ППЖ#6: В очите ти откривам…
Според една (не много позната ) легенда, първият прозорец се е появил преди хиляди години, още по време на крехкото съществуване на кроманьонските прадеди. Една сутрин, в пещерата се промъкнала огромна кафява мечка. Древните хора наскачали, настанала суматоха, звярът се уплашил, вдигнал се на задните си крака и оголол зъби, запристъпвал към най-близките човеци. Развикали се, заразмахвали копия, някой донесъл запалена главня, но животното все повече освирепявало. Когато надало поредния си гръмовен рев, част от скалната стена на пещерата се срутила, по главата на мечката се посипали отломъци сред гъсти кълбета прах… Когато се разнесъл, древните видяли, че мечката си е отишла, а горе, някъде сред гънките на скалния корниз, се процеждала вълшебната светлина на утрото, улавяща прашинките в прозрачен сноп… Оттогава, човеците започнали да оставят отвори в стените – очите на дома.
Отначало ги покривали с кожа. Но… може ли да заставиш очите, веднъж прогледнали, да не се отварят? Завинаги клепачи да спират пътя на светлината? И започнал да дири човешкият дух как да направи така, че очите да виждат постоянно. Може би това е вечния стремеж на човека да споделя, копнежа да вижда и усеща света около себе си, да се чувства частица от цялото, и да държи далеч страха от самота.
Къщи без прозорци, безоки самотници, заличени съдби, но с бродещи спомени. Винаги успяват да докоснат някоя струна дълбоко в нас. Някои ги считат за грозни, жалки, безполезни. Но какво пък… аз ги чувам. Разбирам какво ми шепнат листата, завихрени от последната лятна буря по пустите первази. Търся и откривам следи в помръкналите очи — живецът покълнал в лозите…
Изтървано, в пукнатина между разкривените плочки, семенце пак връща зелените къдрици. Блясва синеоко късче небе, проблясват зениците — прелитащи лястовици.
А в нечии очи блика ненаситност за светлина, нетърпение за радост, спомен за разкош. Широко отворени, с клепачи от гроздове цветя… И колкото повече се развива човека, толкова по-ненаситен става за светлината. Страх да не я загуби, или да не би да не открие все по-изтъняващите нюанси между черно и бяло…
Многоок става човешкия дом, многолик. Очите се менят, подвласни на настроенията на природата. В тях блести сняг или пурпур и злато. Ветрове размятат плитките на облаците и срещат клоните.
Кестени се разлистват, жици разчертават геометрията на града, стъкло замества старите клепачи, от дървени дъсчици, боядисани обикновено в зелено…
Стройно наредени преградки, прави ъгли, стандартни размери и профили — пъзела на живота, който всеки сам си реди, подбирайки съответстващ на пъстротата му елемент. Както реди и дома, неговия уют и настроение, което се открива в очите му. Цикламен сакъс, провесил кичеста глава над сандъчето, … перде, заиграло се с вятъра, … котарак, вглъбен да преброи врабчетата, които каканижат от висотата на старата джанка…
Очите на дома разказват за хората толкова много, че само вечер стига да вдигнеш поглед и ще прочетеш приказката, витаеща около силуета на лампата, някъде там – лека, ефирна като нощна пеперуда, с крила от прашец.
За очите на къщата нивга няма тъма. В тях се ваят силуетите на дърветата, осветени от нощните цветя на лампите, лунният ореол, в чиято периферия облаците приличат на топящо се сребро…
Те никога не спят! Заспиват само ако ги изоставим, зазидани, затворени завинаги. Къщи без прозорци, безцветни души, самотни съдби… Нека не го правим. Нека не затваряме душите си в безоки стени. Да влезе светлината в дома! В очите му откривам… живота.
Колко богата си, ти, о, Гертрудо Богатевска!
