От далеч ли идва, винаги изненадващо посред нощ? Сигурно се ражда от смеха на дечица с шоколадови лица, плискащи се във водите на Нил. Или от вика на бедуин, подкарващ гордо нацупените камили с пухкави клепки към оазиса. Дали се ражда от крилете на палмите?

А може би от последната целувка на слънцето се ражда въздишката, с която нощта го прегръща. Полита над хълмовете, неудържима, неустоима, тръпнеща и нежна като прегръдка на приятел, който така ти се иска да повярваш, че винаги ще бъде до теб…

Той е вятъра, който раздърпва облачната прежда и заплита косите на слънцето в блестящи плитки.

Той е художникът, който вае небесни зверове и играе на криеница със сенките на облаците.

Той ли плъзва снага по жиците, за да звъннат надлъж и нашир? Да събудят къртиците, да разпери криле мишелова, да затрепти въздуха от корените до снега по яката на Рила.

Южният вятър впряга вихрогоните, които помитат сивата пелена, завличат със себе си раздърпаните дрехи на зимата, и замятат полето с лазур.

Той е магьосникът, който оцветява пръстчетата на върбите в червено, запява с камбанките на кокичетата, втурва се в пяната на снежните вади. Дъхът му е живот, докосването му – ласка, шепотът му – топла усмивка.

Погледнете навън! Виждате ли го в пъстрината на небето? Усещате ли как грабва усмивката ви и я завихря около маргаритите на лампите? Чувате ли как замята коси в клоните на дърветата, като момиче, обърнало се да ви се усмихне…

Вятъра на моя дом, на мечтите ми, на всички надежди за това, което не можа да се случи, а все още искам. И за всичко добро, което ми се случи – пак да се повтори…

Обичам го, чакам го! Винаги идва. Винаги ласкав, като топлите ръце, които ме оставят замаяна, благодарна и щастлива. Идвай, Пролет! За мен винаги идваш – на Първи Януари

Тази година зимата определено се шегуваше. Въпреки напъните на вятъра, довял тежките облаци, тънките пръсти на Снежната кралица продължаваха да успяват да разплетат надвисналата сива прежда и само тънки нишки мъгла загръщаха оголелите дървета.

“Не е добре това” – загрижено се мръщеше учителя Лин, поглеждайки от време на време как враните прорязваха с назъбените си крила монотонното небе. Помнеше зимите от преди двадесетина години, с пътеките проправени в снега, с хрущенето, което всяка стъпка оставяше след себе си, заедно със следата. И проблясъците, които сутрин лъчите плисваха върху натрупания сняг, като люспи от фино настъргани скъпоценни камъни.

“Е, няма начин да не завали. Как се е скупчило небето!” – монахът пое дълбоко дъх, усети оня особен мирис на влага – остър, пронизващ гърлото. И глътката, която подсказва, че скоро първите снежинки ще се завъртят из въздуха, сякаш не искат да паднат така бързо. След толкова чакане в тежкия облак, поне да потанцуват във въздуха, да се порадват на мига, преди да се превърне кристалната им ризка в сладка капка.

Ситни бръчици се стрелнаха в ъгълчетата на очите на Лин. Спомни си как децата в селото се радваха на снега, вирнали главици като врабчета, зяпнали с притворени очи и изплезени езичета – да ловят снежинките…

Вятърът прошумоля в последните сухи листа на дъбовете. Някои от тях се бяха свили на пашкулчета и Лин добре знаеше кой им помага. Сега именно лекото потрепване на едно такова пашкулче задържа погледа му. “Ха, ама това е старата Уби! Щом и тя още не е заспала някъде в подземните си гнезденца, явно зимата още се шегува с нас” – каза си монахът и се приближи към косматото същество, което изглеждаше доста заето.

- По-внимателно, великански! Не, че не ми е време да си обирам мрежите от пътечката, ама винаги ме е яд като гледам как вие, големите, съсипвате нещо толкова красиво!
- Аха, здрасти, Уби! Май не си в настроение? И нали знаеш, че винаги съм внимателен. Един път успя да ме олепиш целия, чак се изприщих. – усмихнато и отвърна Лин, застанал на почтително разстояние от мощните и крачка, макар и заети с увиването на шушулката.

- Мислех, че вече си заспала дълбоко. Запасите ли свърши? – продължи той да любопитства.
- Не, запасите са ми съвсем достатъчни и доста сочни, след последната ми изящна мрежа на капака на кладенеца ви – Уби размърда доволно пъргавите си предни крачка, явно в сладък спомен за някоя сочна муха, превърнала се в чироз и отлежаваща из сухите и подземни квартири.

- Обаче, тази есен продължи доста дълго, та… реших още малко заспали мухи да посъбера. Но вече е време – снегът иде!
- Как разбра? – повдигна вежда монахът – То е такова небето от дни, но освен мъглата, която се опитва да заскрежи тревата сутрин, друго не показва, че е зима.

Уби пусна пашкулчето на земята, явно съвсем премерено близко до дупката и, и вдигна краче, като че ли да привлече още повече вниманието на учителя.
- Ех и ти, уж знаеш толкова мъдрости, пък не си чувал за любовта на Сверния вятър!

Тук вече Лин откровено изпадна в недоумение. Погледът му пак се зарея сред узрелия сив купол над главата му, а в тишината наоколо сякаш усети настъпилия изведнъж покой, предвещаващ раждането на снега.

- Всеки на тоя свят може да обича и трябва да бъде обичан. Любовта е като светлината – винаги усещаме, когато изчезне и никога не можем да преценим дали става по-силна – стига ни просто да я има!… Разкажи ми за Северния вятър, моля те!
- Хм, може, ама набързо, че пелените на снежинките вече са готови. Няма да е добре да ме заварят. – Уби се намести по-удобно в средата на поразкъсаната вече тук-там паяжина и зашептя със скриптящия си гласец.

