Когато бяхме малки си намисляхме желания, преди да издухаме пухчетата от някое глухарче. Все си спомням, как майка ми се караше, че не бива, че може да ти влезе в гърлото, да стане опасно… Че то пък да не би изричането на желания да не е? Древните са казали, че много повече болки и проблеми са дошли от сбъднати желания. Е, свикнала съм, значи мога пак да пробвам… Искам, искам…

Искам да съм цвят. С копринени листчета и тичинки с напрашени бузки. Красив и мимолетен, но който остава в спомените неизлечимо. Всяка година да отлитам с вятъра, или с пчелите. Да избягам, без бремето на плод и семе.

Искам да съм вода! Не делфин, не корал с причудливи форми, красиви, но застинали. Искам да съм вечно движещата се, вечно бягаща, променяща се, необуздана, непокорна… И ласкава! Едничка капка, съвършена, отразяваща света, която може всеки миг да избяга от теб… Единствената, която да може да утоли нечия жажда.

Искам да съм ароматна привечер. Когато земята щедро отдава поетата през деня топлина, в напразни, но чаровно-омагьосващи опити да замести слънцето и да стопли нощта. Дъх на люляци, на цъфнали липи, на бъз… и на снежинките, кацащи меко в косите Ти…

Искам да съм метал! Острие, твърдо и красиво като извивка на самурайски меч. Да бъда стена пред злост и мерзост, и да извайват от мен чучури за радост. И само сърцето на вулкан да може да ме стопи и в нежни форми да ме превръща.

Искам да съм лъч! Сребрист, утринен, с танцуващи по него сънени мушици и прашинки. Всепроникващ с добротата си, извикващ усмивка.

Искам да съм вятър! Да оставям зад себе си разцъфнала степ, да целувам невидимо, и неуловима да избягам. Далеч, далеч, където мислите ми рисуват птици по оранжевия пясък на дюни по залез…

Много ли искам?… Не чак толкова. Имала съм го вече всичко това. В един поглед, в една ръка. Възможно е да повярвам, че пак ще се изпълни, нали? Все едно ще успее… да се изтръгне от паяжината. Толкова са много! Семенцата на глухарчетата…

/заедно с Ян Гарбарек, Закир Хюсеин и Трилок Гурту и “Song for Everyone“/