От какво ли е устроен късмета, че така навреме подтиква съдбата да запълни зейналите празнини в живота ни. Светлина ли е някаква, енергия, задвижваща низ случайни събития, които в крайна сметка се подреждат в закономерно завършваща верига. Природна стихия ли, която дълбае в недрата на подсъзнанието ни и намира следи от отминали пътища, които огледално да отрази в настоящето. Каквато и да е структурата му, щастливи са тези, дето го познават. И то точно този късмет да срещнеш правилния човек, в най-подходящия момент.

Когато имаш нужда да споделиш радостта, или гордостта от преодоляното по пътя пред теб или в теб самия. Когато си загубил пътеката към най-голямото си съкровище – вярата в себе си. Когато си се забил в дъното и със зъби и нокти драпаш да останеш сред артритно извитите коренища, сам с терзанията си. В такива моменти късметът те среща с човек, с който постепенно разплитайки споделеното, заплитате общи пътеки и желания, общи интереси, издълбавате общ кладенец с вдъхновения. Някой, който би бил толкова щастлив, ако може да те зарадва с изненада и който търпеливо и непоколебимо да понесе яростните ти опити да му попречиш да ти помогне. Човек, който с обич наричаш… приятел.

Честит рожден ден, Приятелю! Не мога да ти кажа “Не се променяй!”, понеже в един ден може поне три пъти да се сменят лунатиците в главата (и настроенията) ти . Не мога и да си пожелавам винаги, когато искам “Wish you were/are here!”, защото е твърде егоистично. И защото така си ме научил (ти ли, или живота), че макар и далеч, мога да чувствам добротата и топлината, и да бъда щастлива…

Искам да ти пожелая небе — неспокойно, с бягащи облаци, с нетърпеливо изчезващ лазур, с косите на слънцето, сплетени в ефирни плитки. Пожелавам ти повече радост, повече щастливи мигове, поне толкова, колкото слънчеви петна потрепват по килима на Шарколес. И нека тази доброта, която излъчваш, да се връща при теб и да те зарежда с усмивка и обич. :*

Някога, след още две години, макар че като гледам как са се изпълнили над 73 страници със снимки, може и по-скоро да е , ще има да се чудя домейн ли да сменям, по-голям размер хостинг ли да си наема, или да си правя сървър, че да ме побере. Като си чета писаниците на миналогодишния прощъпулник, и за още една година ПАК не съм се научила на пестеливост. Въпреки, че започнаха по-често да се появяват разни късометражни, широкоекранни, хайку-попълзновения изотвътре, време им е да станат традиция

И тази година намирах май повече отговори за себе си, отколкото възбуждах въпроси у другите. Но пък предизвиквах повече усмивки, отколкото преглъщах сълзи. Защото не е все изпълнена със светлина тази шепа, с понякога побелели от болка пръсти, и влажна от опакото ръка. Жестока съм, егоистична, че карах да страдат гномчетата, да се впускат в душевни терзания животинките, да се чуди и мае учителят Лин какво да им отговаря, но винаги се чувствах преродена след това. След като някак неусетно успяваха да поемат своя дял тъмнина и да я претворят в добро.

Преди година убеждавах себе си, че choku все още търси образа си. Сега го виждам като трепкащо отражение в езерото на нимфите – всеки полъх на вятъра, приводнил се лист, гълъбите, натопили жадно човки, може да разбълника повърхността и да произведе друга картина. И всяка една е отражение на онази вродена хармония с природата, която ни изгражда, но не всички успяваме да уловим и задържим.

Някъде там, сред лилиите затихват концентричните кръгове на тъга, изгряват звезди щастие, охлюви пазят легенди в гънките на черупките си, а жабите каканижат вещерски клюки. Е,.., не е като да се бистри политика, не се сътворяват покъртителни стихове или разкази, но пък е пристан на добро, несравним с нищо друго по силата си да ми върне смисъла, вярата в себе си и усмивката. И то благодарение на вас, приятели!

