Студено, студено, ама… вече март! Няма накъде да мърда, макар че все си мисля как ли се справят скорците, дето още преди седмица се бяха разщъкали из Шарколес. Екстремисти такива! Вчера имах едни други приятни занимания и не остана време да ви честитя и позакича. А пък и вчера всички си честитят, та за днес вече не остават пожелания и ето моите ще се намерят тъкмо навреме, докато суграшицата отвън си играе на зима.

Честита Баба Марта!

Бъдете здрави, румени, и усмихнати посрещайте всеки ден! Независимо дали очите ви ще срещнат слънцето, вие си знаете, че една от причините просто да бъде ден, да има светлина, е че то изгрява и за вас!

Поздрави и от Тукси, който се е закичил с поредната ми идея за линукс-лого-мартеница. След ubuntu и fedora, дойде ред на любимата ми дистрибуция. Логото на дебиан просто е сътворено да бъде на мартеничка. Още повече, от няколко седмици имам щастието да се радвам на новата му версия – Debian 6.0.0. (Squeeze). Из паяжината има достатъчно и далеч по-изчерпателни обяснения какви са предимствата му, за мен просто е операционната система, която ми дава сигурност, удобство, удоволствие, лекота и в работата, и при заигравки с хобитата ми! Squeeze лети доста по-добре и на двете ми машини. Ще направя само една малка вметка за желаещите да го пробват на по-стар хардуер. Специално с моя лаптоп (IBM Thinkpad T30), по време на инсталацията имах проблем с намирането на wifi картата. Инсталаторът ми рапортува, че липсва един определен фърмуеър, който се намери на ето това полезно място. Качих го на флашка, след което инсталаторът си го намери и по-нататък нещата си продължиха гладко. При добра мрежа, инсталирането с CD-netinstall става за 20 минутки. Хайде, стига за техника! Време е за почивка, за ски, за снимане, защото се задава затопляне на времето!

Прегръдки топли за весели празници! Хм…, а по едно капучино преди лягане?

Премръзнало детенце седи пред импровизираната сергия с разпечатки на снимки от фотоконкурса “Аз и водата”, пъстри чаши, картички с послания за силата на водата. Преглеждам набързо разпечатките.
- Добър ден! Не знаех, че ще има такива. Не си виждам снимките…
- А кои са вашите? – ме пита момченцето от “Защитено жилище”. Инициативата е идея на организаторите на изложбата. Събират средства за децата.
- Амми… имам две пейки – започвам неуверено, с дълбоко напъхани ръце в джобовете, че вятърът бръсне.
- Ооо, пейката много се свършва! Чакам да ми донесат, че ей, тези хора чакат за нея.

Поглеждам изумено младата, хубава жена, която лъчезарно ми се усмихва.
- Пейката ли! О, да! Това е любимата ми снимка! Още от първия ден на изложбата си казах трябва някак си да я имам! Невероятна е! Снимка, която не може да се забрави!
- Аммми… аз, хм..много се радвам, че ви е харесала. Аз съм автора.

. . .

- Наградата в категория “Агрегатни състояние” печели … Тук ли е Гергана? Наградата печели снимката “Ледена графика”!

. . .

- Знам, че ви е студено – уверява ни организаторката от сдружение “Аз и водата”, Антоанета Салфидж, но успява да вдигне градуса на напрежението, преди да обяви голямата награда.
- Ако е “Ритъмът на душата” ще е направо супер! – шепот зад мен кара сърцето ми да подскочи в гърлото. Обръщам се и безмълвно отправям благодарност към момичетата. Милички, дали знаете как се чувствам в момента?! Какво невероятно усещане е…

. . .

- Тази година имахме много и хубави черно-бели снимки – изтръпвам, а това няма нищо общо с просвирванията на вятъра под коленете – Но най-много гласове на журито събра една снимка. Голямата награда на фотоконкурса печели снимката “Двама”…

Не вярвам! И все още ми е адски трудно да повярвам, че това се случва! Навярно някъде из мрежата ще се появят снимки на ошашавената ми физиономия с емблемата на вода ДЕВИН. Такава изненада пожелавам от сърце на всеки! Последвалото е …смях

- Алоо! Аммми… ела да ме прибереш, на моста на влюбените съм и имам една каруца награди. Та… ела да си прибереш тельовизъра. Аз тука, ааахм… си избирам партньор за спа-уикенд в Банско.