Говоря сериозно – с невероятно богата душевност си благословена. Малко могат да се похвалят с такава чувствителност, с такова виждане, с такъв изказ … Не се дуй, ся, ‘ми наблегни на усмихнатите и щастливи неща от живота, вместо на меланхолията, която също те отваря в изкуството ти, но … не е същото …
Мелнишкото оче ми намигна, е ли мелнишко – на едно кьоше беше и… пък и да не е – рядко казвам хареса ми.
Много ми хареса
Красиво предизвикателство сте сътворили, Ваше вълшебничество. Благодаря!
ахм, мога ли само за протокола да отбележа, че вие нищо не разбирате
@ Nick Angelow
Като някой започне с “нищо не разбирате”, редно е да продължи с “трябва да знаете, че…”
За протокола – един разбира от фотография, друг от писане, а трети има хъс и желание да се научи от нещата, който не са му ясни
Лю, цял ден си ходя розовичка като летяща на педя над пода ягодка, заради думите ти
Колегите така услужливо ме поддръпваха за ръчичките да си сляза, че сега мога да си завързвам обувките без да се навеждам. И сега … кат ми вдигна летвата, ще трябва или да скачам, или лимбо нещо… чупки в кръста! На моята възраст! Ееей, какво направи, Рошле! Целувам те, ама много! :****
@Зори
Чудесно, че си доволна, Майсторке на сложни предизвикателства! А за оченцето ме разби тоталллно! Евала! И го позна хем!
@Nick
)
Закачко такава! (извън протокола
Ха, да те видя сега – след “трябва да знаете, че…”
Гери, аз бях сериозна, не бива така да се подиграваш … кат си по-стара, сега, та дай младото да го ‘земем на подбив … иначе и аз те целувам много и ай дано някой ден да дойдеш да снимаш по Филибелийско белким ‘ма’ засечеш на обектива и ме отстреляш и мене
)) а затова се иска талант
Ник, може и да не разбирам, ама съм искрена в неразбирането си
Няма подигравка грам! Не ми казват такива неща често, още повече така искрено. Направо… ми взе и думите, и мисълта.
А по Филибелийския край не съм била от поне двайсетина години, та много ще има да наваксвам със снимки
… катo се сетя и за Фон Отворкова и Супер Любо и как обожавам да снимам деца
Еми! Тогава следващата командирвка ти я разписвам дирекция Тримонциум! Без възражения! И тук имаме червеи!
@Зори
„редно“ не означава „задължително“, нали
@Гери
видя ли
@deni4ero
така е, права си, иска се талант, затова не приемай думите ми като подигравка, а като леко подръпване за опашката — един вид проверка на реакциите
а, не, съвсем не – не съм приела закачката ти за подигварка, все пак си се усмихнал и разхъмкал, освен си искал позволение
@ Nick
Абсолютно правилно – не е задължително. Просто смея да вярвам, че честта задължава, когато си знаещ и разбиращ – да даряваш поне част от това разбиране, там, където авторитетно си констатирал
, че то не е достатъчно, но не е задължително (бих сложила питка-плезачка, както нарича емотиконите един приятел, но от добро възпитание
специално за Nick)
@ Гери
Като сме го ударили на раздумка:
Ваше Вълшебничество, знае толкова много за птичките, тревичките и секаква живинка, дали е запозната с името на онова лИлавото от снимката на двореца/галерият?
Момичета, меракът да дърпа плитки и опашчици е в кръвта на NeeAnn – дълбоко вплетено в неговата особено засукана ДНК
(ама в това му е чара, де
)… (ух, добре, де – един от чаровете
)
Зори, това е глициния или на латински Wisteria, не се наемам да кажа кой вид. Обожавам го, всъщност луда съм по всякакви видове катерливи и увивни растения, лиани, бръшляни, лози, латинки, телефончета… Като ми нацъфтят последните на балкона, ще се хваля
Явно “пасем” еднакви неща
Благодаря за инфото!
Хи хи Ник, забавно е да наблюдавам как дърпаш плитчиците и опашчиците на другите.