На всички вас, които наминавате тук, намирате по нещо хубаво, в картина или дума, пишете, или по-често просто затваряте блога, но с усмивка… благодаря от сърце!

И понеже нова година – нов късмет, реших да пробваме заедно една рубрика, за която в известен смисъл, преди повече от година ме вдъхнови Mari-ana (хихи, сега веждите и са се вдигнали до перчема ). Ще се казва “Предизвикателство по желание” (Мари, сети ли се? ). Всеки от вас може да си пожелае някаква тема, да я изрази с една дума, с израз или цяло изречение, даже песен или стих, вие решавате. Моята задачка е да я изобразя в снимка(и), с или без думички или стихове. Започваме от днес, да видим чие ще е първото предизвикателство.

Накрая (ама съвсем не са за накрая!!! ), силни прегръдки и целувки за основателите и виновниците за появата на това чудо на дигиталната фотография, виртуалната реалност и неизживяното детство, choku-geri! :*^3

Ееее, сякаш беше вчера онова време, когато трептенията за това с какво да се замени една много изстрадала машинка, чиито вътрешности бяха закрепени с ластик, намериха широко блог-отзвучие. И в резултат на съвети и взаимно харесване, едно Fuji намери щастливия си собственик

Но младежът расте (и хубавее)! И понеже технологичната му мисъл е далеч над моята, може да надникне доста по-навътре в чарковете на една друга машинка-мечта… Естествено, това, както се досещате, не минава безнаказано в мое присъствие

… егати! кой измисли тоя интерфейс?! Има още време до заветната (днешна) дата…

Ама добре ляга в ръката, остава и да фокусира сега… па и модела добър

… Дали да не бръкна във витрината, да пробвам един Цанон?…

…еееей, ама що стъкла има да се избират! Това не ти е някакъв.. Pentax или SONY

Абе, могат да почакат и макро, и дълго, и твърдак… Важно е светлина да има!

И бира!

Честит Рожден Ден, Ему!

Да си жив и здрав, Пиле! Да не слиза усмивката никога по-надолу от линията на ушетата! Със здраве и голям кеф да си ползваш новата придобивка (и всички подаръци). Очакваме включване директно от матрицата. Не всеки ден такова пернато влиза в огледалния свят

Много поздрави и целувки! :*****)

“Попитали веднъж един майстор на ветрила:

- Пратенико на вятъра! Защо рисуваш само птици? Няма ли красиви цветя наоколо? Виж как са цъфнали вишните?”.

Старият майстор погледнал към малкото прозорче, с отчупено в горния край стъкло, в което надничало късче любопитно небе и казал:

- Някога, много отдавна, исках да полетя като птица. Мечтаех да се рея високо над горите, първо мен да къпят дъждовните капки, преди да срещнат земята, да се гмуркам в облаците и дъга да багри перата ми. Тогава измайсторих крила, бях толкова горд с тях, че нямах търпение да ги пробвам. Покатерих се на най-високата пагода в града и … полетях! Беше миг, само един миг, но по-сладък от първа целувка. По-разтърсващ от първия вик на новородено, но и по-кратък от светкавица… Оттогава не ми остана друго, освен спомена за мечтата ми, макар и сбъдната само за един-едничък вълшебен миг! Нищо друго няма пред погледа ми, освен крилете на птиците. Нека и ветрилата ми да ги носят! Така, дори аз да не мога да полетя пак, толкова нежни ръце ще докосват моите птици и с трептенето на ветрилата ще повикат вятъра. Ще се реят сред цветове и аромат, и облаци и небе, ще слязат да ги поемат в прегръдката си. С всяко ново ветрило пак мога да летя! Мечтата си човек не може да изостави, дори и тя да реши да му избяга! Ще я гони, ще я пресреща, или търпеливо ще я чака, но никога не може да я забрави…

Спогледали се посетителите, избрали ветрила с чудно красиви жерави и керванът поел пътя си. По него вятърът завихрял златисти прашинки и чакал ветрилата да го призоват…”

Честит Рожден Ден, LeeAnn – Пратеничке на Вятъра!
Продължавай все така да не оставяш мечтите си и въображението да бездействат!