На хубавите изненади най-очарователното им качество е, че започват с комично озадачена физиономия и споменът за този миг те зарежда положително дълго след това (за разлика от отрицателните такива, които светкавично водят до смяна на агрегатното състояние).

В случая, хубавото е не само, че следващите две седмици, на отиване и на връщане с автобуса за работа, ще мяркам ту една, ту друга моя снимка на Моста на влюбените, превърнал се в място за всякакви артистични “мокри” изяви

Прекрасното е, че тези снимки са били тук, родили са се в тази шепа светлина и вие сте ги избрали по нещичко ценно, нещо замислящо и докосващо, доста преди мен! Затова, сега, като ги гледам на открито, не мога да не се сещам, че deni4ero обожава пейките, или Mari-ana – бушуващите страсти лед и лава.

А пък най-много ме усмихва това, че на водния булевард се мъдри едно от Вашите “Предизвикателства по желание”

Да, мили другарки и другари, считам че ППЖ-тата са ваши толкова, колкото и мои, защото заедно сме ги сътворили. Е, вярно, сега малко ме е яд, че не успях да пратя в един друг конкурс (за голия обяд) ППЖ-то на Мишел и Дачи “Палава еротика”

Накрая, освен да ви пожелая слънчева седмица, ми се иска да ви прегърна и да ви кажа “Радвам се, че сте наоколо!” И не само, че не позволявате на Музата ми да задреме трайно (въпреки че от време на време и щуква да изпадне в летаргия), ами и успявате да я провокирате да си “изпуска” въображението на свобода. Благодаря от сърце!

Колко дълъг е един миг щастие? Когато не го очакваш, когато си забравил аромата на оная вълшебна мъгла, която нечие присъствие завихря около теб… Колко бързо идва чувството, че душата ти попива близостта с жад, събирана години, едва сега измерима в цялата и болезненост. Когато всяка усмивка обгръща като прилив твоето крайбрежие, осеяно с кратери от болка, липса и несподеленост, и един подир друг ги изпълва с отражения небе.

В коя секунда се чувстваш отново по-цял от цялото, което си повярвал, че си. Цялото, в което съществуваш и се доказваш, но най-често с липсващия ореол на споделена радост, която те обгръща в сияние. Тръпното докосване, любимия звук, прегръдката, в която изгубваш уютния контур на реалността, но намираш хармонията от сливането.

Миговете се редят, неуловими, като сливащи се капки в сладка глътка. Оная дрога, зависимостта от която с годините си мислиш, че си преодолял. А дори спомена за нея ти е давал живот. Толкова щастие за търсещия взор, че очите заболяват и в сълзите отново блясва дъга. Толкова радост, че се чувстваш отделен от света и погълнал цялата му красота наведнъж, като че никога не си я усещал около себе си.

Часове, минута, секунда само… щастието не се измерва с време, а с пълнота. С дълбочина на проникването един в друг, и на теб самия – в смисъла на съществуването. Не е навеки, не е дори един живот, и месец дори. Но една прегръдка щастие е достатъчна да те зареди за хиляди километри път сред лабиринта. Една уловена щастлива усмивка – да го освети. Едно докосване – да те накара да докоснеш небето…

Когато бяхме малки си намисляхме желания, преди да издухаме пухчетата от някое глухарче. Все си спомням, как майка ми се караше, че не бива, че може да ти влезе в гърлото, да стане опасно… Че то пък да не би изричането на желания да не е? Древните са казали, че много повече болки и проблеми са дошли от сбъднати желания. Е, свикнала съм, значи мога пак да пробвам… Искам, искам…

Искам да съм цвят. С копринени листчета и тичинки с напрашени бузки. Красив и мимолетен, но който остава в спомените неизлечимо. Всяка година да отлитам с вятъра, или с пчелите. Да избягам, без бремето на плод и семе.