- Преди много, много години, Северният вятър се родил в една зимна нощ от дъха на Белия Дракон. Той се оглеждал във водите на едно езеро, и така бил запленен от себе си, че въздъхнал с възхита и … езерото се заледило. В това огледало образът на Великия не бил толкова ясен и той продължил да се опитва с дъха си да го разтопи отново. Но… студът бил жесток и вместо да го стопи, дъхът му се превърнал в бяла фъртуна. Понесъл се над света Севернякът – вледеняващ, мощен, и с всяко пометено селце и гора, все повече се опиянявал от силата си. Всичко живо се втурвало да се крие от ледената му прегръдка, носеща смърт.

Тогава, Огненият Дракон решил, че така не може да продължава и ако иска животът да продължи, ще трябва да изпрати някаква сила, достатъчно могъща, за да се справи с вятъра. Решил да пробва с най-мощното си средство – любовта. Събрал Великите дракони и заедно сътворили Снежната кралица – красива като кристално зимно небе, с очи, блестящи като звездите на Орион. Издигнали и замък, далеч на север, в полето, където обичал да препуска Северния вятър. Видял я той една нощ, как тихо разговаряла с Луната, цялата обляна в светлина и … онемял! Дъхът му се завихрил около него, замъглил погледа му и топлина, неусещана дотогава, се разляла по цялата му ледена снага. Северният властелин се влюбил до полуда в Снежната кралица. Така закопнял за нея, че склонил глава пред чертозите и, готов на всичко, само и само да я зърне пак. Да помилва с вихър косите и, да целуне бледите и страни…

Не си мисли, че нейното сърце е от лед, о, не! Тя е сурова, но любовта в едно сурово сърце може да бъде още по-гореща, по-искрена и по-желана, отколкото в една вулканична душа. Харесала и тя Северко, но мъка голяма я терзаела. Гледала тя, как страдат, мръзнат и гинат дърветата, как корените на тревите умират и няма да настъпи никога пролет и хем тъжно и ставало, хем гняв искрял в очите и. Изхвръкнала пред острокуполния си палат и мощно прокънтял гласът и, надвикал вихрите на Северния вятър, дошъл за кой ли път да признае любовта си:
- Спри дъха си, Ледоносни! Нима може да изгаря в любов сърцето ти, а да не виждаш какво причиняваш на всички около теб?! Как така, без да забелязваш, вледеняваш и погубваш любовта, която грее във всяко живо същество?! – гласът и секнал, сълзи бликнали от очите и.

Зашеметен, онемял, за първи път изпитал Северния вятър що е това мъка! Игли проболи сърцето му. Протегнал ледена ръка, поел сипещите се сълзи и те ведната замръзнали в чудно красиви кристалчета. Посипали се първите снежинки. Полягали меко по полетата, окичили клонките, загърнали пъпките. Стоплили земята.

- Оттогава, всяка зима Северния вятър започва с лудуване из поля и гори, забравил за малко старата си, неувяхваща любов. Но идва момент, в който Снежната кралица му напомня колко болка причинява. – Уби замълча, явно да изчака въпросът на монаха, който вече пристъпваше от крак на крак, явно студът го просмукваше все повече.

- И как така му напомня? Нима тя прави снега? Всяка зима толкова сълзи?!?…
- Не, снегът вече си е негово дело, но преди това тя му изпраща послания. Малки пратеници, които да му подскажат, че за да оцелее живота, всяко туптящо сърце трябва да бъде стоплено, да бъде обичано.

Малки фигурки, сътворени от сълзите и студа, изпълнени с въздишките и, изваяни от дъха и.

Животинки, които да му подскажат, че има и други живи същества, които искат топлина…

Разговарящи дракони – да му напомнят, че Великите са го създали и са го дарили с най-голямото добро под светлината – да обичаш. Това добро, която единствено е способно да даде топлинка дори на леда.

- Това е то. Хайде, стига приказки, че … снегът иде! Надушвам го, настръхнаха ми космите и по четвъртата двойка крака! – Уби припряно засъбира останките от паяжината.

- Хубава приказка. – усмихна се замислено Лин – Само не разбрах, откъде позна, че точно сега е момента, Северния вятър да бъде укротен и да дойде снега?
- Ех и ти! В другата гора, там, на север, под върховете на Иглената планина, живее Моргана. Иди при нея да ти даде едни кристалчета за очите, че явно зрението ти отслабва, старче. До пролетта! – Паякът се плъзна по последните нишки и на прибежки се шмугна сред окапалата шума.

Монахът се огледа и едва сега забеляза, колко красиви бяха дърветата! И какво беше окичило игличките на боровете, докато си разказваха с Уби за Северния вятър, за любовта, за зимата и за топлинката, разцъфнала в леда.

На някои им е трудно да започнат да разказват, хм, много често и на мен ми се случва. Ама този път, като никога ми е трудно да спра! Явно в този град наистина има някаква магия, лека като омара в юнска сутрин, едва завоалирала върховете на липите. И дълготрайна като аромата на коледни курабийки по вълнената жилетка, забравена на стола в кухнята на Бъдни вечер.

Та като стана дума за Бъдни вечер и Коледа, я, да се разходим под вълшебните светлинки на това кътче, както обещах, ама и както се оказа, никой не ми напомни Добре, че паметчицата ми все още е по-трайна дори от отворена кофичка данон, забравена в хладилника.

Всяка вечер, след пет часа, се връщах да си оставя тетрадките и рисунките в стаята, и въоръжена с Дейна и широкоъгълна усмивка, се изтъркулвахме от Музея.

