Archive for the 'Малкия безкраен свят' Category

Viva la jabonera

скакалец се прави на невидим

Тази пролет някак си я оставих да си се вихри без да я следвам задъхано по петите, с вирнат по цветчетата обектив или свита от пет ката над някоя двойка божи кравички, опитващи се да си намерят скрито местенце за интимности. Пропуснах периода, когато си кичеше косите с жълти цветчета, както и този, когато навърза панделки по клоните на ябълките и когато пръсна една сутрин златни капки по моравите. Или когато и дойде времето да отръска короните на тополите и да се кипри в чадърчетата на глухарчетата…

валсиращи семенца

И не е като да ми е омръзнала. Или да съм и се сърдила, че си върти копчето на термостата и ме кара да я гледам накриво, докато се чудя сандали или ботуши да си сложа…

turbo-snail

Просто я следя, дори не с широко отворени, а присвити в усмивка очи. Дали тази пролет не е различно? Няма нужда да я следвам, тя си е в мен – изпълва ме, разцъфва и ме разлюлява, пълнокръвна и жива като стъбло на лоза… И в този синеок унес, даже не ми се искаше да нося Дейна с мен (сигурно защото все ми се налага да мъкна торби на връщане :) ). До момента, в който не се изпречи някой особено *сладък* кадър, като този примерно…

божур и мравчоци

И тогава ми хрумна защо пък да не позабърша праха и да не заредя едни батерийки в добрата ми стара сапунерка. Две-три разцъквания в настройките и отново по стъпките на пролетта. Докато не е избягала със смях, да се скрие зад някоя пясъчна дюна. :)

На това място знам, че един приятел ще каже “Ти пък да не видиш нещо!”, ама ей тъй – в чест на Рошавото – две от нейните любими оплезени цвекета :D

бял ирис

За интересуващите се – първо цъфтят белите плезльовци, застъпват се с виолетово-сините…

и пак скакалец

… после избухва великолепието на ярко-жълтите, а накрая идват такива перуники, каквито рядко се намират – тези в кадифено бордо. А ако пък росата ги е посетила или някой скокльо, убедено решил, че никой не може да го намери сред вирнатите листенца… Просто снимайте! С каквото имате подръка! Не апаратчето прави снимката ;)

Dahlia

гергина

Палави мисли-предвестници! И вие ли жадувате за пламъчетата, които докосват бузите щом се осмелиш да целунеш? За същите тези пламъчета, чието докосване е като разлистени от горещ дъх мигли, когато потърсиш челото ми…

новороденото бяло е виолетово

Раковини в изящно съвършенство. Десетки нежни ушички, напрегнати да чуят далечния тътен на лятна буря. Жадни да задържат всяка следваща капка, търкулнала се по ръбчето на устните.

розетка от светлина

Обичам тази мандала! Очите потъват в търсене на сърцевината, прегръщайки лист по лист, оставяйки го да се изплъзне след докосването – някак с нежелание и мъничко с нетърпение за следващото докосване. Замаян поглед, който губи очертанията на устните, но не и извивката на усмивката.

роса § кадифе

Грудките спят още. Положили главици една на друга, скрити в уютната тъмнина на мазето. Един слънчев лъч е достатъчен да събуди сладката нега. Една нежна ласка на вятъра, едно почукване на зеления кълвач в двора… Очите ти греят посред виелицата. И ръцете ти винаги са топли дори и в снега. Пламъчета играят в усмивката ти. Шшшт, ще събудиш гергините!

/за всички горещи цветни души – гуш!/

Гълъбова опашка

късно лято във Флорландия

Имало едно време, преди много, много лета (и още го има, докато все още продължават да никнат кокичета в снега, пред стъпките на Пролетта), едно царство-господарство. Наричало се Флорландия, на името на онова, което всичките му поданици най-много обичали, с което се занимавали по цял ден и чието съществуване правело животът им щастлив – цветята!
Read more »

Един следобед с цвят лилав

01_PICT8300u

“Слънцето грабнах – мое е!
На сладки дълбини във зноя
По клепките звезди да нарои”
Тъничък гласец, да наруши покоя
В следобед пролетен се осмели

02_PICT8298j

“Ама че странна привичка
Във чашка искаш да сбереш
Лъчите дето са за всички
Егоистка! Ама как ще разбереш”
Побърза да се включи мъхната сестричка
Нацупено прпотрепваща с венче

03_pict5165u

“Напече ви и станахте бъбриви
Послушайте ме, да ви споделя
Предадоха ми, че сме най-красиви
Ако през през нас премине светлина
Да я оставим да поеме цветовете…” –
И преди да довърши, братовчедката засвети!