За протокола: Какво точно (дума, израз, емотикон и пр.) в двата коментара преди теб ти дадоха основание да решиш, че не разбират? Кое не са разбрали? И в разбирането на творчеството винаги ли има само една гледна точка? И ако е една правилната, кажи коя е, за да “разберем” и ние сътвореното от Гери?
Извън протокола: Изобщо не се опитвам да разбера творчеството на Гери – достатъчно ми е да го усещам дълбоко в сърцето и душата си.
Дръп, пльок, пляс…
@Mari-ana
you are welcome, но не мога да разбера защо трябва да имам основание за такова заключение?!
и другото, което не мога да разбера, е защо ти се връзваш (като невинно шаранче)? очаквах да си обръгнала, ама на — явно не си. ще трябва да продължа да те закачам, ама ще е на твоя територия — да те държи наштрек по-дълго време
btw докъде стигна с профила ми? скоро ще премина половинвековната отметка, а ти още не си готова :’(
Марианче, правилния отговор на “Вие нищо не разбирате” е “тсмс!”*
Инак, гледам добре се забавлявате. Дърпането на стърчилки е много заразно
—–
* – така си мислиш само
я виж — наученото си е научено
ама защо толкова бързо им даваш верния отговор
я каква забава щеше да настане
“защо толкова бързо им даваш верния отговор ”
за да провокирам твоята закачлива креативност (или креативна закачливост, as you wish, sir)
ха-ха, добър опит, но мен вече ме обхваща лятната летаргия, така че — тсмс
охх, успокои ме. помислих, че ще кажеш, че е излязла в пенсия!
“Закачаше ми се” е достатъчно
Не ми стана ясно, защо пробутвате на шараните морно-жегави оправдания!!!
Студената бира ли свърши, сенки ли няма или сте забравили къв кеф е да се погъбаркаш с някого, когато нощта най-сетне гътне жегата и тръгне да си търси компания за сладки приказки?!!!
всъщност, то и до пенсия не е далеч, така че казва ли ти някой.
Добре заварила, Ник.
Само че аз съм си тук – просто не пиша, но чета редовно.
Миналата седмица математическите ти изчисления ме ошашавиха допълнително към мечтателно-съзерцателното ми ошашавяване в последно време. Но да си дойдем на думата. 
Аз обаче не мога да разбера как ти не си разбрал защо така лесно кълва на стръвта, която ми подаваш. Защо, защо, защо? Обичам този въпрос, той търси причините, а причини ВИНАГИ има – каузална атрибуция! 
“не мога да разбера, защо ти се връзваш (като невинно шаранче)? очаквах да си обръгнала, ама на — явно не си.” Ми… Може да не съм, а може и да съм, въпреки безпорните доказателства, че съм шаранче.
Да не забравя.. Опашчицата за психопрофила много слабо я подръпна – от лятната летаргия ще да е.
Гери, моля те мила, помогни на русото, мечтателно-съзерцателно ошашавено същество – какво е това “тсмс”? Мисловната ми дейност от месец е критично ниска, та ако може обясни. А? Плиииз
хайде сега, оправдания — била тук, но не пишела, само четяла. ами това не се брои пък.
колкото до въпроса — защо си мислиш, че не съм разбрал — сещам се поне за три причини, една от които е, че неустоимо си падаш по мен. все още не е ясно като какъв се падам — обект за съзерцаване, тихи въздишки и ошашавяване или като обект за изучаване, ама и това ще стане, още повече, че съм и търпелив.
за психопрофила — не дърпам опашки, само питам, че то годинките се трупат, току-виж ме ударила някоя саксия по главата, докато кротко вървя по улиците
а гледам, че гери е обяснила какво точно е „тсмс“, само трябва някой да го прочете
лелееей! ако тази е първата причина, какви ли ще са другите две! Марианче, прави си изводи за ненаситното, развихрено въображение на марсианците
иначе е прав, де. тсмс съм го обяснила под черта
ахм, ама аз никъде не съм казал, че е първа
това пак ще да е дело на развихрено въображение
и аз съм от Марс
еййй, тва лятната летаргия на пенсиониране(ите) как разведрява
Казах аз, че не съм в час и публично до демонстрирах, а вие ме сгащихте от три страни.