Изтъркулвахме е точната дума, защото той е на едно баирче. Не ме питайте как го изкачих на отиване, след всички перипетии с метлите и предвид непознатата топография. А пък на връщане не беше по-леко, де – рано сутринта на 18-ти, с куфар, пълен с шоколади, по снега…

Улиците на Женева изненадват с много неща, но първото, което ме впечатли бяха тези огромни дървета, изникващи на тротоара, между сгради, или посред някои кръстовища.

Всяка вечер бързах да изляза и да хвана точно онази особена, индигова светлинка, между деня и нощта. Така характерна за зимата, с едно особено сияние, което сигурно и студа засилва. И с това наситено синьо, разливащо се между облаците, точно като капка мастило във вода.

На такова небе, жиците винаги придават особен чар, така добре известен и вещо използван от един (много познат вам) noire-класик магьосНик

Веднъж като се спуснете по една от основните улици в града, няма как да се загубите. След почти кръглото кръстовище на Rive, просто душата ти пее “Нека бъде светлинааа!”

Всяка лампа е превърната във феичка, от свитата на Снежната кралица. Някои с корони, по чиито лъчи изригват фини, блестящи стрели. А други – само с якички от светещи гирлянди.

Спомняте ли си какво казваше Ам Гъл на ошашавените Фродо и Сам сред мъртвите блата? “Don’t follow the lights“! Хаа, тук е много възможно да се изпозагубиш, ако не следваш съвета

На всяка улица, която пресича главната, те чака пак сияйна изненада. Когато за първи път минах оттам, след първото кръстовище занемях…

След второто едва не изпищях от кеф, а на третото – хм, вече бях подготвена

На едно от кръстовищата излизаме на малко площадче, където проблясва огромна елха. Лампичките по дърветата са като изящни бодли, а окото на часовника блести, като че медената питка е глътнала на Джейми вълшебното фенерче и е помолила зайчето с карираните уши да я метне до камбанарията, че не може да долази сама

На същото площадче, всеки прозорец се бори за първенство кой е по-по-най-блестящ и ефектен…

…, а като погледнеш надолу, виждаш че стъпваш по едни светещи павенца, лежерно разпръснати тук-там сред “нормалните”. На всяко е изписано някакво пожелание, на какви ли не езици!

На друго кръстовище блесва църква, цялата завита в блестяща роба. Друг впечатляващ навик тук е по Коледа, всеки фонтан да се превръща я, в градинка със студоустойчиви цветя, я във фонтан от светлини. Какъвто беше и случая с този, пред църквата.

Ако си мислите, че в града не се строи и няма кранове и тежки машини – лъжете се. Строи се, но всеки строеж е завит с пословичното старание на онези мармоти с шоколадите. А крановете… ами те са си просто едни огромни… елхи

Дърветата пък, по Коледа се сдобиват със светещи ябълки!

Ако сте се уморили, ще хванем трамвай. … ако успеем, че от толкова искри магия наоколо, и те се превръщат в болиди от втечнена светлина…

Ако ли пък не сте се изморили, ще хвърлим един поглед и на реката, опасана с фина блестяща верижка, и приютила разноцветните потрепващи отражения в неспокойните си коси.

Като стана дума за коси, ако видите някоя принцеса, да подтичва с увиснал на ръката пухкав маншон, смъкнато чорапче над пантофката и чорлав вид… да и кажете да се успокои и да ходи да си прибере коронката от тая жица! Бива ли пък и принцесите да се заиграват с метли?! Белким всички каляски станаха на тиквеници покрай Бъдни вечер?!

Еееей, ама то е Бъдни вечер! Има-няма почти Коледа! Дали ще е с питката с паричката, аромата на постния боб и зелника, който никой не може да направи като баба… Или ще е някъде там, край елхата и светещите павенца на приказното градче… Нека е щастлива!

Да е светла и спокойна, за да повярваме, че спасител може да стане всеки човек – стига да помисли малко и за другите. Весели празници, мили хора! :***)

Meu Alentejo
/Dulce Pontes/

Eu não sei que tenho em Évora
Que de Évora me estou lembrando
Quando chego ao rio Tejo
As ondas me vão levando

Abalei do Alentejo
Olhei para trás chorando
Alentejo da minh’alma
Tão longe me vais ficando

Ceifeira que andas à calma
Ai, e à calma ceifando o trigo
Ceifa as penas da minh’alma
Ceifa-as leva-as contigo

Abalei do Alentejo
Olhei para trás chorando
Alentejo da minh’alma
Tão longe me vais ficando

Не зная, какво ли има в Евора
Та споменът така не ме оставя
Когато приближа реката Тежу
Вълните във прегръдка ме улавят

Заведи ме в Алентжу
Да гледам и да плача след това
Алентежу, моя душа!
Така далеч съдбата ме остави…

Жътварка тишината прекосява
Притихнал зной, пшеницата се жъне
И жътвата, и болката в душата
Оставих ги във мене да потънат

Ще се върна, мое Алентежу!
Да те гледам, сълза подир сълза
Алентежу – в теб душата ми остана
Далеч от мен, мой спомен и мечта.