04_PICT8302u

“Аз пък, когато порасна
Така ще разтворя венче
Че когато слънцето угасне
Да светя и на звяр, и на врабче” –
И малката грозновата, невзрачна главица
Лъчи засъбира по всички космици

Blumenkraft

01_pict3888u


Разцъфнал копнеж
Дъждът изми лятото
… само отвън

02_pict3898u


Избързал изгрев
В очите ми наднича
Не идва съня
(а нощта не изтича)

03_pict3897u


Закачливи лъчи
По ръба на лятото
Нежност е
…всяко докосване

04_pict3894u

Пътешествията на една песъчинка

01_pict4170u

Далече, далече на юг, и високо над галещо топлите, едва полюшващи се вълни, където слънцето особено обичаше да полягва след изнурителната мараня, се издигаше скалист бряг. Скалите му меняха цветовете си по време на дългите летни дни – забавление, присъщо само на онези, които познават сладкия вкус на узряло лято и лелеят всяка стъпка на внимателно пристъпващата есен.

02_pict4481u

По целия неравен гръб на скалите, дъжд, вятър и парещи лъчи години наред дълбаеха малки кратери в податливата плът на камъка. Отчупваха от него късчета, които стихиите открадваха, играеха с тях, подхвърляха ги, парещи или ледени, докато не се разпаднеха на хиляди блестящи частици. Всяка нощ, когато морето затихваше, над скалите се носеше неравния шепот на отронващи се песъчинки…

03_pict4443

Така се роди и тя, една от толкова много, мъничка рожба, наследила червеникавия цвят на майчината скала. Една сутрин се хързулна по стръмния ръб и полетя. Колко беше щастлива! Едно е да усещаш мириса на морето, който щедро ти носи бриза всяка привечер, да рееш взор над трепкащите в маранята дюни…

04_IMG_3140

… , а съвсем друго да се търкулнеш и меко да се приземиш сред сестрите си в подножието на една от тях. Песъчинката се ококори, поизправи се да огледа наоколо, но додето и стигаше погледа се простираше джунглата на жилавите треви.

05_IMG_3233

- Ама това никак не е честно! – възмущаваше се червеникавото мъниче – Къде изчезна всичко това, което виждах от гърба на майка си?

А и в краткия разкошен миг, докато се спускаше с вятъра, Песъчинката беше съзряла изгубващата се в омара синева, отвъд изпъстрените със зелени островчета дюни.

- Ха, добре кацнала, мааалката! – един много тих глас накара Песъчинката да се обърне – Кое е “всичко това”? Може би си видяла някоя лодка. Сега май е времето да ловят моите братовчеди, рапаните, ако не ме лъже паметта, че съм я запратил чак на купола на черупката, дано не я повреди жегата…

06_IMG_3199

- Не знам какво е това лодка, ако правилно те чух – Песъчинката огледа охлюва, който от съображения за сигурност здраво се беше залостил в черупката – Но ако е едно огромно синьо нещо, което се простира навсякъде…

- Ооо, ти за това лиии – провлачи охлювът – Това е Морето! Ние не ходим до него, далече е и във водата само братовчедите издържат. Пък и тя е солеена!

- Но аз искам да го видя пак! – почти се чу потропване, когато Песъчинката се опита да подскочи и се чукна в сестричките си, които възмутено зашушнаха около нея – Как мога да стигна до него?

- Ами дай да питаме мравките – предложи охлюва – Те ходят навсякъде. Само че все са заети и много трудно се спират да поприказват. Все бързат, бъъързаат..

Песъчинката се опита да размърда стройните редици на острите треви, претъркули се от ръба на дюната и изведнъж, попадна точно насред мравешката магистрала. Мравките пъплеха в редичка, видимо заети и съсредоточени. Сториха и се огромни, с лъскавите си глави, бързи крачка и понесли в яките си челюсти я семенце, я някоя още по-едра умряла муха.

