“Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си. Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят. Защото на любовта и стига любовта.”
/Халил Джубран/

Изглежда толкова ясно казано, така простичко и лесно разбираемо. С едно условие – разбираш го, когато вече не си влюбен. Инак, по принцип, няма рецепти за влюбване, нито обща клинична картина на страстта, или панацея за лекуване от любовна мъка. Всеки сам го изпитва, минава през всички етапи. Единствено тя, любовта, е и наслада и страдание, с които всеки е длъжен да се справи чрез самолечение.

За нея няма профилактика, нито карантина. Разпространява се по различни пътища, дори напоследък става възможно да ви хване и без визуален контакт! Идва ненадейно, покосява светкавично и дори инкубационният и период не е установено колко трае. Някои започват да усещат онова жегване под лъжичката като си помислят за любимия, само няколко дни след първата среща. При други се изисква много по-дълъг период на напасване на плочките на пъзела, една по една, с търсене на съвпадащите изрезки, вкусове, възприятия, емоции, докато накрая пак паднете в плен.

А плен ли е любовта? Определено има такъв елемент, доколкото мислите ви, ежедневието, желанията се вихрят около един обект, с центробежната сила на торнадо, от което няма друг път на измъкване, освен да се оставите да ви завлече до самия му буреносен връх.

Какво ли няма само в окото на циклона! Пожари и вулкани, заслепяващи светкавици, енергиен разряд, за който не сме и предполагали, че можем да произведем. Правим неща, за които не подозираме, че сме били способни. И така лека-полека, неусетно се променяме. Научаваме се да харесваме неща, които другия обича. Разширяваме кръгозора си, или увличаме и любимия с нас, разтваряме се за света, намираме красота, където не сме я виждали преди.

В този случай, любовта е и приятелство. Защото не е само негата в телата ни, нито устните изпиващи, които ни сливат. Остава съпреживяното, мислите, споделената радост, еднаквата посока на погледите. Ако ги няма тези частички, пъзелът би се разпаднал.

Поддава ли се любовта на мерки и теглилки? “Много те обичам!” – хм, това никога не съм го разбирала. Или обичаш, или не. Но какви странни везни си имаме вградени в нас! Винаги разбираш, ако те обичат по-малко, отколкото ти обичаш. И боли. Малцина са щастливците, които могат да приемат това и да продължат напред. Не всички обичат еднакво, не всеки може да забрави напълно егото си и да се отдаде изцяло. Още по-малко са тези, които осъзнават, че никой не иска от тях толкова много, не желае такова отписване на собственото “аз”. Защо така лесно усещаме, че любимият ни обича по-малко, а не разбираме, че погледнато от другата страна, всъщност нашата любов идва в повече? Няма по-болезнено от това обсебващо чувство, което може да завърши само по един начин – с изтляване на другия. Уви, и това се научава след преболедуване, при това трудно.

А колко дълго трае любовта? Със сигурност не много, инак… как бихме живели все в такова състояние на еуфория, наострили сетива в една точка, превърнала се в смисъл на съществуването ни. Бегбеде казва най-много три години. Е, всеки сам знае, но … при всички случаи, природата ни е дала сили да я преживеем. Да приемем метаморфозите и, някои по-леко, други – с болка. Любовта метаморфозира под форма на многолъча звезда. Колкото човешки двойки, толкова лъчи.

Най-благоприятният лъч е този на обичта и приятелството, в което топлината и нежността са се запазили. И нуждата да бъдеш различен, да изненадваш, да намираш все още непознати кътчета в душата на другия, прави лъчите плътни, ярки и чезнещи почти в безкрая. Топла камина след слънчеви протуберанси и начало на нови звезди.

Други лъчи са резултат от мощни изригвания, но изтъняват много бързо, докато изчезнат в безвъзвратна раздяла. Дали защото грешките са непростими, болките – умопомрачителни, но следва търсене (и намиране) на недостатъците в другия, едно проглеждане сякаш, дори открита омраза. В окото на циклона, градушка е очукала лъскавата обвивка, и останалото е далеч от всякакво напасване на пъзела. Болезнено, но не и нелечимо. Остава, обаче, траен имунитет.

Някъде там, от звездата започват и се губят всякакви лъчеви варианти от уважение, потребност, поносимост, за да стигне накрая до бледите лъчи на безразличието. Понякога прекъсват, понякога са непоносимо дълги и само звездния прах знае къде водят техните разсейки и откъде ли черпят светлина, за да продължават съществуването си.

Предполагам от други звезди, от които лъчите… пак на приятелството, ги захранват. Най-много са тези лъчи в нашата галактика на човешки взаимоотношения. Те изграждат мостовете, по които се плъзват нашите въпроси, проблясват и се преплитат споделени мигове. От тях се раждат кометите на щастието и в тяхната топлина изгарят ръбатите и застрашителни астероиди по пътя ни.

Дали слънцето ми прегря днес светодиодите (та сега само звездички виждам) или защото вече се роди (по кръщелно свидетелство ) Пролетта, но тези медико-астрологични мисли ми се пораждат май винаги в края на март. Тогава ми се превърта брояча и все си мисля за съзвездията в моя живот. За това, че многоцветието и топлината на лъчите от приятелството изпълват живота ми с радост…

Освен “Честита Пролет!”, пожелавам ви да се влюбвате, но и да умеете да обичате, да намерите приятеля в любимия. Слънцето може и да е единствено (нали казват, че истинската любов е единствена), но нито едно небе не може без лъчите на звездите. Особено пролетното!