/Flo, 06.2001/

Специален поздрав за всички момичета, които търсят вратата към лятото

Да не мислите, че щастлива от скорошното завръщане у дома, съм се отдала на разгулен живот из тихите женевски заведения?! Нищо подобно! Просто… голяма късметлийка. Защото още първата вечер попаднах на едно вълшебно местенце. Магазинче за вълшебни пръчки, колби и буркани! И след като много дни и нощи си мечтаех за една от тях, и се чудех дали ще се сработят с Дейна, дали няма много да ми тежи, дали няма да ми трепери ръката, докато я използвам, … последния ден се реших да ходя и да я изпробвам. Ха! Оказа се, че всичките ми опасения са били напразни. Тя така удобно си пасна с Дейна, че двете в синхрон можеха да ми измагьосват така желаното докосване до далечината, без да е нужна телепортация или палене на метла

Продавачът, млад изискан вещ господин, ми разреши да ходя навън да пробвам, ама … все пак, да не взема да драсна нанякъде, де Веднага се възползвах, да надникна къде се е запътил оня ми ти червеношапков дядо със страст към екстремните спортове като керемидно катерене и бънджи в комин.

Вълшебната пръчка модел бурканче тутакси беше закупена и дадена на Дейна, да се заиграва и да свиква с нея. Естествено, сетихме се и двете за Зори и нейните намеци за разни “гьолчета”. Е, вярно, че докато бяхме в магическия магазин, слънчицето, което така мило беше решило да се появи и да ме изпрати, вече си беше отишло.

Докато още е светло се опитахме да хвърлим един поглед на другия бряг на реката. Така и не ми стигна времето и него да го пообиколя. Е, … другия път.

Но това, за което най-много се радвам, е че мога да си приближа пернатите гадинки

Гълъби и гугутки, врабчета и синигери, тичащи дечурлига, мислете му какво ви чака! И мен ме чака малко време и много щракане, докато свикна с тази така чудесно изглеждаща (и работеща) консервна кутийка.

Добре дошла, Бий!

Какъв по-страхотен финал на тези две седмици в градчето на приказките! Невероятно беше и … има още много за разказване. За Градината на маговете, с техните чудновати растения и билки. И за Музея и неговите животни. И за Коледното настроение. Та… сигурно пак ще се върна (дали с картинки тук, или наяве догодина… пак тук, ще видим ). Може пък и да има продължение?!

Предната вечер се разделихме точно в момента, когато посиняла реших да си отскоча до колибката, за да се поосвестя. Май не съм споменала, че къщурката ми е в самите основи на Музея, с голям прозорец, премрежил око с метални щори и ред рехави храсти. Прозореца е на кръстопът и ако не ги спусна вечер (щорите, не храстите), всяка кола или автобус превръщат стаята в купол на цирк! Такива щрихи започват да се гонят по стените, все едно съм сред стадо зебри в саваната по време на ураган.

В неделя следобяд, обаче, щорите си бяха вдигнати, аз пиех трета поред чаша черен чай, а погледа ми от време на време се промъкваше зиморничаво през решетките, с надежда че храстите се свеждат единствено от чисто любопитство към асфалта, мокър от снега сутринта. Така, заредена с топъл оптимизъм, грабнах пак Дейна, добре че и тя беше успяла да си възстанови температурата, милата, и пак навън. Улиците – празни като София през августовска неделя! От време на време само по някой забързано ме подминава в подозрително позната посока – средновековното градче.

Там всички лампи и прозорци сияеха, постоянно се стичаха нови и нови хора, цели семейства, с бебета в колички, възрастни хора, облечени здраво или пораздърпани тийнейджъри, гологлави и с шапки, шарена усмихваща се тълпа. И никакви сблъсъци по тесните улички, явно “Pardon” в съчетание с невинна усмивка има определен магически ефект за плавното приплъзване на двупосочните потоци, като намазани с масло вурстчета във френска франзела.

От време на време тълпата се разреждаше да направи място на някоя Medieval-Art каручка, с казан топло вино и гласовити продавачи. Достиженията на съвременната химична промишленост и измагьосването на пластмасата доста улеснява носенето на бокали по пътищата.

По едно време хаотичното движение на хора и животни взе да придобива посока и подредба, подобно на железен прах по магнитни линии. В случая – от двете страни на главната улица.

Изсипаха се едни момчета в лазурносини униформи. Въпреки приликата, не можеше да е, включен в програмата, десант от незабравки. Оказа се местната полиция, която учтиво ни караше да дадем заден, за да не вземе да замирише на опърлен шушлкяк, не дай си боже – перчем.

В тоя момент, настана суетнята на старта и аз, от моята стратегическа позиция, се наложи да тегля един екс на топлото вино, че да мога да снимам. Ама един екс-магистър ми беше споменал, че този тип отвари са особено подходящи преди стрелба и аз нали съм любознателна… Определено екс-а стана причина за екс-перименти със зъркелите на Дейна и това се отрази на лежерно-веселяшкия контур на някои хора, предмети и животни от следващите кадри… <:О

Шествието започна с барабаните! Как ехтят, с какъв синхрон се справят тези юнаци! Може би има някаква връзка с началото на битката, когато е трябвало скоростно да се алармира населението за атаката. В следващия момент, се зададе един от главните рицари. Голям симпатяга, ама аз май повече съм фокусирала на коня като гледам…

След първите рицари, се зададе големия флаг на Женева, със страховития орел, епископския ключ и изгряващо слънце, символизиращ мотото на Женева още от средата на 16-ти век “Post tenebras lux” – “След тъмнината, идва светлина”. Как да не се сетиш веднага за приликата с Урсула, а

Специално на шествието, хората хвърлят монети във флага, опънат по средата на улицата. Отзад върви едно момченце с касичка (котлето, с жълто-червен капак) и от време на време навиват флага на руло и събират монетите Разбира се, флага, а и всяка група от процесията, са съпроводени с факлоносци – от всякакви възрасти и калибър.