07_IMG_3203

- Извинете! – Песъчинката се опита да спре една мравка, която и изглеждаше по-леко натоварена и някак по-дружелюбна – Простете, че ви прекъсвам работата, но знаете ли как мога да стигна до Морето?

Мравката погледна стреснато, после все пак реши да остави житното осилче, и без това и беше понатежало.

- Морето, казваш. Амми, за съжаление не мога да те пренеса дотам. Не че ще ми тежиш, така като те гледам, не си някоя канара – мравката почеса замислено прашната си лява антенка – Просто ние не ходим до него. Много са палави и непредвидими вълните му. Все се закачат с нас, а хич ни няма в плуването. Нали разбираш…

08_img_3842

Е да, ама Песъчинката хич не можеше да разбере защо някак си всички не смееха да се приближат до Морето!? А то изглеждаше толкова красиво от върха на скалите, така примамливо. Така неудържимо и се искаше да види какво точно представляват вълните, дето били такива закачливи…

- Хм, но мога да направя друго – сети се мравката – Мога да те пренеса през дюните. Поне ще стигнем до място, където кацат чайките. Те със сигурност могат да те заведат до Морето.

Песъчинката грейна от радост. Заприлича на истинско, микроскопично скъпоценно камъче. Покатери се криво-ляво на коремчето на мравката и поеха през дюните. Пред очите и се спускаха мечовидните листа на тревите, разперените стъбла на хвощове, тръни протягаха бодили. Подминаха струпаните на сянка охлюви, под стъблата на една драка, обвити със златисти лишеи.

09_IMG_3202

Така след дълго подскачане стигнаха до голите пясъци. Мравката спря и Песъчинката, малко понатъртена и тук-там с поочупени ръбчета, се изтърколи на земята. Нямаше растения, нямаше и други мравки. Само хиляди, хиляди песъчинки, които лениво се препичаха на обедното слънце. Но не, тук-там сред песъчинките се мъдреше и по някоя мидена черупка. На Песъчинката и се сториха най-красивото нещо, които беше виждала. Сигурно защото усети, че те идват от него, от Морето!

10_img_3880

- Я, виж, дошли сме на правилното място – мравката размърда доволно антенки – Ето това са следи от чайки! Сега те оставям, че дълъг път ме чака, а и онова семенце… ще ходя да си го намеря пак, че не беше за изпускане.

11_PICT4823

Песъчинката се настани във вдълбнатинката, образувана от ципестото краче на морската птица и зачака, вперила поглед в небето. Лек ветрец късаше пухчета от облаците и ги размяташе сякаш да създава забавление на прелитащите като малки светкавици лястовици. Изведнъж, сред облачетата се появи плавно носеща се птица.

12_PICT5082

- Еееееехеееей, виждате ли ме?! Прекрасна птицо, бихте ли се приземили. Моля ви! – чайката се рееше величествено, уловила вятъра в силните си криле, очевидно нехаеща за грижите на някакви си малокалибрени създания, пък били те и рожби на червеникавите скали, където всички чайки обичаха да се спират и да си пощят перата.

13_3911

- Високо е, няма да те чуе – Песъчинката се стресна. Не очакваше мидената черупка до нея да се поотвори и да проговори с тънък, скрибуцащ гласец – Защо я викаш?

- Искам да отида при Морето – Песъчинката не погледна към мидата, дори не откъсваше поглед от примамливото синьо късче, което успяваше да види от пясъчната вдлъбнатина – Искам да видя как изглеждат вълните, да пипна водата, да я опитам. А тя наистина ли е солена?

14_3888

Мидата поотвори още мъничко черупката си, колкото да се изплъзне една въздишка.
- Морееетооо… Невероятно е, Песъчинке! Най-красивото нещо на света! Галещо, нежно, никога не може да ти омръзне да гледаш как играят цветовете под водата, нито пък да слушаш равномерния му ритъм…

Песъчинката трепна и се загледа в гладката черупка, трогната от нежността и тъгата на морската рожба.

- Хайде да повикаме заедно птицата, искаш ли? – Песъчинката пак имаше идея – Ще те повдигна от едната страна, а ти гледай да уловиш слънчев лъч. Едно време така си играехме с лъчите в малките езерца по гърба на нашата майка – скалата!

