* * *
Бъди пъпка, кротко стояща на плета
Бъди усмивка, частица появило се чудо
Остани. Няма нужда да тръгваш

/Thich Nhat Hahn/

“Ами да! Тази пролет съвсем са забравили да пръскат срещу майски бръмбари!”

“Хич не ми се оправдавай, че не обичаш бебешки басвити!”

“Пълна скука! Една безтегловност не могат да постигнат! Само ми разбълникаха пуканките…”

“Тате, тате! Хвани ми онова, черното, че съм нещо вързан в ръцете…”

“Аз КАЗАХ ли, че е забранено да снимаш сестра ми!!?”

- Дали в това езеро има коркодили?
- Ми… ако има, какво ядат? Тука идваме само ние, и баби и дядовци…

- Да, де! Пък сега е жега и сме само ние…
- Верно! Бързо! Залегни!

“Ама защо все аз трябва да играя мама снежен човек!?! Другият път ще си обуя сините панталони пък…”

“Джо, подай ми револверите! Оседлай мустанга чер!!! “

“Дай да те хвана, малко жабче! Аз съм принцеса и … кой знае, може да ми хрумне да те целуна. Или да те занеса на учителя по френски?…”

Колкото и да си мислим, че може безкрайно дълго време да натрупваме напрежение и умора, идва един момент, в който просто започват да не ти стигат силите. Усещаш как от шепите ти, уж здраво стиснал пръсти, се изплъзват издайнически капки. Пробойните стават все по-големи, времето до загребването на следващата шепа, така необходима да си жив през следващия ден, все по-малко. Самото загребване – все по-неефективно.

Защото просто на нашето изворче, наречено както щете – душа, духовна сила или енергия, се е показало дъното. И вместо бистра и животворна глътка, получаваш загребани от там песъчинки, като натрапчиви мисли с ръбати краища, които ежеминутно оставят резки – дори при опитите ти да избягаш.

И когато лудницата те преследва на работа, а когато се върнеш, заварваш други безумия вкъщи, започваш да дълбаеш неистово. Да търсиш пукнатини в дъното, запазили безценни капки. Да се опитваш да пренесеш шепа-две, да захраниш извора от бързеите, които се леят в слушалките по пътя между двете лудници. Да се взираш с часове в дланите си, в опит да изцедиш насъбралото се по линията на живота… Или на любовта. Имаше ли такава линия?

Стига вече. Някога една любима душа ми написа “Você é forte”. Колко време трябва да мине, че да свикна да му вярвам, без да си припомням думите. Не е ли богата скалата под дъното – с подпочвените води доброта, постоянно извиращи от миниатюрните му пори. Не са ли силни корените на дърветата, че да задържат влагата, насъбрана още от онзи момент, когато открихме с Татко извора в буковия лес. Колко е мощен прилива на онази разтапяща прегръдка, било първа, или последна, наглед кратка, все недостатъчна, а дълга чак до млечния път. Притискаш се, вдъхваш този неповторим аромат, пиеш нежността на дълги глътки и изворът прелива, бълбука от жизненост.

… Нищо, че сега е почти празен. И като се наведа над него, в отраженията виждам само едно тревожно око и прелитащи като полудели водомерки мисли. Единственото, от което се налага да го изпразня! За да се върнат постепенно кръговите бръчици смях от търкулнати камъчета, трепкащата мараня на листата и синевата, изпълнена с хармония. Силна съм! Вярвам Ти!…

“Можееее ллли да тръгваме вече? Нещо ми е окъсяло елеченцето тая зима… като за пинчер е станало!”

“Е, точно днес ли трябваше да се явявам на изпит по ориентиране!?”

“А, не, благодаря! Няма да ви последвам на люлките… Объркахме си паничките с Мър, та … този whiskas не ми понася добре”

“С този сняг, добре че не са се сетили да ми надничат скоро в родословието. Току-виж ми вързали един впряг”

- Пух! Спиш ли?
- Тихо! Оная ротвайлерка ме заглежда нещо… Пък аз на мускулести брюнетки вяра нямам…

“Аман от полуфабрикати! Ти тръгваш наляво, аз хуквам надясно. Среща при езерото с патици… Ама остави някоя и за мен ако стигнеш по-бързо!”

“А, така! Задръж! Сигурен съм, че дребна вредна гадинка се скри зад оная бабуна! Час-два и ще го спипам!”

~ ~ ~
Копнеж за бягство
По ръба на времето
Петък следобед

/за малката Дени и сиянието на всички слънца в нея и около нея /

Стъпките и закачливо следваха подскокливата и сянка по пътеката, вчесала на среден път тънкоснагите дъбове. Самата Жижи беше стройна, дългокрака, с ръст горска печурка и 3/4, или по размерните единици на стандарт ФорестГномп – строен миньон. Късокосместа, пъстроока и чевръста, Жижи се отличаваше и с благ характер, привличащ цял рояк обичливи мъници около нея, винаги готови да я закачат и разсмиват.
Read more »

Малко е да си призная, че си харесах от пръв поглед името, което ми дадоха кръстниците преди три години. Като се има предвид “благия” ми характер, който все повече се превръща в мит (според някои вече е), адски променливото ми настроение (в тон с рождената дата), и някои небезизвестни психологически черти на хората от югозападна България, раздаването на ритници си ми е естествена особеност. Преди няколко дни рекох и аз да си развържа суетата и да видя какво ще ми покаже чичко гугъл под името “choku-geri”. Е, да, бях изненадана и откровено казано развеселена. Ето някои извадки, като прескачам, разбира се, пояснения и фигури от киокушин карате

Read more »

Мигът, в който преглъщах тъгата от последната целувка – единствената, за която Те помолих – продължи дълго. Цяла една ледена епоха. Белязана с разрушенията на лавини, с разцъфването на скрити под кората багри, които носеха бледия привкус на някогашно “аз”. Опити за забрава, в която болезнените пори вакуум, останали след раздялата, се сливаха в кънтящи пещери. Време, в което чувството за вина остави завинаги бразди в съзнанието, като просеки по пътя на ледниците.
Read more »