Обаче ме развеселихте дотолкова, че вече съм тотално ошашавена и летяща в облаците.
Ник, позна – падам си по теб.
Обаче… Съзерцавам обикновено природата, времето ми за тихи въздишки отмина – предпочитам действието, а ошашавяването и изучаването ти съм го потвърдила отдавна. Номера няма значение – кажи другите причини, че ми стана много любопитно.
И продължавай да си вървиш по улиците – саксиите падат върху тротоарите.
Гери, е недей де. Ела си при нас на Венера – по-топло и уютно е. Ако можеш пътьом доведи някой марсианец.
а мен са ме учили, че най-дълбоко разбиране и най-дълготрайно знание се получава, когато сам стигнеш до същността на нещата, така че — тц, други причини няма да споменавам, колкото и ЧАР да прилагате
освен това, аз трябва да съм и дете на природата, така че напълно съм си заслужил съзерцанието (особено, ако е придружено с тихи въздишки).
колкото до саксиите – те падат върху тротоарите (а и не си уточнила върху кой тротоар), само ако няма външна намеса. а с това опашкодърпане и с цапнатата ми уста, кандидатите за външна намеса не са никак малко — нали за това действие намекваш
… дали да не подпомогна съзерцанието и въздишкоизпускането с една фотосерия “дете на природата”
хахахаххахаха, Ник, размазваш ме от смях … този селфхумор … пък и нема лошо в цапнатите усти … понякога
извинявам се неадекватния коментар, но от смях човек, трудно си събира мисълта … после вече е късно
Гери, ако ще има “дете на природата”, ще бъде ли приканено-примолено самото дете (Nick) да направи първите коментари – да имаме мегдан за закачки и ние !!!!
Пък и Mari-ana да събере малко емпиричен материал за профила
Ами не е ясно… дали ще има някакъв мегдан за коментари изобщо
Ето ти поредното предизвикателство, Гери.
С нетърпение ще чакам да видя резултата. Убедена съм, че ще е възхитително-съзерцателно-въздишкоизпускащо-романтично-мечтателно.
Ник, как можа да ти мине през ума, че ще хвърлям саксии – цветя хвърлям аз, а не саксии. И ако ти трябва защитник – свиркай. Аз съм убиец на саксии.
Е, няма как да е ППЖ, все пак желанията трябва да са ваши идеи. А това аз сама си го предложих, така че не се брои. Но може да измислите друго предизвикателно нещо по темата
е няма как да е ППЖ, особено ако ще е трето поред
Не е трето Ник, а второ. И получих разрешение за него.
Дойде ли ми реда за ППЖ, Гери? Ако е така трябва да ти кажа, че имам 3-4 идеи. Всичките ли да напиша, а ти да си избереш или едно по едно?
Марианче, предпочитам едно по едно. и без това напечената обстановка около мен тези дни ми е запратила музата в десета глуха
А за това ‘второ” или “трето”, опасявам се, че с Ник говорите за различни неща
Ще започна с последната си идея Гери, защото е болезнена за мен. Може да ти се стори трудна или дошла в неподходящ момент – ти реши дали да я изпълниш.
Преди известно време много близка приятелка спомена пред мен, че обмислят със семейството и да заминат, да емигрират. Криза има навсякъде, но тук става нетърпимо за доста хора. От вчера и мен ме е обзел бяс на правителството и държавниците. В такива моменти си спомням една песен изпята преди години, по точно през 1996. Предизвикателството е рефрен от нея:
” Няма,
“Няма, няма да вървя с наведена глава.
Ще намеря смисъл да остана.”
http://www.youtube.com/watch?v=MCBaCrICuEw
Мда, Мари, темата е болезнена, наистина. И мисля, че за повечето от нас. Особено за тези, които имаме деца. Ще видим какво ще ме осени