До един момент в живота не усещаш границите. Кога си прекосил от пубертета в невръстната младост. Кога от нея си прескочил в оня ярък и бурен цъфтеж, който би трябвало трайно да е оставил следи и да те зарежда. Или когато от този етап пък си преминал плавно в зрялата осъзнатост на късната младост, когато мислиш повече за детето, отколкото за себе си. Във всички тези преходи сякаш виждаш границата, когато си вече отвъд… Поглеждаш назад и си викаш “Кога успях да я премина? Ама … какво пък, не е толкова зле…”.

До едно време. До една граница. Тази, в която трябва да замениш младост със старост. Зрелостта е някак само да омекоти прехода. И докато се щураш в опити да повярваш, че този blur би могъл да го продължиш с години, в един момент… фокусът се избистря безмилостно.

И не си отвъд! Границата се очертава пред теб – кристално ясно, до последния милиметър бръчица. С контур, остър като болката в кръста със ставането сутрин. С безмилостната яснота на числата (години, мерки, теглилки). С повтарящия се алгоритъм при още едно нещо, и още едно…, което си могъл, а вече не можеш да направиш. С преместването на дрешки в другия гардероб, оня… останал зад предишните граници.

Как се преживява това? Как успяват хората да излязат от мъглата, да прескочат тази граница и да се запазят. Усещам, че вървя натам, а всичкото ми съдържимо се дърпа назад. Кога ще мога да пристъпя омиротворена и да кажа, вече отвъд, че емоционално и физически съм съхранила хармонията в себе си. Трябва ли да се откажа от всичко любимо, да пусна любовта да си иде в спомените? Кой може да ми помогне… Идеи някакви? Някой…

Искам и аз да мога така! След дъжда да вдигна глава, да поема резлива, дълга глътка, пълна с чистота и аромат. Да поема всички цветове в една капка.

Всички движения на облаците, всяко трепване на тревите, всеки стон, недоловим за останалия свят, с който капките се приплъзват между власинките на маковете…

Искам и аз така – да мога да събера всеки стон на душата ми в капка. Зряла и фокусирана, готова да се откъсне и да ме лиши от толкова много емоции…

… и да разчисти пътя на следващите.
Искам го този пречистващ Дъжд!…

Преди петнайсетина години като снимах със сапунерката сякаш повече снимки правех по улиците. Някак, сега по-тежкарски (и като тегло!) го раздавам – докато се наглася, докато се настроя, докато се назландисам кой обектив да сложа. Явно човек трябва да си има и нещо малко, компактно за такива цели в чантата Ей, така, да обиколиш любими улички, да се порадваш на пролетта, плиснала се по хора, витрини, входове и магазинчета…

“Графа” си остава една от най-любимите ми улици. И преди, с разкривените плочки, и сега – след прословутия и дълъг ремонт. Хубавото е, че махнаха перките. Аз изобщо не гледам в краката си, като ходя по улиците. Как да гледам там, като ще взема да изпусна някое съчетание на шарки с клонки…

… или паметна плоча, после да се похваля.

Сан Антонио е виновен! То вече за какво ли не е виновен се чудя. Но е виновен специално за това, че се научих да се нося по улиците така – от фасада на фасада – с вирнат обектив и брадичка. В търсене на живописен цвят, детайл, форма, балкон, орнаменти… Особено на старите къщи!

Понякога като се разхождам по улиците се чувствам все едно съм в галерия. Все едно разгръщам албум със снимки и се чудя, сега това тази къща ли е, която съм мяркала из снимките му, или не прилича. Но най-често се чувствам сама откривател и се радвам като дете просто на съчетанието на цветове и идеи.

Да, Графът е толкова пъстър! Накъдето и да се обърнеш, снимаш и снимаш, и все има какво още да се връщаш и да видиш. Защото току-виж си изтървал някое феерично изографисано ел-табло…

Атмосфера има, дух, слънце, настроение, което те увлича. Спомени, усмивки, пъстри сергии, пъстри хора, пъстри хрумки…

И особеното усещане за Пролет, много различно от онова, дето го имаш за даденост като се заровиш в тичинки и венчелистчета (Велин! )! Усещаш я толкова различна и свежа, докато те размята вятъра, заедно с шаловете, чорапките в стройни редици, опаковка “Зрънчо” по трамвайната линия, листата на кленовете, листата в ръцете на забързана дама с висок ток и елегантно сакце. Докато се оглеждаш да видиш слънцето във витрините, после на снимките гадаеш чий образ си хванал в отражението. Докато хващаш откъснати фрази на пиещите кафе, на чакащите на спирката… Докато накрая не те грабне синевата да ти докаже, че пролетта просто си я носиш във вените. Само трябва да стъпиш на Улицата.