Забравих да кажа, че процесията беше официално открита от величествен мъжки глас, може би кмета на града (добре, че в София не ни се налага да правим такива процесии…). А след това всички пяха и химна, който между другото е песен, свързана именно с L’Escalade. Някъде четох, че се пеят само 4 куплета, а всъщност били 68! Май можеха да я пеят, докато трае цялата процесия. А това може би е и самият кмет, ама … хм, може би той и неговия близнак на един кон. Двойният образ си е чиста проба доказателство, че се намирам в приказно място, където раздвояването на личността е плод на недобросъвестно прилагане на магия за телепортация, когато конят ти е инат (ама пък какъв кон!)!

Следващата снимка е знаменателна, скъпи ми Контеси, Царици, Кралици и всичките, напоследък пострадали от заразата ВВВО – “Вирус на Въздишане по Виртуални Образи”. Това са … не един, не двама! ЦЕЛИ четирима Магистри накуп! Каква осанка, каква строгост и изисканост в облекло и маниери. Какво кавалерско излъчване! Дори и по време на шествието, не забравят да си задават въпроси, да обменят мисли, да се изслушват търпеливо. Притворил очи, единият с лекота плъзва мъдрия си вътрешен взор над стелещия се дим от факлите, и емоционално завишените нива на заобикалящите го аури.

Забележете, уважаеми Височества, че брадите им са старателно подрязани, като жив плет покрай сладкарница “Неделя”. Вероятно заради нахлузването на накъдрените лигавници, които всъщност не са никакви лигавници, ами отразители на мисловното поле – ако някоя мисла не дай си боже тръгне надолу, да се отрази и веднага да поеме правилната висока нота!

Я, за разлика от тях, какви полегати якички (и улегнали мисли) имат войниците примерно! И никакво единомислие, обмяна на идеи, всеки дзяпа на другата страна. Защото бдят за реални опасности!

А други просто си изглеждат великолепно и внимават в ритъма. Като знаят какво следва зад тях…

Само не разбрах, защо тази милата флейтистка беше готова а-ха да заплаче. Ама какво се чудя – и аз съм същата фога. Само да запея някой македонски трилър и … веждите на /\, чевермето на бузите на мах и “ЖЕна ке уморам, дечиня ке гледам…”. Чувство се иска за тези неща, отдаване на душа.

Ей, на, младото си е младо! Това си е оживяла феичка от приказката за Питър Пан.

Следваха пак конници и ако съдя по хитрия поглед, или са джебчиите, или ще да са банкерите на града. Оня ден един немски фотомагьосник ми каза какво значело HSBC – Hilarius Shopping Before Christmas

Имаше и някои с вродена пиротехническа страст. Внимавай, момче! С тия винени пари наоколо – фръкнахме като шишарки в кюмбе! Само дето ще миришем несвойствено.

А че и отзад се зададе една колона секирджии. Винаги съм се чудела, на уроците при КалЕна Оракулиян фон КристАлен, магистърката по ВИП магия (Въведение в Имагинерното Пространство, а.к.а. Пророкуване), как ли изглеждат оживели валета… Това, докато се учим да гледаме на карти, де.

Аах… този замъглен, сведен поглед и това огнено перо! След тази снимка, Дейна направо блокира на режим “разглеждане” … пламна ми перушината!

За малко и в буквалния смисъл. На сцената се яви самата мадам Катерин, с един котел бонбони, с които доста старателно замерваше публиката.

После ни полазиха и всичките жители на древния град, барабар с овчиците – еей, душички! Оцеляха, значи!

Ето пак една фея, вече в трансформация. Колежката, няколко стъпки по-назад, я обучава на магически похвати за справяне с конска сбруя – иначе казано оглавник. Знанието доста помага на един следващ етап… от магиморфозата.

Към края на процесията следва един много важен занаят. Производството на отварата на истината.

Ама има и друг бленд, дето се вари тука. Аз си мислех, че всички се греем еднакво – с онуй вино. Ама тези две колежки са разцъфнали като кокичета по Трифон Зарезан, че и на цвят го докарват доста близко до цвета на някои мъжки носове на същия ден. Кехлибарената течност подозирам, че не е отвара от жълт кантарион, глог и мента.

Селяни, благородници, войници, домакини, лозари, ковачи, овчари, графове – цялата пъстрота на живота се изсипа пред очите ми. Накрая дойдоха и дечицата. Мъничките зъзнещи, малко замаяни от пушека, огньовете и суматохата наоколо. По-големите – горди, че са такава важна част от събитието. И наистина, най-много овации събраха тези сладури.

И си мислех как по-ценно няма от това да намериш тази магия, която да е способна да събере всички – млади и стари, няколко поколения в едно цяло – с една мисъл, с едно настроение, с една усмивка. Всички заедно в името на живота и доброто.

След това шествието е обиколило улиците на града и най-накрая всички са се върнали пред катедралата, за да запалят огромния огън. Аз, обаче, силно се съмнявах в способностите си да издържа още два часа без крака, затова реших да опитам да ги задвижа. С което постигнах доста добра прилика с някогашния ми модел метла. Летях като светкавица през опустелите улици, и се усмихвах.

И сега пак е среднощ, и пак се усмихвам, спомням си така ясно отсечения ритъм на барабаните, припукването на факлите, силуетите на конниците, с развяти пера на фона на огньовете, дима, който зимния вятър грабва и увива около пиките… Бях щастлива. Една щастлива вещичка в приказен свят. Кой може да ни помогне да си го върнем, ако не ние самите.

Мащам се, че утре кутиите ме чакат. Ще вземат да ми се привидят червеи с по няколко глави! И току виж сте поискали пак продължение

(… хм, а дали следва?)

