Имало едно време един приказен град. Преди много, много години бил построен той от мъдри люде, които искали да съградят мощта на земята в основите на къщите, да уловят светлината в прозорците, да отразят залеза в покривите и да наподобят финия рисунък на листата в орнаментите и колоните. Растял този приказен град с годините, зиме го завивал снегът и димът от комините чертаел изящни графики в резливия въздух. Пролет и лете пък, целият град бухвал в чудни дървета, с изящни клони и фини като коси на русалка листа. Разпервали короните си и от сутрин до залез вятърът се забавлявал да извайва чудни фигури с техните клони, защото бил чул, че така свободни могат да плуват само водораслите и медузите в океана. Затова всички в приказния град ги наричали Водни дървета.
Read more »

Никога не съм свързвала числото 13 с някаква фатална предопределеност, дори в петъците. Тийнейджърска възраст – като за блог си е супер! Спомням си, как тайничко ме подлизнаха преди 13 години:

- Хм, дали пък… mae-ashi-mae-geri!?…
- За какво говориш изобщо – невинна душа и аз…
- Ееей, мамка му! Зает е!
- Ехооо???
- Aaa, choku-geri става!

Нататък вече беше веселба и емоции. Или по-точно първо емоциите, част от тях силно възпламенителни. Веселбата дойде чак късно вечерта, май след полунощ. Кой да предполага, че това ще ми е най-хубавият ми подарък, правен някога

Наздраве!
На кръстниците и създателите (LeeNeeAnn и Емуто), с благодарност за обичта, подкрепата и вярата в мен! Благодаря и на всички вас, които се навъртате наоколо и от време на време ме замеряте със закачки. И на онези, които мълчаливо преминавате. Да знаете, че усещам, когато витаете из Шарколес, или се подсмихвате на някоя песен или стих, или пък стъквате огъня в пещерата на Ралла,… или търсите съвет от учителя Лин. Приказки не се пишат лесно, хем е бавно, хем много бързо. Бавно зреят, бързо се разпукват – като царевичите зърна на баба, ония остричките, дребничките, от които ставаха най-дъхавите пуканки в един стар тиган на печката ѝ.

Липсват ми ония години, когато рано сутрин всеки бързаше да отвори блога или блогосферата, а не фейса. Всеки беше нетърпелив да споделя емоции, да пише, да пуска снимки. Уж и във фейса е така, ама … не е същата атмосфера. Кой знае, може пак да се върнем в ония времена на споделяне. Тогава може да си прекръстя сайта на “Фотоблога на пенсионера”. Но все още е рано, все още не! Имам още непоказани красоти, неразказани истории, недовършени фантазии и недокоснати смехове. Ще ходя да си търся пуканки

Толкова много време мина от последното отваряне на онова древно четиво с разкривени букви и позацапани рисунки на коренища, венчелистчета и крачка на насекоми, изсъхнали под особен ъгъл, че вече не помня какво съм чела и споделяла с вас. Знам само, че за последните 10 г. (десет! не може да бъде!!!), “Рецептурник на отварите” не е мръднал и си е все така свеж (в смисъл, не се разпада съвсем като го отвориш на съдържанието), докато за себе си не знам дали мога да го кажа (в смисъл, ако се сгъна за да си прибера разпиляно съдържание по пода, има известен риск от разпад). И това въпреки тоновете изпити отвари за лечение на депресия, за повишаване на самочувствието, любовно биле и въпреки педантичното взимане на дозата (3 х 3 суп. л.) вивалавидавин. А десет години за една вещица са доста представителен период за улягане (приспособяване на рошавостта на мислите към разположението на снопчетата по метлата), стабилизиране (количеството на изпитите отвари отговарят на емоционалния титър при запазване на широчината на усмивката и липса на поражения върху околната посуда), и помъдряване (самочувствието е право пропорционално на качеството на направените магии с положителен резултат, а не на количеството селф-магии в една или друга посока по скàлата за одобрение ЯС (”Яга – Снежанка”). Та след толкова време, мога вече по-спокойно да отгърна пожълтелите страници, защото този път немирно кръжащите дрозофилки на мислите ме водят към раздел, предназначен “само за мъже”! … Хм, учудващо малко странички, обаче. Явно мъжката половина е с доста пестеливи нужди и се справя без намеса на дроги със съмнителен произход, т.е. забъркани от вещици (изключая манджите на собствените им такива, прелитащи в кухнята).

