на нокти по кората или невъздържано хрупане някъде откъм клоните, ясна е работата

- Здрасти, Фло! Ама не ти ли е студено, тази козина твоята май рехава нещо, а?! Иначе, на цвят го докарваш! Ей, какво мърда там в джобчето? Семки?! Еее, пак ли?! От вчера само семки дъвча!

Аха, викам си, пак е откраднала закуската на гълъбите и синигерите. През лятото беше докарала татко Руди до истерия…

После пък беше задигнала колекцията от охлювни черупки, дето Грак фон Вранден беше събирал и подреждал покрай езерото със старанието на куратор от Берлинския природонаучен музей.

Изобщо Кори е пълна с палави изненади, енергия и неспасяем апетит. В онзи ден, обаче, за който започнах да разказвам в началото, ама шарката ме оплете и се отплеснах… Кокорката ми се стори по-различна от обикновено. По-сериозна някак, по-замислена. Да не повярваш, чак си изпусна фъстъка и се наложи да слиза по снега да си го намери!

Тъкмо го беше намерила и му отмъщаваше за проявената от него чевръстост, иззад дънера надникна един слънчев лъч.

- Хей, пакостливке! Днес нещо ми се виждаш несръчна, а?! Какво става, не си в настроение…

- Амммне, съвсем съм си добре, само че… Свраките ми се разкрякаха, че като върша все пакости никой няма да ме обича и да иска да ми бъде приятел. А пък аз какво? Ами това са си просто шеги, не съм виновна, че ме ръчка и гъделичка отвътре като молец под елечето на мързелив хуорн! А те от закачки не разбират ли? И още, казаха ми, че нямало да получа коледен подарък :/

- Хеехе, за подаръка не знам, ще трябва да помислим. Там джуджетата имат думата, не им се меся – подсмихна се слънцето – Но виж за другото, сериозна работа те чака явно. Мисля си, обаче, че мога да помогна. Всъщност, знаеш ли, в случая точно ти можеш да помогнеш!

- Къде? На кого? Някой е закъсал? Оле-ле, казвай бързо!

Така Кори заряза и мен, и фъстъка (е… вярно, че беше останала само шушулката, де ), и хукна на подскоци по слънчевата пътечка и аз по нея. Не много далече от дъба на Кори живее семейство Дланелистови – голям род енти, славещ се с красотата си и с много задгранични родственици – от Канада до Япония. В Шарколес живее семейството на Златко Сърцелистов и неговите братовчедки, Червенороски. Сигурно сте ги виждали, едни такива снажни, рубиненокоси горски цинцифуции…

Та в онази мразовита, но слънчева утрин, Кори стигна до един златокос клен. И там, сред кълбо от клони и хвърчилки и се мярна рижавокафява козинка и унила муцунка…

- Ми как няма да е унил, гледай как се е заклещил в клонака! – Кори пъргаво се закатери и скоро доближи другия пухкавел, който пък се оказа непознат момък.

- Здрасти! Закъсал си май, а? Теб не са ли те учили, че със Златолистови трябва да се внимава и че трябва да си гледаш върховете на ноктите, когато доближиш тънките клони? Kак се казваш? Аз съм … сигурно си чувал за горската беля Кори. Цялата гора пищи от мен – добави тя и сконфузено се заоглежда.

- Здравей! Ами не, не можаха да ме научат, останах самичък много малък. Джуджетата ме отгледаха и ме нарекоха Рижодрешко, че нещо… козината ми била като ръждата по секирата на Дъбомор, техния прапраджуджо. Не съм чувал за теб. А защо пищи гората?

Кори се усмихна под мустак:

- Амми не, нищо особено. Пернатите нямат чувство за хумор. Ще им натежи, докато летят. Ама я, дай по-добре първо да те измъкнем оттук.

С големите си нокти Кокорка успя къде с чегъртане, къде с късмет, да разплете кълбото клони, в което се беше намъкнал Рижодрешко.

- Ееей, Кокорке, толкова съм ти благодарен! Какво щях да правя ако не беше дошла! – засуети се младежа – Ама да знаеш тия хвърчилки са много вкусни! Аз затова… таковата, се заврях тук.