Леле, каква я мислех, пък тя каква стана дълга и широка! Как можаха да ме пратят назад във времето с цели… чакай да сметна… цели 4 века!!! Хмм, такааа! Нищо не се разбра… я, втори опит

Да започна по-отдалече, малко за целите на посещението ми в Музея за история и природа на магията. Музеят разполага с невероятна Колекция от стари материали, събирани и съхранявани най-прилежно в кутийки, с лъскави закопчалки. Какви материали ще питате? По тясната ми специалност – разкриване на тайните на магическите свойства на съдържимото в телесната празнина на плоски червеи. Простичко казано – красотата е навсякъде по тоя шарен свят и във всяка нейна проява се крие по щипка магия. Точно толкова, колкото ви е необходима, че да видите съвършенството в косматите и пъргави крачка на хлебарките

И така денят ми минава в блажено ровичкане сред високите лавици с кутийки, вадене с треперещи ръце на скъпоценни земни твари, които други магьосници са разглеждали благоговейно преди мен. Още от времето, когато баба Яга е била фея и не си е и помисляла, че ще изкара старините си в мезонет с такава нестабилна кокоша платформа.

Та през цялата седмица, нямах възможност да видя града по светло и макар да си мислите, че ние вещичките сме с преобладаваща нощна активност, трябва да ви кажа, че феичките далеч ни превъзхождат! Цяла седмица след залез слънце припалвах крачка и с вълшебната си пушка в ръце (Дейна Макс-зуум, 5-ти калибър) се отнасях из светлините на града. За тях уж мислех да ви разказвам в тази втора част, ама днес е такъв ден за Женева, че … магическото осветление ще го оставим за по-нататък (да ме подсетите, че мозъкът ми се е съсухрил като молец в памучни чаршафи).

Сега наистина ще се върнем четири века назад, няма само на мен да ми спретват този номер. Подозирам, че Бойния водач на Конфедерацията нарочно ми е избрал точно тези дни за визитата, като се има предвид колко пощурявам от карнавали, шествия, мускети (и мускетари), пики, знамена, оръдия, пушкала, факли и пр. емоционални изригвания.

Преди мнооого, много години, през нощта на 11 срещу 12 декември 1602, докато Женева кротко спяла, французите решили да ги нападнат. В центъра на замисъла бил Дюкът на Савой, Шарл Емануел I. Дали от типична за аристократите скука през зимните месеци или от желание да грабнат сърцето на някоя белолика дама с геройства, а може би им се е набивало в очите спокойствието и кроткото трудолюбие на местните хора, или пък има замесена някоя религиозна драма, но в два през нощта, войските се спуснали по поречието на р. Арв и атакували защитната стена на Женева. Нощният пазач, обаче, бдял и вдигнал светкавично тревога! Цялото население на града се събрало под тревожните звуци на камбаните на катедралата Сент Пиер.

Битката била кратка, но славна! Всички като един се борили кой с каквото може – с пики и мечове, с вили, с чук и ковашки маши, но нито един савоец не успял да премине от другата страна на стената. Затова и празника се нарича L’Escalade, заради неуспешния опит да се изкатери и преодолее защитната стена.

Една легенда за това събитие разказва как Катерин, майка на 14 деца, сварила огромен котел супа. В сюблимния момент, изляла котела върху главата на катерещ се савойски войник, с което съвсем ошашавила нападателите. И ако това не е вещерски похват, тури му пепел! Като нищо може тая супа да е имала я шип от крак на петел, я свинска опашчица, я косми от ухо на прилеп. А много е вероятно да е бил пълен и с течен шоколад! В чест на този непредвидимо успешен начин за справяне с нападатели на крепостни стени, по това време тук се приготвят едни шоколадови котли, пълни с марципани и всякакви лакомства

Удържаната победа е безкрайно скъпа на всички женевци и тези три дни градът изпада в еуфория и тържества! Какво ли само не може да се види по улиците вчера и днес! Вървиш си, кротко зяпайки съвременните достижения на магьосниците на времето, отдалечаващи все повече часовниците от пясъчния им прадядо и превръщащи ги в навигационен уред, подходящ за среднокалибрена подводница. И изведнъж…

Ама се е забързал мосю, големи крачки с тез чернобели чорапки и цвички, а копието му подскача на рамото, готово всеки миг да наниже някой от по-разсеяните и умрели от студ гълъби. Тъкмо решавам, че е случайност, все някога на някой маг му се отвинтва тайната запушалка и аурата му блесва незащитена от маската на матрична еднообразност…, и на следващата пряка едва не оглушавам. Ехти околността, та чак кафето в чашката ми си закъдря менискуса в ритъм!

Набиват крак друмърите, и аз … друма по тях. Викам си, това ще да е някоя зараза, дето е олабила запушалките чак на толкова магически създания накуп. Пътьом се поглеждам тревожно в една витрина, ми… нищо, същата матрична незабележителност. Дейна също си ми виси отпред, не се е превърнала все още в магическа пръчка, със звезда на върха. Излазваме двете баирчето, па студ, студ – от устата ми пара като от ауспуха на Чавдар по пътя за Бояна. А пък зад ъгъла… невероятна гледка! Попадам точно в онази далечна и паметна 1602!

Древното градче беше оживяло! Всеки си гледаше работата съвсем съсредоточено. Войници обикаляха с копия и брадви на рамо. Жени сновяха да подклаждат огньовете. Счита се, че съществена роля за победата на битката са имали именно те! Какви котли само! И какви черпаци! Нищо чудно да са еволюирали после в боздугани! Крали Марко няма начин да няма някой швейцарски роднина.

Имаше си и ясли с добитък. Добре се бяха грижили за тях явно, щото слама отказваха с пренебрежително мълчание, а и проявяваха завидно търпение.

