“…Първо аз бях готова да я пресека. Без да знам как стана, просто закономерен низ от случайности. Може да живееш спокойно и щастливо и пак да усещаш, че нещо не ти достига. Да имаш чувството, че си експеримент на някой психо-хирург, в който една част от теб е била отнета и имплантирана някъде другаде. До един момент вървиш сам, едва ли не щастлив и почти цял, когато изведнъж Някой пресича пътя ти. Дори и да не осъзнаваш веднага кой е, скоро до теб изниква образ, като твоето собствено отражение в синеоките локви след дъжд. Или като да вземеш в шепи паднал плод от кестен. Намисляш си желание, разчупваш бодливата обвивка и намираш не едно, а две лъскави плодчета – млади, все още бледо кафяви, с линии, изписани като изобарите в атласа по география за седми клас. Тогава може и да ти просветне “Ето я! Има я… небесната ми половинка!”. Романтиците така са устроени, да влагат емоции и да намират предзнаменования във всяко реално събитие, макар и случайно.

Но Ти се появи до мен – реален, непринуден, вибриращ с цялата неудържима естественост и емоционалност на едно дете на природата. Много по-късно тръгна по Пътя към границата. Аз все Те чаках някъде там, напред. Връщах се, за да Те пресрещна, да го изживея този път отново и отново, вече с ръка в Твоята. Нищо не беше същото, вече бях цяла, бях наистина щастлива. С вихрушката от есенни листа, гласът на Ева Касиди, акустичният център на прегръдката Ти. Не път, а полет над пътя, най-хубавия в живота ми. Когато нуждата от думи се стопява в музика, а за хармонията на мислите няма граници.

А инак границата… тя си беше там и ни чакаше. С всичките си ограничения, които са и присъщи, с всичките си шипове, подредени с педантизма на поне 20-годишна семейна идилия. Със стената, съградена от стабилните тухлички на ежедневието, слепени с хоросана на чувства, толкова отдавна забравили кога са били циментирани.

Исках много, вярно е. Исках и очаквах всичко, “всяка Твоя минута от денонощието”! А не можех да дам повече от сърцето и мислите си. Това беше твърде много. Човек трябва да умее да спре, да знае колко и как да дава… И Ти си отиде. Замина далеч от границата, защото така трябваше да се случи. Естествена защитна реакция. Има стени, които дори и да прегазиш като фадрома, ще те разпилеят и никога няма да успееш да събереш останките си. А шевовете от слепването щяха да нарушат хармонията…

Сега си отвъд защитната стена. Същата, която чувствам всеки път щом вдигна очи и Те погледна. Понякога усещам как ръцете ми се опитват да я стопят, очите ми – да оставят драскотини, гласът ми – да размекне основите и. Искам ли да я срутя наистина? Ти ли си под обсада или аз съм се обградила сама, за да спра разрастващия се огън. Пожар, какъвто има само там, зад залеза.

На запад от слънцето… е нощта на притворените очи. Клепачи, в които сърцето тупти до полуда. Топлината на ръцете Ти, с тактуващи пръсти, като барабаненето на дъжд по ламаринения покрив на беседка. Майкъл Брейкър, прашец от слънчоглед в косите Ти, които разлиствах с плахостта на първото докосване при всяко пътуване. Някога пътувахме заедно на запад от слънцето. Нямах право да обсебвам мечтите Ти. Пресякох хоризонта сама, а той остава кървав дълго след залеза. Както мен не ме напусна жаравата, в която мислите се стапяха, оставяйки ме сама в бездната на желанието, безсилна да се справя с възстановяване на размазаните очертания на Орион…

Дали искам да срутя стената? Едва ли… Колкото и да копнея, желанието отстъпва пред страха, че когато се слегне праха от взрива и пристъпиш до мен сред руините, няма да си онзи, с който заедно пътувахме на юг от границата, на запад от слънцето…”

/Flo, 2010/

П.П. “Сега е мой ред да внушавам мечти на другите, да будя нечии фантазии… Може би” (Харуки Мураками)

Харесва ми контраста. Рисунъка на сянката – скелет на светлината. Границата, в която смеха преминава внезапно в тъга и оставя очите да тънат в мъглата на недоумението. Онази рязкост, която нахлува изневиделица и оставя след себе си настръхнали мисли и оголени нерви.
Read more »

Ако достигнеш гребена на вълната, не поглеждай надолу! Веднъж попадне ли в бездната взорът ти, ужас и лед ще те сковат. Няма да откриеш щастието в дъгата от пръски пред себе си.

Ако прекосиш поток, не прави крачка назад! Вихрена е плътта на водата. Около сянката ти мрежи ще хвърли, ще отнесе брода, по който си пресякъл и нивга брегът пред теб няма да мами очите ти, нито скъп на сърцето ти ще стане.

Затвориш ли врата зад себе си, не опитвай да я отвориш отново! Вятър след теб е размесил прашинките, пренаредил сенките, други образи е изваял, не ще откриеш вълшебното Преди. А така няма да усетиш и свободата Отвъд.

Ако на кръстопът посоката сам избереш и крачка направиш – не поглеждай назад! Различен е вече кръстопътя, гледан от другата страна. Втория път по-лесно се греши, когато мъгла на съмнение замени ясния взор на интуицията.

Веднъж прегърнал за сбогом, с целувка опарил чело като за последно – недей се обръща! По-дълбока зейва бездната, ако втори мост два погледа тъжни се опитат да съградят. Запомни усмивката преди, че не сълзите пазят спомена жив, а светлината в зениците.

Но ако си тръгнеш без сбогом, ако силите ти не стигат да направиш крачка напред, ако неизвестното те плаши и на ръба колебание стяга душата ти – погледни назад. Измери с поглед изминатия път, с кривите от геометрията на опита. Вдишай любимия, познат свят, докато почувстваш неизвестното, и страстта да откриваш. Запамети всяка бръчица, родена от усмивка, която после раздялата ще издълбае… и пристъпи напред.