Рижодрешко и Кори заподскачаха по клоните и с цвъртене събираха и хрупаха семенцата, скрити в хвърчилките, все едно че бяха нападнали ято скакалци. Голямо лудуване падна после, гоненица по дърветата, лупинги, премятания, какво ли още не!

Когато слънчо започна да се прозява и порозовява, дойде време Кори и Рико (понеже Рижодрешко е много дълго и пак заради ентите ) да се разделят. Рико накъса последно букетче кленови хвърчилки и го подаде на Кори:

- Кори, беше страхотно! Джуджовците са много мили, но хич не е толкова забавно с тях, колкото ми беше днес, с теб. Искаш ли?.. Дали може пак да се видим? И да бъдем приятели?

Хеехе, колко се зарадва малката пакостлива пухкавелка! Подскочи закачливо няколко пъти около него, взе си букетчето, смутолеви едно “Ама разбира се! Хей, до утре!” и хукна обратно към своята хралупа.

Почти заспалото слънце я погледна с половин око:

- Е, палавке? Какъв подарък искаш от джуджетата за Коледа?

- Хе, ама те вече ми го дадоха! – ухили се Кори – Най, ама най-най-хубавия подарък!

Усмихна се слънцето, намигна ми и полека се скри зад хълма, предоволно от деня. Лека нощ, прятелчета! И хрупкави сънища, Кори и Рико

Няма еднакви години, нито еднакви сезони. Никога не са еднакво дълги и границите между тях. Понякога крачките са толкова плавни, разликите толкова трудно уловими, като че ли природата танцува танго — две напред, едно назад. А друг път, докато се залута есента сред сенки и шарки, вземе че завали сняг. Или пък идва предречената последна зимна нощ, лъхне вятъра, позавърти се над калните улици и на следващото утро вече мирише на пролет… Само един месец има, в който сякаш някой запечатва шарката, затваря купола на цветния цирк “живот” и така изчаква тихо и търеливо да започне обратното броене (някъде около Бъдни вечер ).

Ноември…

Може би някъде около средата му идва ден, в който просто цветът се изгубва. Златото в листата помътнява, рубиненото става кафяво, клоните опустяват и притихват. Няма ги бъбривите синигери и скорци, само враните инспектират кошчета, пейки и люлки по тихите детски площадки…

Небето се затваря и сякаш светлината се излъчва от плитък купол, който ти се струва, че ако протегнеш ръка ще го докоснеш. Идва дъжда и заличава последните разлики в багрите, забърквайки оня мек, кафяв щрудел от шума и пръст, който само чака снега да го поръси като с пудра захар…

Има го този миг на пълно затишие, на безвремие някакво, когато не можеш да усетиш как сутринта се претопява в следобед. Дни, започващи с блуждаещите силуети на дървета и хора, когато едва-едва просветнало, мъглата бърза да не ни изтърве от лепкавата си прегръдка…

По полето стърнища и угари спят, мекотата на хълмовете чезне в мъглата. Крехите стволове на дърветата и лениво прелитащите мишелови… всичко е като на забавена кинолента.

Затишие, но не пред буря. Просто последна въздишка, облекчена, сладка, с усмивка… като на дете преди сън. И не, не е тъга, сякаш това, което носи този момент. Само желание за покой, готовност за сън, от който ще се родят в уюта на зимата новите кълнове цвят, светлина и надежда. Затишие в очакване на снега…

Не знам дали и кога са се появили на бял свят приказките за феите и подобни на тях горски магически същества, но доста по-рано, благодатната ни планета е станала сцена, на която са се появявали какви ли не чудати създания. На феите, обаче, сигурно се дължи това особено тайнство, което ни обгръща като навлезем сред една широколистна гора. Този осезаем, проникващ навсякъде хлад, заедно с желанието да напуснеш пътеката и да обиколиш дънерите, поставил длан на топлата кора. С откритото под бука изворче, в чиято вода сякаш е разтворен пчелен восък… И с този дъх на влага, на опадала шума и гъби. Е, ако сте изпитвали подобно тайнство, значи сте посетили Градината на феите

Едни от най-крехките растения тук са мъховете. На фона на доста по-многобройните си братовчеди, семенните растения, които са и доста по-млади, мъховете са скромни, нямат пищни цветове, вкусни плодове или жужащи около тях опрашители. Но пък си имат интересен ‘вътрешен живот’, гарнирайки половото размножаване с безполово. На върха на женските и мъжки растения се развиват половите органи. Обаче, за да се осъществи успешната мисия по оставяне на здраво потомство е нужна … капка вода.