Интересно, обаче, този цър-пър дали има нещо общо със замисления вид и липсата на апетит на рунтавелите от предната снимка? Това там отзад, на шиша, не ще да прилича на коледен пакет на KFC…

Каква съсредоточеност, обаче! С ясното съзнание, че това е един нормален ден от битието на града, с нищо не подсказващ, че нощта ще дойде на върха на вражеско копие.

Като стана дума за оръжия, какво е едно селище без ковачите си? Ето как трябва да се предава занаят – чиракът натиска педала на газта (да се чете “духалото”) до посиняване, а майсторът през това време обяснява.

Ама докато едни работят и се потят, други… използват момента за закачки. Ееей, от кои времена все това същото дяволито пламъче в очите кара живота да хвърля искри!

Искрички, които се превръщат в огньове, те – в огнища, около тях се изгражда дом, а в дома – заиграват такива едни малки създанийца, от които хем нямаш мира, хем мира за какво ти е, ако ги няма!

Напълниха ми душата, да ви кажа право! Скоро не съм се радвала така на заразителния ентусиазъм, на единомислието, на удоволствието да следваш традицията, да се запазиш, да обичаш миналото си, да познаваш корените си. Разчувствах се, сгорещих се, а пък… плющи един вятър! Завира се под шала и ремъка на Дейна, търси да прилапа и последната ми топлинка, досущ като упорита котка, решила че под мишницата съм скрила парче бекон от супата… дето нямаше как да не опитам! Тези хора наистина си готвеха в огромните котли, при това страхотно!

Цялата околност на Катедралата е осеяна с такива лавки за горещи напитки – супа, шоколад и греяно вино. Е, вчера опитах супата, ама тази вечер топлото вино с аромат на канела не ми се размина . Необходимо се беше, защото към вятъра се присъединиха най-изгладнелите снежинки, които са ме връхлитали последните няколко зими – да не видят и те струпване на хора. А то беше грандиозно! Чудех се аз къде са изчезнали спокойните граждани на Женева в неделя, а те всички се бяха изсипали по уличките около стартовата позиция на “пирона на програмата” – празничното шествие на L’Escalade.

(е, стига за тази вечер, че канелата ме хвана … следва продължение)

Мине се не мине някой и друг месец в блажено спокойствие и вземат, та дойдат празници. Не знам защо така е решил тоя свят, ама по Коледа и Нова година всички ги избива на търговия с разни куклички, с адски неугледен вид, с чорлави косички изпод черни широкополи шапки, смъкнати чорапи, островърхи обувки и задължително с гърбица и метла. Забравих брадавицата на носа… Вещици им викат. Е, да ама не знаят, че ни една магия по Коледа няма да хване корен, ако не прелита някъде там над облаците по някоя истинска… магьосница да я наречем, че вещицата вече я свързахме с тоя нелицеприятен имидж, който освен това е тоооолкова демоде (с изключение на обувките, де)!

Та по повод празниците, магьосниците стават едни такива изнервени и взривоопасни. Рязко нараства вероятността от сблъсъци над местна почва, превишаване скоростта на управление на возилата, поради покачване на адреналина на колежките, и вероятност от катастрофи с резултати от експерименталната дейност на пироманиаци и потребители на шампанско.

По тази причина, Конфедерацията на магьосниците, Отдел “МРАЗ” (Магическо Разстройство и Аберации на Заклинанията), предлага пакет оферти за пътувания на вещи в занаята особи, за обмяна на опит. Последните седмици взех доста ниско да прелитам над главите на колегите от Лабораторията по отвари, сутрин гледах така, сякаш някой ми е сипал в кафето барут и всяка среща в коридора заплашваше да го превърне в пробна площадка за гаубици. Та решиха да ме изпратят на такова пътуване. Къде? Ами… на едно място, хем спокойно откъм типичното за матрицата лудо магитронно поле, хем достатъчно наситено с добрата стара приказна магия, джуджета, феи, рицари и замъци. Градът на приказките – Женева!

Преди пътуването трябваше критично да прегледам летателните средства. Оказа се, че моята нова метла, японски модел “Mae-Ashi-Mae-G” не е пригодена за спокойната и уравновесена швейцарска атмосфера, и може да предизвика непредвидении турбуленции. Еее, сега се сетих, ква метла имах на времето – “ОгинМаке”! Не и се опъваше никаква атмосфера, палеше от раз и опашната и перка вдигаше пушилка като трабант по селска улица. Да не говорим пък колко се вчервяваше корпуса и, като печка тип “цигански барон” в пределска хижа на студентски празник. Абе, младост! Е, да ама … са ме пратили на обмяна на опит в чужбина! Всеки етап от вещерската трансформация си има своя чар

Хубаво, де, трябваше да се съглася с предложеното ми возило от Дирекция за вещерски превози “ГПВ” (Глобусът е Пред Вас). Оказа се, че то не е едно, ми чак две превозни средства ще сменям, понеже с едно не могат да се преодолеят разликите в небесните стандарти, а и не му стига горивото. Инак метлата си я биваше, мощен пропелер, с удобни седалки, малко тесновато. Мерлин не би се побрал, да не говорим за брадата му… Макар, че до мен седеше един вещер, който почти я докарваше на размер. А и явно растителността в ушите му пречеше да чува, та крещеше по телефона, че ще лети за Токио. Дано не го посрещнат с чаена церемония – отиде си сервиза!

Условията за полет бяха страхотни! Като се ширнаха отдолу тия ми ти планини, като че някой колега е втечнил земята и са се вплели лазурно, кафяво и зелено, без да се омесват (най-трудните отвари така се правят – за сходство в характера примерно, 3 пъти в седмицата се пие, по една ракиена чашка )

Пък после е плеснал с ръце, тинтири минтири и айде – замръзнали са вълните коя къде свари.