Искам да съм вода! Не делфин, не корал с причудливи форми, красиви, но застинали. Искам да съм вечно движещата се, вечно бягаща, променяща се, необуздана, непокорна… И ласкава! Едничка капка, съвършена, отразяваща света, която може всеки миг да избяга от теб… Единствената, която да може да утоли нечия жажда.

Искам да съм ароматна привечер. Когато земята щедро отдава поетата през деня топлина, в напразни, но чаровно-омагьосващи опити да замести слънцето и да стопли нощта. Дъх на люляци, на цъфнали липи, на бъз… и на снежинките, кацащи меко в косите Ти…

Искам да съм метал! Острие, твърдо и красиво като извивка на самурайски меч. Да бъда стена пред злост и мерзост, и да извайват от мен чучури за радост. И само сърцето на вулкан да може да ме стопи и в нежни форми да ме превръща.

Искам да съм лъч! Сребрист, утринен, с танцуващи по него сънени мушици и прашинки. Всепроникващ с добротата си, извикващ усмивка.

Искам да съм вятър! Да оставям зад себе си разцъфнала степ, да целувам невидимо, и неуловима да избягам. Далеч, далеч, където мислите ми рисуват птици по оранжевия пясък на дюни по залез…

Много ли искам?… Не чак толкова. Имала съм го вече всичко това. В един поглед, в една ръка. Възможно е да повярвам, че пак ще се изпълни, нали? Все едно ще успее… да се изтръгне от паяжината. Толкова са много! Семенцата на глухарчетата…

/заедно с Ян Гарбарек, Закир Хюсеин и Трилок Гурту и “Song for Everyone“/

Има моменти, в които не ти е до музика. Чувстваш се толкова уморен, така лишен от свръзки между сетивата и онзи център, наречен фигуративно “душа”, че всеки звук би докоснал директно някой оголен нерв, без да може да предизвика друго, освен болка… Има и такава музика, която ти помага да си разчетеш мислите, да избистри виденията ти, да предизвика спомени… А съществува и музика, която просто не можеш да слушаш сам. Независимо къде си и с кого, на хиляди километри далеч, звуците те карат моментално да подириш сред небесните предели онези невидими нишки, които безпогрешно те водят до твоята душевна половинка, без която нито един звук не би бил толкова кристален.

Дали защото наближава Май, дали заради това зелено, пронизващо очите, проникващо така, че чак в гърлото си усещаш сутрин мириса на прясно окосена, влажна трева… в такива моменти си спомням за първото докосване до Карлос Нуньес – Mayo Longo. Толкова кипящ живот има в неговата музика! Толкова цвят, младост, жизненост, че не може да те остави равнодушен. Предизвиква те, грабва, увлича те тази магическа флейта, отнася те гайдата, докато не рукне пороя на радост в теб.

След това дойдоха братството под звездите, хармонията на трикитикша и флейта, на цигулка и китара. Хипнотично изгрялата луна над руините от двореца на мойрите в “Os Amores Libres”, подрънкващите сбруи на рицарите, вихъра на копитата, зова на кръвта, на предшествениците. Не просто музика, преживяване, спиращо дъха, понасящо те над Балканите, над Средиземно море, чак до дебрите на далечния Остров, със скоростта на облаците, носещи се над Атлантика…

Повод да се сетя за Карлос, освен младите листенца на дъбове и липи, гладки и нежни като бебешка кожичка, които даже не мога така лесно да снимам, понеже вървя в зелената светлина и само се усмихвам, като че за пръв път съпреживявам пролетта!… Та повод да се сетя за него е един албум, на който попаднах малко случайно (доколкото изобщо има случайности ). Това е пак поредното оригинално и жизнеутвърждаващо съкровище, което Карлитос поднася. Омесил в едно солидния ватък на келтските мотиви с ефирността и безгрижието на боса нова, ритъма на самбата, и кадифения тембър на бразилските гласове, и разлял тази невероятна хармония с първите лъчи на утрото над Бразилия — чисто, обещаващо, жизнено и магично.

Всяка една композиция е усмивка, зареждащ лъч, крило на пеперуда и шепот на палмово листо. Музика в цвят, ритъм, проникващ като аромат, закачливост, от която не можеш да удържиш усмивката си.