Целувки! :***)

… Дали има светлина откъм тъмната страна на Луната…

Явно беше, че влакът ми ще пътува през лабиринт. И няма да следва една, определена от време и пространство посока, а непрекъснато насочван от жадното ми нетърпение да наваксам пропуснатото, ще продължи да криволичи и ту да избързва напред, ту да завива и по повече или по-малко заобиколни пътища, да се връща назад. След изпълнения със светлина The Division Bell, време беше … да се срещнем откъм Тъмната страна на Луната.

Връхлетяхме в самия Живот – многолик, задъхан, редуващ мечти и депресии, полети, сгромолясвания, старт и финал. И досега не знам как тече Времето в този албум и къде изчезват минутите?! Кой гълта ненаситно миговете, огряни от слънце, което все бърза да прескочи сянката ти и да излезе зад теб? Кой брои изплъзващите се песъчинки на щастието, бягащите облаци, подкарали годините към бездънната фуния на кръговрата? Настръхващ, нервно-пулсиращ, в такова съзвучие със съвременния свят, всяка песен прелита над времето и прониква до всяко кътче на вселената-живот! Така и не усещаш кога преминаваш от една реалност в друга, от изстрела на будилника, който от лежащ старт те запраща в безумната въртележка, до звънтящата каса и съвършения ритъм, с който тупват монетите върху купчинката, източник на власт и блага.

Напрежението расте и на всеки завой те връхлита ежедневието, лакомо ръфащо времето ни, нервите, чувствата и мислите. С него напира и желанието да си някъде другаде, само не тук! Някъде далече, далече… Където небето и горите, реките и морето са с този цвят, който ти си видял, сънувайки с отворени очи.

И като резултат, полу на шега, полу насериозно се усмихваш и си казваш “А не е ли прескочил някой лунатик и в моята глава?” А може пък точно заради това да оцеляваме!? Защото трябва да има някой — в нас или около нас – необикновен, нестандартен, щур, непредвидим, който да ни кара да потърсим друга гама в цветовете наоколо. Да забравим напрежението, което владее съзнанието ни ежечасно, да не мислим за всичките ни битки, поражения и победи. Луната да погълне и затъмни слънцето и така, потънали в полумрак, да намерим незаслепени смисъла на живота си…

Според мен няма друг албум на Pink Floyd с такава хармония на текст и мелодия. Това, което бях слушала дотогава, можех да възприема със сетивата си, като слушам и се отдавам на звука с отворена душа. За този албум не беше само това, което се чувства веднага — изключителното съзвучие на музикантите, в което се губят границите и се сливат в едно китара и клавиши, мощното присъствие на ту стържещия, ту дълбок и нежен тембър на саксофона, и всичко това в невидимата, но държаща те под контрол, мрежа на барабаните. Тук не ми стигаше това! Трябваха ми думите, проникване сред сенките на “тъмната страна”, в която да видя светлите нишки, по които пулсира живота. И тишината, в която да чуя “Дишай!!”. Потънала в сянката, да отворя очи, да ме обгърнат думите, да попие и последния акорд, за да го почувствам и изживея пълноценно.

“Животът е дълъг, и високо летиш
Ако прилива и отлива възседнеш
И с най-високата вълна кръжиш…”

Честит рожден ден, Ники! :-*

Дълго време се стаяваше младата пъпка зад плътната зимна люспа. Така и не разбра как успя да надвие любопитството, което я гъделичкаше, да отгърне кожестото връхче и да надзърне. Да види как по оградата се лепят снежинките, или как е затънал в пряспа двора и навъсения съсед-кипарис се е докарал, ще не ще, с бяла гугла. Завиждаше мъничко на бръшляна, че все се перчи с вечнозелените си листа, способни да преживеят зимата. Майка и, старата ипомея, плъзнала с величествени стъбла по жилите на оградата, често казваше “По-добре едно лято в бурен цъфтеж, вместо цял живот кожесто-зеленикава скука!”

