“Къде ли е моята къща?! Тая не ми прилича много… Ееей, да не може да се поизлезе пролетно време! Дъждът още не измил слузта по пътечката и … къщата ти станала мезонет!!!”

“… Дали пък моята не е похлупена отдолу?!”

“Да взема да я заобиколя тая, а? Задният ми двор беше доста разкалян… Може да си го позная”

“Със сигурност не е моята! Гледката от покрива беше съвсем различна”

“Трябва да се помисли на спокойствие. Най-добре – завит в марулев лист, че от мислене се огладнява!… А аз имах ли изобщо къща?…”

(на малкото Дениче и Рошлето, с поздрави от един друг Helixodenix )

Ако душата ти е стегната на възел
И всяка минута по-силно придърпва телта

Ако всяка мисъл с невидими игли
Оплита взора в мрежа от съмнения

Ако не усещаш бълбукащите мехурчета
Които само чистата радост от живота
Може да ти даде

Ако усещаш реалността си изкривена
И пътят назад е останал в плен на геометрията

Ако разбереш, че и спомена, така скрит в сладките дълбини утаена нега
Ще изтече в бездната на фантазмите ти!

… и дори звездите спасителни се лутат и не достигат бреговете ти
Изронени от търсене на несъществуващи истини

Хей! Погледни през прозореца!
И ако не се виждаш отразен в синевата и необята на една капка роса
Вземи го измий!

После постой под душа
Ако нямаш търпение да дочакаш лятната буря

Когато превръщаш сълзите в дъга
Когато посрещаш въздишката с устни
И стапяш със нежност всяка тъга
Моля се мига да не изпусна

И зората ме буди по-жадна
С мисълта да те видя до мен
От тъмата с усмивка се ражда
Всеки ден със теб, благословен

/Flo, 04.2013/