Read more »

… не е като никоя друга! Не просто, защото всяка пролет си е своенравна и с променлив нрав като тийнейджърка, която сефте се запознава с огледалото, в което има дефекти по доскоро бебешката кожичка… И не, защото отново снегът се прави на ревнива етърва, която мачка последователните усилия на снахицата да разцъфти като кичеста джанка, вярна на астрономи и астролози, че датата за идване на Пролетта се пада някъде… миналата събота.
Read more »

Тук някъде, на това място уж трябваше да има торта. Но ще почака… Засега картинката по-горе би могла да представя ножчето за рязането ѝ. Не съм я забравила, никак даже! Всеки ден около мен, по различно време се разнася прискърцващия звук от зъбките ми, докато в безсилие се въся на природата, на вредните навици на човечеството да се забърква с диви животни (и техните домашни РНК любимци), на всички световни конспирации и глобализацията в цялата ѝ рехавост, щабове и щамове, имуностимуланти и паникообразуващи с маски, без маски и всякакви други катаклизми, които ни въртят напоследък.
Read more »

“Много видимо аз, много видимо аз, още по видимо ти!” …, би казал днешния РожденНик! Честит да си, Древний Белозъби ЧаровНИКо!

И преди лунатиците ти се вихреха в главата, пък сега сигурно са свили гнездо с размерите на средноетажна кооперация, със спретнато подреден хардуер и перфектно аранжирана мрежа, осигуряваща им денонощна връзка с Луната (дори, когато се изхитря да се подлага на ежемесечни диети или се фръцва откъм тъмната си страна).

Да си ги пазиш, заедно със здравето, усмивката, нестандартното чувство за хумор и пикантните забележки, водещи само до усъвършенстване на по-младите раси, населили отсамната страна… на Луната Прегръдки и наздраве! :*

Да си жив и здрав, Ему!
Пиле рошаво, къде се губиш и защо още не е наяве блога ти! (каза тая, дето рядко се сеща да забърше прахта от login-бутона на нейния си блог )
Много радости да те спохождат, много слънчево-фокусирани моменти, много изпити бири с приятели и много обходени пътеки – пак с тях!
И да вземеш да вадиш от време на време Никоня от раницата, че той не е само за противотежест
Очакваме включване!

И наздраве!
С много обич и прегръдки!

Герундий (към която се добавя и Сър Сан Антонио, поради твърдото му желание да инициира двама ни към писмовни прояви )

Промъква се лъч
Усмихва се дракона
Ухае на дъжд

Загърнат в дъга
Невидим е вятъра
… освен в косите

Майчина песен
Лумва огън в стъблата
За завръщане…

С танцуването на годините
Все повече ни стават дините
Кой де може да те свари
Гледа здраво да те натовари!

Стрелки се гонят до забрава
И сняг се сменя със морава
Стресиращ клаксон, звън и прах
“Кога последно се наспах?…”

И мечтаеш си в един момент
Не просто да си млад левент
Да можеш само на живота плетката
Да загърнеш на мечтите под наметката

Под покривалото им ще намериш красотите
В лампа улична, в лалета и графИти
В разцъфнала усмивка на приятел
Под една наметка – всеки е мечтател!

Да си пожелаем, Древний, твойта мъдрост
Повелител на търпение и доброта
Пък и да успеем пак под облак къдрав
За теб наздравица да вдигнем от душа!

Честит празник, Ниий! :*