Сега по разклонените вени на майката пъплеха неспокойни капки. Небето се усмихваше лазурно и малката пъпка ставаше все по-неудържима. “Почакай! – изпращаше тревожни сигнали майката – Има още какво да ти стори зимата, задръж устрема си! Всеки, който бърза да живее, повяхва пак така бързо. Колкото по-дълго време забавяш насладата, с толкова по-истинска радост ще я изживееш. Може много пъпки след това да родиш, и много ласки на крила да те докосват, но разпукването на първия цвят никога няма се повтори.”

Така капка подир капка живителен сок изпълваше малката пъпка. Тя все повече розовееше от нетърпение и жажда, особено като гледаше как наоколо са избуяли нарцисите. “Не ги гледай тях – самовлюбени аристократи!” – поучаваше я дядо и, плъзнал възлестите си пръсти дълбоко в земята, малко под основите на вкопаната железна мрежа на двора. “Всяка пролет се перчат, ненаситни да изгълтат цялата ранна слънчева топлина. И с корони се закичват – да наподобяват слънцето, но пекне ли по-силно – бързат да се свият обратно в земята. Да не загине свещената им луковица. Така и не смеят да дочакат лятото, като нас, да ги поопърли жегата, да ги поизцеди сушата…”

“Не бързай да живееш, дете! Следвай пътя на всяка живителна глътка влага, която достига до теб, радвай и се, цени я, слей се с нея”. Тези думи така бяха попили в клетките на малката нетърпелива пъпка, че тя започна все по-внимателно да се вглежда в света около нея – да не изпусне мигa, неповторим и единствен.

Един ден, кълбета от сиви облаци се скупчиха над раззеленилия се двор. Блесна кратка светкавица – първата за тази пролет, крехка още, нерешителна. Като приятелско намигване от небето, сякаш да подскаже на жужащите, пъплещи, разтварящи се под него същества “Внимание! Малко ще ви понамокрим! Вардете си тичинките! “. Това беше нотката, която очакваше и младата ипомея. Тя цяла се напрегна, после усети как една, после още една, едрите капки пролетен дъжд започнаха да се целят в асфалтовите плочки. Хоп! Уцелиха я и нея! Весело е! Хей, щуро е, страхотно, живо, лудешко и младо! Звукът от леещия се дъжд и тътнещите в далечината гръмотевици я изпълваха с такъв неописуем екстаз, какъвто само зараждащия се живот може да дари!

Малката пъпка не се пазеше от капките, а от цялото същество на майчиния храст се усещаше единствено кипящата радост на живота, който връща вибрирането във вените, в тревите, в стъблата, дори в бодлите на розите, или в кожестите доспехи на стария бръшлян. Тежки и сладки, последните капки се гмуркаха в локвите и образуваха прозрачни полусфери, в които облаците оглеждаха разпокъсаните си дрешки и бързаха да се скрият зад планината, да се позакърпят. А малката пъпка усети едно приятно хладно гъделичкане – няколко капки се полюшваха пъстрооки по нея, а тя.. тя самата не беше вече малката розова пъпка!

Беше се удължила, стройна, ефирно бяла, от мъхнатата си чашка. А завитото и ръбче постепенно попиваше капките и разтваряше цвета още повече… , докато не блесна в цялата си ослепителна красота и свежест. По гръбчето на новия цвят още се спускаха ситни капчици…

…, когато новороденото цвете усети пак някой да го гъделичка. Разтвори още повече цикламената си чашка и какво да види – в нея вече се беше намърдало едно мъхнато, крехко създанийце, с щръкнали антенки. “Не бой се! Няма да те омачкам, виждам, че си съвсем нова. Само да се скрия от капките, мислят си, че е забавно да ми мокрят антенките и крилцата!”