15_img_3870a

Изчакаха да се зарее пак чайката и с много усилия, Песъчинката успя да се провре под черупката и да я поповдигне. А мидичката, след няколко опита успя да залови един сноп лъчи и да заслепи птицата. Тя размаха криле, за миг застина неподвижно във въздуха, после сведе острата си човка и се заоглежда. Скоро съзря какво беше привлякло вниманието и и в плавни кръгове започна да се спуска към двойката патиланци.

16_gaviota

- Що за нахалллство, ай-ай-ай! Да ми светят в очите! – чайката грациозно кръстоса крила на гърба си – Ами ако бях се забила във водната пързалка, хм?! И какво търси тук, на сушата една мида, аааай?

- Уважаема, много се извинявам – мидата чак почервеня по ръбовете, като варена скарида – Тук, под черупката ми има една мъничка Песъчинка. Дошла е чак от върха на червеникавите скали. Копнее да види Морето! Можеш ли да я пренесеш до брега?

Песъчинката се показа и загледа с възхищение нежната шия на чайката, фините перца, крачката и, с ципи за плаване.

- Хм, копнее за Морето, казваш. Ами ти? Кой те е извадил чак тук, толкова далече от блестящите вълни?

- Аз… ох, аз бях щастлива преди няколко дни – мидата притвори черупката си, да се запази от прижурящото слънце – Извадиха ме две малки помургавели ръчички. Донесоха ме тук за украса на един пясъчен замък.

17_IMG_3256

- Но оттогава изминаха няколко дни, толкова големи крака преминаха през замъка, стъпкаха го. Кой да ти пази някакви си малки, незабележими същества… Така си и останах сама, далеч от Морето.

- Мила птичко, може ли да те помоля… – Песъчинката се престраши да заговори, видгнала сияйно, червеникаво личице към чайката – Вземи мидата и я занеси в Морето. Тя е негова рожба, ако остане тук ще загине. За нея е много по-важно да стигне до него, отколко…

Мъничето сведе поглед към сянката на чайката, изглеждаща още по-страховита и могъща от самата птица.

- Хм, гледаай-ай-ай ти, какви проблеми има по тази земна суша – дълбокомислено запристъпва от крак на крак чайката – Рибешка кост да ми заседне дано, ако пък не ви заведа и двете до брега. Хайде, да поемаме, дребосъци!

Чайката се наведе, внимателно пое в клюна си мидата, а Песъчинката, пощуряла от радост едва смогна да се качи на лъскавата и черупка. Плавно и леко чайката се оттласна от пясъка и излетя. Вдигнаха се над плажа, над чадърите, под които кипеше пъстрата гълчава от голи човеци, тичащи дечурлига, кофички, гребълца, плажни кърпи, смях и писъци… Накрая чайката леко се снижи и изпусна пътниците си, точно на мокрия пясък, където една след друга ритмично се разливаха вълните.

18_img_3892

- Аах, у дома! – мидата се остави още първата вълна да я обгърне с пяната си – Отново у дома! – тя разтвори черупки и дългата, живителна солена глътка я прероди.

19_img_3876

Песъчинката се замая! Пяната я отнесе навътре и тя се въртеше, искреше и премяташе в прозрачната вода, полудяла от щастие. Как да обгърне с поглед всичко? Светлината, играеща по дъното, хилядите мидички, полюляващи се с всеки тласък.

20_img_3896

- Оооу, какво сладурче! И замаяно! Да не страдаш от морска болест, миличко? – попита я една огромна медуза, носеща се небрежно прозрачна и почти невидима над дъното.

21_img_3901

- Аххммии, не, аз таковата… , аз едва сега съм в Морето, та… знам ли и аз страдам ли, не страдам ли – успя да изплюе между два лупинга Песъчинката – Но да, страдах! Много страдах, уважаема госпожо, от болест по Морето!

22_3938

Песъчинката не можеше да се насити на цялото това великолепие. Вълните си играеха с нея, решени на всяка цена да покажат на новото приятелче всичките си палави номера. Захлупваха я върху дъното, после пак я грабваха, завихряха я във вихрушка, с бълбукане и бучене, от което губеше напълно представа къде е небето…

23_3929

И какво значение има къде е. Тя е тук, в прегръдката на Морето, тя самата е част от него! “Ако можеше да ме види майчицата ми!” – помисли си Песъчинката. В следващия миг нова, мощна вълна я подхвана, претъркули я майсторски, за да я прехвърли на гребена си.