Облачета се заиграваха да подражават на шарката, ту полегнали меко и равномерно, като домашно плетена бебешка пелена, ту кипнали накъдрено и пухкаво като бордюр сметана върху реване.

Обаче, и най-хубавите неща си имат край, та и нас ни приземиха подскачайки (еей, добре, че сандвича си остана в раницата, инак… нямаше да се води суха храна вече). После си намерих мястото за следващия полет и зачаках. И чаааках, и чаааках… А един младеж се правеше на невидим зад гишето. Зер, не знае милия, че отварата за невидимост отдавна е забранена за употреба и сега за тая цел се използва обикновено перде, кухненски модел, с чайничета и ягодки. Та този образ, от време на време обещаваше, че ей, сега… емен-емен до 15 минути ще излетим.

Накрая ни стовариха от рейсчето пред самата следваща метла. Ма тя.. се оказа малка като детска играчка, че и още я пълнеха с гориво.

Много нафта глътна това чудо, ако че беше малко. За пръв път ми се случва да летя и да нямам ама никаква видимост. Че може ли пък чак така?! Аз тука вещица с опит, идвам на официална служебна визита, да не мога да видя накъде отиваме! Само опашките на метлата пред погледа ми и … едното колело.

То пък и едни облаци като наизлязоха! Гъсти като козина на ескимоско куче. Да ти иде да удариш един лакът на прозорчето и да погалиш гърбовете им и ивиците, с които ги шари слънцето.

Така в тези … тежки метеоролгични условия, кацнах в градчето, в което не бях идвала никога. Конфедерацията беше сигурна, че няма да се загубя, разчиташе на моята перфектна географска ориентация, преминала развитие от широко известния едно време “женски топокретенизъм” до метода “Витоша ми е все от юг!”. А най-вече разчитах на записките и образите, които услужливо беше запечатил в съзнанието ми един вещ млад колега.

Слава богу, успешно се добрах до железницата, после до трамвая, прегазвайки с колелцата на куфара поне трима – толкова забелязах поне. Ако е имало и още трупове… все някой ги е прибрал, надявам се. Много чист град! По пътя само успях бегло да забележа ферията от светлини, която се надявах ако не този ден, поне на следващия да изследвам отблизо

(следва продължение)

… И сенките са препятствие, когато не поглеждаш към слънцето

Може цяла вселена в душа да побираш и да не ти стига само една топла длан – най-желаната

И слънцето остава само, когато мъгла му отнеме небето и земята – няма на кой да дари светлина…

… а и не си заслужава. Зимата дойде…

Ден след ден незабележимо се приплъзват по релсите, които съдбата е начертала за всеки от нас. Прави като стрела или като преплетени змии, през безбрежни светлини и поглъщащи тунели, препуска по тях влакът на живота. Катери надлезите на препятствията, промъква се покрай тесните урви на съмненията, забавя ход пред семафорите на двууменето, преди да пресече линиите на нечия чужда съдбовна композиция.

Някои влакове са отровни дизели – маслени слоеве остават по дирите им и зачернят всеки признак на живот. Други, са леки електрички – прелитат, сякаш прихванати с жици за облаците, на всеки метър застрашени да излетят от релсите. Но всички остават следи по траверсите – тези ребра на живота, по които се броят покълнали надежди, избуяли мечти или камъчета мъдрост.

Има и такива, за които съдбата е прокарала теснолинейка и цял живот не могат да постигнат скоростта и размаха на експресите. А самите експреси пък… най-често профучават покрай теб, подминават те като малка гара, вперени единствено в точката на хоризонта, където се сливат съвършените релси на късмета.

Има товарни композиции, цял живот крепящи търпеливо своето бреме, понякога и чуждото поели, за да оставят след себе си гари по-чисти, по-светли, по-добри. А има и нощни влакове – непредвидимо изскачащи, закачливо лъкатушещи. Призвани да открадват мрака с уютната си светлина. И никога да не можеш да предположиш накъде в нощта ще поемеш, присъединиш ли се към някой от тях. Дали няма да те отвлече сред звездната мандала на градските светлини…

Или пък ще поеме известна само на него въздушна линия, за да спре дъха ти сред планинските върхове.

А може да те причака на кръстопътя между деня и нощта, когато жиците разпъват небесната завеса, да си отдъхне слънцето зад кулисите, и да сподели тъгата ти в мълчание.

Понякога изчезва толкова далеч, сякаш обикаля нощите на други вселени. Способен да преодолее гравитации и бездънни подмоли на незнайни океани.

Тогава е трудно да го достигнеш, но винаги знаеш, че няма как да не се появи отново – тихо, неуловимо. Да те накара да се вгледаш в сенките, без които светлината нямаше да има плът.

И най-вече, да те обгърне в уюта на съпричастна топлота и да те накара да се вгледаш в себе си. Да видиш отражението си в тъмните прозорци, без бягащата картина на живота отвън да скрива чертите ти, усмивките или сълзите. Да те накара да се преоткриеш сред многото други, да върнеш вярата в своята уникална шарка, да бъдеш щастлив.

Нощният влак – тази тихо пулсираща артерия, която ни помага да споделим битието си и да събудим мечтите. Този влак, в който и ние се превръщаме за други, когато съдбата преплете релсите. Важно е само да знаеш в кой момент просто да забавиш ход, да излезеш от коловоза на задъханото ежедневие, да угасиш светлините на суета, безразличие и хлад, и да поемеш споделеното. С добротата и обичта на този нощен влак, наричан просто Приятел.

Да ти е живо името, Ники!

И сега, и винаги да го изпълваш с неподправения микс от човешка доброта, закачлива непредвидимост и топлина! :*