Веднъж прибрало на “топло” мъжкото его, връхчето на женското растение започва да се удължава и в края му се появява този симпатичен качулат израстък със звучното име калиптра. Различни по форма и големина, но винаги държеливи и упорити. Къде ли само не израстват и в какви ли не условия…

И как няма да издържа лед и пек, като в калиптрата са скрити безценните спори, от които прорастват новите растения. Мъховете нямат корени, а ризоиди, с които се прикрепват по скали, стени, дънери и навсякъде, където усетят влагата. Върху прорастъка се появяват мъжките и женски растения, които образуват мекия килим, подходящ както за игра на криеница на феите, така и за сутрешни уроци по бродерия с роса…

А докато си говорим за мъховете се оказа, че не знам някои любопитни неща. През Втората световна война мъховете са били използвани за първа помощ, слагали са ги върху раните като абсорбент. В Мексико пък ги използват за коледна украса, а в Англия – в производството на уиски

Не ги подминавайте. Малкия свят винаги може да ви изненада, най-вече с красота.

Есента си минава в шарки, прелитащи листа и скосени лъчи, като все ме кара да посягам сутрин към чантичката с апарата… Зер, днес мъглата може да не се вдигне, преди “задръстването” да ме довлече до парка. Или току-виж някоя катерица пак ме изненада без нищо в джоба и албумчето с животинки си остане недовършено. Ясно е, като бял ден, че съм чадо на светлината и предпочитам деня за снимане. Обаче, как да успееш с тези кратки дни, да се самоизвадиш от ватъка на ежедневието и да пуснеш един тегел сред шарките, заплетени от полегналото на рамото на деня слънце…

В такива случаи просто си отваряш сетивата и се гмурваш в нощта следвайки пътеките на караконджулите. Те знаят, че скоро ще бъдеш завладян от особеното очарование на губещите се очертания, от странния цвят на листата, осветени от прожекторите…

Очите ти ще следват раждащите се и истерично побягващи от всяка минаваща кола сенки, и ще се чудят защо оживяват статуите…

Тогава всяка светлинка е ценна, всеки цвят е отделен и се вплита отчетливо в хармонията. Сякаш и въртележката от гуми не се забелязва толкова, пушекът става ефект на сцената. Да не говорим как изневиделица изскачат фантоми и само очертанията им палаво загатват, че си успял да уловиш забързания им бяг…

Няма начин да не се забележи и синкавото сияние на една любима караконджулска сграда. Стараеш се или не, балкончетата са нежно-сини и си изглеждат като сцена за среднощно парти. А дори по-оправните караконджули да си носят прътите за снимане в готовност, понякога се оказва, че колчетата на кмета по тротоара вършат добра работа

Ако с нещо още е благодатна нощта, това е лесното правене на панорами Няма какво да напасваш в небето, в облаците, да “изглаждаш” синьото като упорити ръбове на пола от лен.

Не минава без клише, разбира се. Макар, че както казва един приятел “няма изчерпан за снимане обект”…

Да не забравя, караконджулите обичат да си сверяват любимите играчки, особено ако са им почти еднакви. Дали по-малката може да повтори същите неща, които по-голямата прави. Както досегашния опит показва, никога не се получават еднакви

За какво още служи нощта? За отмора, за топла постеля, за докосване, за взаимност и обич, за сливане, за раздели и съзерцания… А за някои – време за среднощен тоалет. Хич човек да няма малко спокойствие, брей!

Какво има още сред сенките? Кой се крие зад ъглите, където не успява да проникне дори намигащото лунно око? Имат ли форма сънищата и цветни ли са? Кой знае колко различни отговори може да даде един уловен миг от нощта, един щрих от караконджулския час…

Има влакове, които човек хваща навреме, или с подтичване, почти навреме. След това започва да усеща как релсите го поглъщат, заедно с километри живот и емоции, заедно с времето пред очите му се нижат събития, хора, звуци и картини. Редуват се монотонни полета и светкавични смени в пейзажа — пъстра редица, хармониращи с неговото израстване, трепети и настроения.