- Ето ги скалите, помахай и! – зашумяха вълните.
- Мамичко! – Песъчинката се въртеше сред пяната и слънцето сред пръски и смях, понесе сиянието над кипналите води.

24_pict4480u

А далече, далече на юг, и високо над брега, един кратък, слънчев отблясък, като от високо вдигнат над Морето диамант, пробяга над нагорещената скала.

- Стигнала е моята любопитка до Морето – топла въздишка се понесе над червеникавите скали – Че нима не сме с него едно? За цяла една вечност.

Blur Beauties

pict1689uu

Красотата не е задължително да бъде винаги “на фокус”. Но е така лесно различима на фона на стотици подобни светлинки наоколо. По нещичко особено, понякога неуловимо за дефинициите на разума, но достатъчно за сетивата да ти издиктуват “различно е”!

pict1769u

Хубавото почти винаги свързваме с младостта. Дивата, разкрепостена, ненаситна, винаги напред, на върха. Бързаща да разпукне цвят и омае света с красота и очарование.

pict1833u

Красиви може да бъдете, когато сте заедно. Когато стръкчета емоции и смях се оплитат в цветна вихрушка, в хармонично сътворена мозайка, в която всяко късче е незаменимо.

pict1941u

Красотата не винаги е съвършенство на форма и цвят. Понякога е само цветно петно, по-различно от останалите с това, че просто ти си го открил. Ти си повярвал в ценността му и си помогнал да избуи от обвивката си.

pict2910u

Но за да стане това трябва да се вгледаш. Да поемеш в шепи света на другия, малкия свят, в който той намира сила, радост, покой или убежище. И ако в прашеца по крилете на пеперудите му, разчетеш името си, ако откриеш своя прилив, там, където неговото море целува брега,… намерил си своето стръкче неповторима красота.

Juntos…

pict1711u


* * *
Alma para conquistar-Te
Corazon para querer-Te
Y vida para vivirla junto a Ti

Палитра

01_PICT1167

Преди всичко бялото – да се родиш, да оповестиш появата на още една чиста капка, която ще поема всеки цвят и ще го вплете във впечатления, ще кристализира в емоции или помръква от болка.

02_pict9871

Розово – да си спомняш винаги цвета на зърното, което ти е дало първата глътка, и после топлото рамо на любимата. За да се роди и оживее нежността, нищо, че после се стараем да я крием зад безцветната крепостна стена на всекидневието…

03_PICT0708

Червено – огън, вино, любов… Прорез на рана, за да се излее агресия и ревност, опиянение и болка. Все някъде, някога … порой отмива боята като сълзи, и ни оголва до беззащитно бяло. За да започнем творбата наново, само канавата е вече малко по-груба.

04_pict4197

Синева е нужна – да търсим, да искаме да докоснем съня, да създаваме оня остров, някъде там сред лазура, в който няма ни бежова скръб, нито сива самота…

05_PICT3306

А лилавото? За да смеси синия хлад, когато е излишен, и свръх-топлината, когато заплашва да изпепели. Да подхранва търпението, да мами съзерцанието, и прегръща в уюта на спомен за люляци…

06_pict0926u

Жълто – за да вярваш в доброто, свещеният балсам, който може да излекува рана, инфектирана с нечия завист и злоба. Крещящия апотеоз на радостта, на най-младата кръв, опръскала рано напролет храсти и треви.

07_pict0894u

И най-вече зелено – за да се прераждаш. Да събираш сили, докато те брулят виелици от болка, да търпиш, докато в мъглата чезнат спомени за радост и всеки цвят губи смисъл. Но усетил достатъчно силна ласка на слънцето, да забравиш всичко тъмно и да си способен пак се разтвориш, изпълнен с доверие и желание.

08_pict0843u

Красотата е пъстрина, редуващо се пред очите и мисълта, разнообразие. Експеримент на сетивата ни и най-вълшебното е, че експериментираме сами със себе си. И животът – с нас. Променя светоусещането ни, лъчите, които отразяваме, поглъщаме или отдаваме, цвета на емоциите ни, ефирността на търпението. Усещаш ли го? Ако ли не, влез в лабораторията. Не ти трябва бяла престилка, да покриеш недостатъците, нито стерилни ръкавици – да скриеш страховете си. Просто повярвай в палитрата в теб и в това, че си художник.

Any colour you want…

Next Page »