Много отдавна беше. Хем отдавна, хем – все едно вчера! Важното е, че винаги ми е светло и весело като си спомня оная паметна вечер – 1 април 2008 г. Ах, вие… организирани заговорници! Много ви обичам – Дачи, Ники, Ему! Целувки и прегръдки от сърце!

Може да нямам много време, може да се задъхвам – и емоционално, от прекалено много дини, които вече и на главата си нося, понеже няма място по подразбиране. Но знам, че си имам местенцето, където мога уютно да си се свия под някоя палма и да си прелиствам архивите. Или да си излея болката от някой офисен планктон, който се е опитал да ме удави и е бил наритан (така де, имидж трябва да се поддържа). Или пък да лисна светлина и радост, защото знам, че ще е споделена.

Ами.. наздраве – за поодъртялата тийнейджърка на 15! Да ни има, да създаваме, да споделяме…

П.П. Като казах споделяне, при рутинното ежегодно ровичкане из нета точно на тази дата, ми попадна препис на “Къщата на вещиците” в един много забавен … просветителски блог за ученици до 4-ти клас! Ма много отрано почват тва децата да се учат на вещеризми, бе! Но пък друго си е да знаеш, че писанията ти са част от “Материали за всички, които са любопитни към всичко”.

… на този ден, точно по това време, лежах на носилка в един от коридорите на Майчин дом. Защо в коридора?… Обясниха ми, че трябвало да следят за кръвоизливи. Болеше ме всичко. И ликуваше всичко. Всяка частица, всяка вена, мускул и кост, ги чувствах като разтърсени. Но по-разтърсена бях отвътре, от дълбините на съществото ми. Там, откъдето се беше родил новия живот. Бяха ми го показали! Видях го, макар и за кратко, но съвсем, съвсем истински! Силен, голям и гръмогласен И цяла нощ, докато не смеех и не можех да помръдна, пред очите ми беше тая черна четинка и малките точици по чипото носле! Какво друго изобщо може да има значение в тоя момент. Щастието просто те изпълва и дори болката ти е някаква такава… далечна, като че някой ти е отнесъл студената кушетка изпод теб. А ти си останал с едничката мисъл – имаш дете!…

Спомням си, че някак успях да се докопам до чантата си. Това беше най-вкусния, най-животоспасяващия портокал, който съм яла някога. Трябваха ми сили. От онази нощ насетне смисълът на животът ти е вече друг… Да си здрав и щастлив, сине! Мечтая да дочакам и твоите вълнения за такава нощ.

Имаше една приказка, че момичетата и на 13 и на 53 години искат да изглеждат като на 25. С момчетата не знам дали е така, но с тях сякаш годините по-лесно се спогаждат. Затова, без никакви угризения и днес мога да честитя трупването на още един пласт боя, завършването на още един цикъл по спиралата и поемането на следващата пътечка между предизвикателствата… на NeeAnn, Сан Антонио и Сър Owain Ddantgwyn!

Честит да си, Рожденико! Да си жив и здрав! :* Покрай рождения ти ден все се замислям с какво ли още може да ме изненадаш като погледна в Галерията. Успяваш да го направиш, както винаги. Все още!
Read more »

По това време, преди 14 години, се опитвах да си сваля адреналина, който трима души успяха да поддържат в пред-и-пост-Везувийно състояние през целия ден. Незабравим Първи април 2008 година! Оттогава досега през какви ли приказки, поеми, песни и пътеписи не минахме. Заедно със скъпата ми Шепа светлина.
Read more »

Имало едно време един приказен град. Преди много, много години бил построен той от мъдри люде, които искали да съградят мощта на земята в основите на къщите, да уловят светлината в прозорците, да отразят залеза в покривите и да наподобят финия рисунък на листата в орнаментите и колоните. Растял този приказен град с годините, зиме го завивал снегът и димът от комините чертаел изящни графики в резливия въздух. Пролет и лете пък, целият град бухвал в чудни дървета, с изящни клони и фини като коси на русалка листа. Разпервали короните си и от сутрин до залез вятърът се забавлявал да извайва чудни фигури с техните клони, защото бил чул, че така свободни могат да плуват само водораслите и медузите в океана. Затова всички в приказния град ги наричали Водни дървета.
Read more »

Никога не съм свързвала числото 13 с някаква фатална предопределеност, дори в петъците. Тийнейджърска възраст – като за блог си е супер! Спомням си, как тайничко ме подлизнаха преди 13 години:

- Хм, дали пък… mae-ashi-mae-geri!?…
- За какво говориш изобщо – невинна душа и аз…
- Ееей, мамка му! Зает е!
- Ехооо???
- Aaa, choku-geri става!

Нататък вече беше веселба и емоции. Или по-точно първо емоциите, част от тях силно възпламенителни. Веселбата дойде чак късно вечерта, май след полунощ. Кой да предполага, че това ще ми е най-хубавият ми подарък, правен някога

Наздраве!
На кръстниците и създателите (LeeNeeAnn и Емуто), с благодарност за обичта, подкрепата и вярата в мен! Благодаря и на всички вас, които се навъртате наоколо и от време на време ме замеряте със закачки. И на онези, които мълчаливо преминавате. Да знаете, че усещам, когато витаете из Шарколес, или се подсмихвате на някоя песен или стих, или пък стъквате огъня в пещерата на Ралла,… или търсите съвет от учителя Лин. Приказки не се пишат лесно, хем е бавно, хем много бързо. Бавно зреят, бързо се разпукват – като царевичите зърна на баба, ония остричките, дребничките, от които ставаха най-дъхавите пуканки в един стар тиган на печката ѝ.

Липсват ми ония години, когато рано сутрин всеки бързаше да отвори блога или блогосферата, а не фейса. Всеки беше нетърпелив да споделя емоции, да пише, да пуска снимки. Уж и във фейса е така, ама … не е същата атмосфера. Кой знае, може пак да се върнем в ония времена на споделяне. Тогава може да си прекръстя сайта на “Фотоблога на пенсионера”. Но все още е рано, все още не! Имам още непоказани красоти, неразказани истории, недовършени фантазии и недокоснати смехове. Ще ходя да си търся пуканки