“Не очаквам нищо”… Винаги ли си представяш тези думи казани с тъга, с безнадеждност или безразличие? Като че ли някак се е изплъзнала неуловимо думичката “добро”. Толкова сме свикнали да я наместваме зад очакването…
Защото злото … какво да му очакваш!? Ако живееш с мисълта, че то те преследва, никога в душата ти не ще разцъфне радост. Боде, стърже скрито някъде там острието на опасението. Дебнат капаните, които страхът заплита пред всяка мисъл.
Какво ще стане ако се опиташ да изпратиш очакването отвъд представите си? Да съблечеш мантията, която го оцветява в добри или лоши тонове. Да загубиш формата му, очертанията на предвкусваните изненади, дълбочината на предчустваните емоции. В мъглата всички дървета са плод на магия, губят се скършените клони, и бодлите на розите изчезват.
Не изглежда да е много трудно, сякаш? Освен ако не страдаш, че може да се изгубиш. Мъглата е коварна и току-виж си изтървал срастналото се с теб его, с присъщите му атрибути. Да спреш да очакваш не значи да станеш безразличен. Не води до това да се лишиш от чувства, а само от страданието, което те биха ти причинили, било параноя или пък разочарование. Загубвайки тях, може да намериш лекотата, свободата да се радваш на света сега, в този миг, там където си.
Дърветата не очакват пролет, просто следват знаците на слънцето и вятъра. Ако се огледаме и ослушаме – ще усетим следите. Косовете, преобръщащи ланшните листа, екота на кълвачите, полуделите синигери, бистротата на Орион.
Денят се удължава, издърпвайки за ръкавите дебелите люспи на пъпките. И без да очакват, че точно на следващата сутрин слънцето ще ги погали, мъховете са готови да го посрещнат. И да не е точно този ден, и да е сковал мраз, все едно. Те са сигурни, че ще дойде да ги стопли.
Трудно ли е да не очакваш любимите очи, да не копнееш за ласка, за точно определен жест и докосване? Да не забождаш точната дата на срещите, нито мига на разделите? Да не се питаш дали днес ще бъде Денят, нито какви ще са точно думите?…
Някъде там, близо до теб е останала следа. Полъх, пробягал над стъпки в снега. Мелодия, заплетена в старите мартеници по вишните. Ароматът на кутията с чаени пликчета… Устните все още са лепкави от сока на смокините. Песъчинките пак оцеляват на дъното на чантата за плаж, незнайно как изплъзнала се от хватката на зимните пуловери в гардероба.
Защо да очакваш нещо определено, когато всичко това, което ти носи радост витае около теб. Оплетено в броеницата на времето, в търкулнатите зарове на събитията, следващи естествения си ход, като капките от пеещия капчук, като вълните. Знаци, които да те накарат да се усмихваш. И да си готов да посрещаш всеки миг с добро.
Comments(8) 