И най-голямото вълшебство е, че никога не го слушам сама. Няма начин просто! Усмивка, започнала на моите устни, завършва на Твоите. Ритъм, родил се в моите пръсти, улавя Твоята длан! Най-висшата форма на сливане, онова чувство за хармония, което само споделената радост може да даде. Благодаря Ти, Minha Alma! Пожелавам ви го, приятели! От все сърце!

/заедно с Carlos Nunez и Feira de Mangaio, “Alborada do Brasil”/

“Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си. Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят. Защото на любовта и стига любовта.”
/Халил Джубран/

Изглежда толкова ясно казано, така простичко и лесно разбираемо. С едно условие – разбираш го, когато вече не си влюбен. Инак, по принцип, няма рецепти за влюбване, нито обща клинична картина на страстта, или панацея за лекуване от любовна мъка. Всеки сам го изпитва, минава през всички етапи. Единствено тя, любовта, е и наслада и страдание, с които всеки е длъжен да се справи чрез самолечение.

За нея няма профилактика, нито карантина. Разпространява се по различни пътища, дори напоследък става възможно да ви хване и без визуален контакт! Идва ненадейно, покосява светкавично и дори инкубационният и период не е установено колко трае. Някои започват да усещат онова жегване под лъжичката като си помислят за любимия, само няколко дни след първата среща. При други се изисква много по-дълъг период на напасване на плочките на пъзела, една по една, с търсене на съвпадащите изрезки, вкусове, възприятия, емоции, докато накрая пак паднете в плен.

А плен ли е любовта? Определено има такъв елемент, доколкото мислите ви, ежедневието, желанията се вихрят около един обект, с центробежната сила на торнадо, от което няма друг път на измъкване, освен да се оставите да ви завлече до самия му буреносен връх.

Какво ли няма само в окото на циклона! Пожари и вулкани, заслепяващи светкавици, енергиен разряд, за който не сме и предполагали, че можем да произведем. Правим неща, за които не подозираме, че сме били способни. И така лека-полека, неусетно се променяме. Научаваме се да харесваме неща, които другия обича. Разширяваме кръгозора си, или увличаме и любимия с нас, разтваряме се за света, намираме красота, където не сме я виждали преди.

В този случай, любовта е и приятелство. Защото не е само негата в телата ни, нито устните изпиващи, които ни сливат. Остава съпреживяното, мислите, споделената радост, еднаквата посока на погледите. Ако ги няма тези частички, пъзелът би се разпаднал.

Поддава ли се любовта на мерки и теглилки? “Много те обичам!” – хм, това никога не съм го разбирала. Или обичаш, или не. Но какви странни везни си имаме вградени в нас! Винаги разбираш, ако те обичат по-малко, отколкото ти обичаш. И боли. Малцина са щастливците, които могат да приемат това и да продължат напред. Не всички обичат еднакво, не всеки може да забрави напълно егото си и да се отдаде изцяло. Още по-малко са тези, които осъзнават, че никой не иска от тях толкова много, не желае такова отписване на собственото “аз”. Защо така лесно усещаме, че любимият ни обича по-малко, а не разбираме, че погледнато от другата страна, всъщност нашата любов идва в повече? Няма по-болезнено от това обсебващо чувство, което може да завърши само по един начин – с изтляване на другия. Уви, и това се научава след преболедуване, при това трудно.

А колко дълго трае любовта? Със сигурност не много, инак… как бихме живели все в такова състояние на еуфория, наострили сетива в една точка, превърнала се в смисъл на съществуването ни. Бегбеде казва най-много три години. Е, всеки сам знае, но … при всички случаи, природата ни е дала сили да я преживеем. Да приемем метаморфозите и, някои по-леко, други – с болка. Любовта метаморфозира под форма на многолъча звезда. Колкото човешки двойки, толкова лъчи.

Най-благоприятният лъч е този на обичта и приятелството, в което топлината и нежността са се запазили. И нуждата да бъдеш различен, да изненадваш, да намираш все още непознати кътчета в душата на другия, прави лъчите плътни, ярки и чезнещи почти в безкрая. Топла камина след слънчеви протуберанси и начало на нови звезди.