Но има и влакове, които изпускаме. И дори цели композиции, за които дори не знаем, че съществуват. Дори и не подозираме, че могат от момента, в който прекрачим купето, да ни отведат в един друг свят със скорост, от която спира дъха. И пред погледа ти да се заредят картини, които не си и подозирал, че съществуват. Да чувстваш всичките си сетива, завладяни от зашеметяващо различни усещания — вихър от звуци, вулкани от страст и ледени океани, в които се дави тъга… Рязката смяна на пейзажа така да обсеби мислите ти, че да те отвлече отвъд хоризонта и да не ти се иска да слезеш, а да тичаш в следващия вагон, да искаш да достигнеш следващия хоризонт.

Когато един добър човек ми посочи небрежно-интригуващо “Ето мястото, откъдето да си вземеш билет. А ей, там обикновено е композиран влака. Опитай!”, не подозирах изобщо какво ме очаква. И този влак го бях пропуснала, като много други в заетата ми с какво ли не младост, затворена в някакъв свой свят, погълната и постепенно изтъняваща “inside out”. О, да, разбира се, че бях чувала за тях и толкова отчетлив е споменът ми от Стената.

И така една подхвърлена дума, (не)случайно промъкнало се, необикновено дълго заглавие ме повлече към влака, заедно с цяло стадо дребни, шумни животинки и един щур келтски потомък. Така и не усетих как стъпих на първите стъпала и загубих представа за всичко наоколо, а по-точно май започнаха да се напластяват, люспа по люспа, нови усещания и представи…

Това ПАК ли са ТЕ?!

Като изключим Стената, която сега слушах също все едно за пръв път, запознанството ми с Pink Floyd започна от Ummagumma. И то точно от побеснелите, разскачали се из пещерата дребни животни, крясъците на маймуните, писъците на прилепите, процеждащия се, смразяващ вой, птича глъч, цвъркот, кикот, и едва разбираемия келтски речитатив, предвождащ щурия парад. Малко е да кажа, че бях изненадана! Миг по-късно вече гълтах жадно Sysyphus, носех се с ефирните звуци на пианото, нетърпелива да усетя всеки един от тях! Всеки един от тези толкова млади музиканти, търсещи, експериментиращи и ту намиращи себе си, ту изпадащи в хаос от толкова бързо изригващи емоции, неспособни да се овладеят.

Тъкмо си се отнесъл плавно по течението и някой остър камък изневиделица хласва и простъргва дъното на лодката (и мозъка ти). Всъщност, едно от първите ми впечатления беше слисването ми от таланта на всеки един като инструменталист. А и като романтична натура, нима мога да пропусна насладата от меките звуци на китарата, носещи се като златисти мушици над бреговете на невидимата зелена река, цвърчащите птици и жужащи насекоми и гласовете, които сякаш чуваш, някъде отдалече, докато косите ти се сливат със слънчевите треви на Grantchester Meadows…

Първото купе на влака беше студийния запис, а едва се освестих и ме поканиха в съседното купе, където ме дебнеше … Eugene. И докато се замайвах с тези, почти ориенталски плавни звуци, от които мислите ми едва не се заизвиваха като упоени кобри…, раздиращият рев на Уотърс безмилостно ме остави втрещена, окаменяла от невъзможност да поема всичко, което си представях, че може да се случва ТАМ! Някъде! С някого!!!…

Добре, че след това поехме курс към Слънцето и поне, докато се рееш над бавно изстиващата земя, в чакане на нощната прегръдка, ти се дава възможност да се подготвиш за разтърсващия ритъм на огромното звездно сърце…

Пълен с експерименти и крайности, докарващ те от състояние на кротка нирвана до вледеняващ и объркващ ужас, невероятен, разтърсващ и необикновен, Ummagumma не можеше да стори повече от това да ми покаже, колко малко знам за Pink Floyd, колко много още имам (и искам) да ги опознавам и да ми завихри жажда, за която и не подозирах, че мога да почувствам.