Когато предишния път ми се случи да съм част от такава реформа, някак си не съм я чувствала така дълбоко и осезаемо. Сега е различно. Четиринадесет години тази сграда е събирала мечтите ни. Била е онзи съд, в който всекидневно сме смесвали особените съставки на всеки характер, пиперливи или ласкави думи, гневни или смеещи се погледи, потока на идеи и контравъпроси, за да се превърне всичко това в една сплав, способна да съгражда, да твори.

Утре е последния ден на съществуването и. Не, не… съвсем не искам да звучи така сакрално. Институцията престава да съществува под тази форма, но ядрото и, хората, онова кълбо, оплетени в работа и споделеност, съдби – остава! Остава дотогава, докато ни има и нас. Твърде много ни е дал лаб-а. Много съпричастие, много работа, увереността, че до себе си винаги имаш ръка, готова да ти помогне. Доста трудности сме преодоляли, но и много съвместни радости сме изживявали, не просто като колеги, но като истински приятели. Много споделени мигове, без които нито работата ни щеше да успее, нито да го има това удовлетворение, с което сега поглеждаме назад.

Нито пък надеждата, с която отваряме новата страница пред нас. Какво ще нахлуе през отворения прозорец, откъдето наднича бъдещето?… Е, да, няма да носи знойната светлина на есенно изобилие. Но каквото и да влезе, знам, че ще го посрещнем подобаващо. Защото сме се научили да работим, да се борим и да градим заедно…