Други лъчи са резултат от мощни изригвания, но изтъняват много бързо, докато изчезнат в безвъзвратна раздяла. Дали защото грешките са непростими, болките – умопомрачителни, но следва търсене (и намиране) на недостатъците в другия, едно проглеждане сякаш, дори открита омраза. В окото на циклона, градушка е очукала лъскавата обвивка, и останалото е далеч от всякакво напасване на пъзела. Болезнено, но не и нелечимо. Остава, обаче, траен имунитет.

Някъде там, от звездата започват и се губят всякакви лъчеви варианти от уважение, потребност, поносимост, за да стигне накрая до бледите лъчи на безразличието. Понякога прекъсват, понякога са непоносимо дълги и само звездния прах знае къде водят техните разсейки и откъде ли черпят светлина, за да продължават съществуването си.

Предполагам от други звезди, от които лъчите… пак на приятелството, ги захранват. Най-много са тези лъчи в нашата галактика на човешки взаимоотношения. Те изграждат мостовете, по които се плъзват нашите въпроси, проблясват и се преплитат споделени мигове. От тях се раждат кометите на щастието и в тяхната топлина изгарят ръбатите и застрашителни астероиди по пътя ни.

Дали слънцето ми прегря днес светодиодите (та сега само звездички виждам) или защото вече се роди (по кръщелно свидетелство ) Пролетта, но тези медико-астрологични мисли ми се пораждат май винаги в края на март. Тогава ми се превърта брояча и все си мисля за съзвездията в моя живот. За това, че многоцветието и топлината на лъчите от приятелството изпълват живота ми с радост…

Освен “Честита Пролет!”, пожелавам ви да се влюбвате, но и да умеете да обичате, да намерите приятеля в любимия. Слънцето може и да е единствено (нали казват, че истинската любов е единствена), но нито едно небе не може без лъчите на звездите. Особено пролетното!

Такава съдба съм си избрала, да пътувам към дома в две посоки. Едната на юг, към родния ми дом, другата на връщане, на север – към дома, където е детето ми. Някога, той беше само един. Изминавах го с влак, почти всяка събота и неделя. Живеех на квартира в Перник и с много мъка успявах да сляза навреме и да устоя на желанието да продължа на юг. Не винаги успявах, но пък каква изненада се получаваше вкъщи!

Не бях от приказливите и общителните. И досега съм май повече дете на природата, отколкото на човечеството. Светът ми беше изпълнен със съзерцание, с анализиране на всичко, което широко разтворените сетива можеха да уловят – от смяната на гамите в птичата глъч и цвета на небето, до своенравието на вятъра и аромата на цъфналите липи. Време на безгрижие, от което ми е останала радостта от песента на капчуците, гледката на огромното ято скорци, виещо снага над залеза, или двойката гугутки, които научих да се хранят от ръката ми.

И изведнъж, на 18 години трябваше да напусна идилията на малкия град, да изляза от съзерцанието и наблюдението, и да се включа в мравуняка, който пъплеше сутрин из Централна гара. Не ми беше леко. Виж, от това време спомените ми са бегли, младостта се приспособява толкова бързо, макар и не винаги с желание. Остана ми, обаче, онзи особен трепет, с който винаги поемам пътя на юг, към дома.

Обикновено предпочитам да пътувам сама. Превърнало се е в някакво тайнство, не просто пътуване, а някаква форма на мисловно съприкосновение с Пътя, безмълвен разговор. Зареждам музиката в плейъра, Дейна е на коленете ми, готова за реакция.

Познавам го толкова добре. Помня всяка извивка на асфалтовата плът, очертанията на всеки хълм, мястото на тополовите горички край реката, и на самотните дървета сред нивите. Никога не забелязвам смените в билбордовете, твърде мимолетни, не могат да догонят и уловят погледа, реещ се над западните възвишения.

Снимала съм ето това място десетки пъти, през всички сезони. Всеки път има по нещо различно, нова светлина струи от малката бяла черквица, от наредените тухли и най-вече, от разкривените пръсти на дървото, протегнати към небето.

Щом успеем да излезем от София, с първите плиснали на юг и запад планини, идват и думите:
- Хей, много се забави! Близо два месеца не си минавала!
- Така е. Тази година не успях да снимам хълма над черквата покрит със сняг.