Цветето толкова се зарадва, че още руменина изби по листенцата. Спомни си как майка и разказваше, че няма нищо по-прекрасно от приятелите – тези пернати и мъхнати същества, които пъплят около теб. Понякога весели, друг път забързани, някои тъжни, други досадни, леки или тежки, красиви или грозновати. Всички, обединени с една дума – приятелите! “Те не се подбират така, както градинаря обира най-зрелите и красиви ябълки! Не са само красивите, гразциозните. Те са тези, които ще разпознаеш по топлите лъчи на усмивката им. Тези, без които денят ти би бил сив и незрачен. Които споделят радостта ти и са готови да ти бъдат опора, да помогнат, ако някой иска да прекърши крехкото ти стъбло. И на които ти си готов да помогнеш, за да направиш живота им светъл и цветен.”

Тогава разбрал новороденият цвят какво значи истинското щастие, тази радостна тръпка, която изпълва всяка клетка с живот и те кара да засветиш…

Скоро оградата сияеше цяла, обсипана в разтварящите се всеки ден нови и нови цикламено-виолетови грамофончета. “Щастлива майка си ти – каза на ипомеята старият кипарис – Ако домът ви скоро отеснее, … може да се прехвърлите при мен. Клони много, има място за всички.”

“Всяка пролет стават чудеса!” – избоботи под земята дядо и плъзна ново разклонение, крехко като бебешко пръстче, в съседния двор…

Честит Рожден Ден, Лелино Вещерче!!! Запази душата си все така пъстра и чиста! :-*

Като се замисля, май винаги съм си водила нещо като дневник, още от ученическите си години. Все е имало някакво място, тетрадка или тефтерче, в което съм нахвърляла мисли, позволили си да протегнат пипалца извън черупката ми. Много е неприятно да те гъделичкат отвътре и да не ти дават мира, затова и все съм намирала някакъв начин да се “отърва” от тях.

До преди една година, обаче, никога не се осмелявах да си помисля, че мога да ги споделя. Ей, така, да ги кажа на глас, но не в уютната прохлада на собствения ми лабиринт, a да ги изстрелям в пространството. Зад собствените си стени всеки може, по-лесно е, не и по-безболезнено, особено когато мислите са толкова тъмни, че се сливат с фона и не можеш да ги хванеш и обезвредиш. Оказа се, обаче, че преди година, едни добронамерени люде успяха да ме накарат да повярвам, че има начин хем да се чувстваш у дома, в собствения си малък свят, хем да споделяш нападенията на рошави мисли и още по-невчесани и непредвидени емоции, във вид на отражения, образи, изтървани рими…

Макар, че не е малко време тази една година, продължавам да си мисля, че choku-geri все още търси себе си. Ами така си е, нито е блог като блог, нито е съвсем дневник, че хронологичния ред … само той си знае какъв е точно. Не е и само фотоблог, макар че често ми се случва да виждам, че се възприема основно като такъв. Лошо няма, основната част от мислите ми са скрити в снимките. Идеята ми беше да превръщам думите в илюстрации на снимките, да могат да наредят стъпалата, по които да се влиза в един друг свят – на светлина, чародейства, на въображение, което играе подобно на сенките от танцуващите листа в Шарколес.

И цяла една година все си мислех, че съм приказвала твърде много, а в края на всеки пост си казвах “Не, в следващия ще има само едно-две изречения!”. Сега, обаче (явно се помъдрява с възрастта или пък човек му пуска края ), вече си мисля, че това променящо се лице най-много му отива на choku-geri. Затова май и през следващата година ще си го оставя да търси себе си, да се ровичка в шумата на спомените, да се гмурка сред чувства, да попива сълзи и да ражда усмивки, да се връща назад или нетърпеливо да се опитва да се учи на мъдрост.

С други думи, ще оставя въображението му на спокойствие. Още повече, за една година блогът ми е помагал много често да се върна, да намеря себе себе си. Когато се наканя отново да се свия в някое дълбоко, тъмно място, едно минаване през написаното досега, винаги ми връща вярата и ме изстрелва от дъното обратно в синевата

На вас, приятели, които се отбивате тук, ми се иска да пожелая пак, да успявате да намирате по нещичко свое сред щрихи, думи и образи, което да ви усмихне деня. Щастлива съм, че ви има и ви чувствам около себе си!