- Красиво беше. И студено…
- Знам. А бях и все заета… – оправданията се изнизват сухи и оставящи драскотини като бодили в крайпътна канавка.

- Сега ще се стопли, ще идваш по-често!
- Аха! Не мога да изпусна най-хубавото време, това велико тайнство. Върбите вече са порозовели.
- Видя ли гората над Черния кос?
- Даа! Как просветваше кукуряка, като нефрит, изплувал под бука. И лешниците, целите в разпуснати реси…

Ходехме с татко на едно вълшебно място. Поляна, заобиколена с лешници. Отивахме на пикник, точно когато зазряваха – отвън косместо-кафеникави, а вътре сочни и сладки. По камъните оставяхме купчинки от черупчици… Странно е как се разплита кълбото спомени и се устремява успоредно на осевата линия. Далекопроводите са изпъчили гръд, обкрачили ниви и оврази, допрели рамене в желязна прегръдка, като братя, свързани с метални артерии.

Досущ като семейство. Нима и за нас жиците не са се превърнали в жизненоважни артерии? Успяваме ли всичко да си кажем, да усетим пълноценно споделената радост, и да открием спестената въздишка… Уж е толкова близко, така лесно изглежда да хванеш раницата и да поемеш този път. Но не успяваш… Добре, че има и друг начин да се върнеш. Далеч над асфалта се носят невидими течения. Дълбоко под изкопите на магистралите са останали живи корените.

Някои го наричат интуиция. Други не търсят име, просто се оставят мислите да ги отнесат у дома. Подхранвани от благодатния поток на спомените, от крехката нежност, родена от лъчите на детството, от топлината и обичта, мислите ни успяват да прекосят граници, километри, тунелите на нощта.

Но това е, когато съм далеч. Сега не съм! Наистина пътувам на юг, към дома, и предчувствието за прегръдката, за мириса на къщата, за вълнистата линия на хълмовете, очертана от залеза, ме кара да се усмихвам. Да усещам как с всяко подминато селце, в мен се запълва по някоя уж неуловима пукнатина. Невидима, но разпознаваема само по чувството за цялост, което те изпълва.

Преминахме тунела. Там някъде минава невидимата граница между сезоните. Зад мен остана зимата, с калните улици, напред са напъпилите зюмбюли, разпукнатите пухчета на върбите и кипналата Струма… Антените… У дома!

Тя идва неочаквано. Независимо дали се спуска като хищна лава или пропълзява като сутрешен мраз. Никой, никога не предвижда възможната и поява, никой не очаква да бъде избраника и, нито знае кога ще си тръгне. Забелязваме я чак, когато усетим пръстите и с цвят на слана…

Но винаги се разпознава присъствието и – тя поглъща светлината. Изгубва се разликата между деня и нощта, помръква взора, затихват капчуците и клоните не заплитат косите на вятъра…

Какво правиш като дойде тя – болката? Когато пред очите ти чезнат в мъглата цветовете, силуетите, движението им, доказващи принадлежността към всичко живо. Разкъсваш душата си – да върнеш светлината обратно. Тичаш подир сенките на дърветата, губещи се в тиха безбрежност и крещиш! Та там си ти самия! Там е твоето малко дръвче! Стъбълцето, около което трепти животът ти!

Сланата не избира кого да попари. Зверски жестоко е това да са мъничките! Но има изход, има обич, топлина, помощ. Само от едно нещо няма спасение. Няма по-тежка мъгла от бездушието, от хладното безразличие – не го наричам “човешко”, че в него няма нищо такова. От него пътят е само към мрака.

Вярвам, обаче, че има още много души, изпълнени с топлина! Че има още птичи песни, които да ги разтварят. Още вибрира в тях сокът, който изпълва клоните с пролет! Пулсира все още искрата, която е разпалила първия огън на племето – да ни направи човеци! Узрели за истината да си помагат, да живеят заедно, с всичките си болки и радости.

Вярвам, че можем да победим болката заедно. Ако поискаш да протегнеш ръка, да стопиш сланата с толите си длани, да разкъсаш можеш и небето дори, за да върнеш слънцето.

Да помогнем, хора! Добри души! Да върнем светлината обратно! За моето, за твоето, за всички крехки, невинни стъбълца! За живота…