Пътят към дома

01_home_pict0369uu

Такава съдба съм си избрала, да пътувам към дома в две посоки. Едната на юг, към родния ми дом, другата на връщане, на север – към дома, където е детето ми. Някога, той беше само един. Изминавах го с влак, почти всяка събота и неделя. Живеех на квартира в Перник и с много мъка успявах да сляза навреме и да устоя на желанието да продължа на юг. Не винаги успявах, но пък каква изненада се получаваше вкъщи! :)

02_home_PICT0565

Не бях от приказливите и общителните. И досега съм май повече дете на природата, отколкото на човечеството. :) Светът ми беше изпълнен със съзерцание, с анализиране на всичко, което широко разтворените сетива можеха да уловят – от смяната на гамите в птичата глъч и цвета на небето, до своенравието на вятъра и аромата на цъфналите липи. Време на безгрижие, от което ми е останала радостта от песента на капчуците, гледката на огромното ято скорци, виещо снага над залеза, или двойката гугутки, които научих да се хранят от ръката ми.

И изведнъж, на 18 години трябваше да напусна идилията на малкия град, да изляза от съзерцанието и наблюдението, и да се включа в мравуняка, който пъплеше сутрин из Централна гара. Не ми беше леко. Виж, от това време спомените ми са бегли, младостта се приспособява толкова бързо, макар и не винаги с желание. Остана ми, обаче, онзи особен трепет, с който винаги поемам пътя на юг, към дома.

03_home_pict0389u

Обикновено предпочитам да пътувам сама. Превърнало се е в някакво тайнство, не просто пътуване, а някаква форма на мисловно съприкосновение с Пътя, безмълвен разговор. Зареждам музиката в плейъра, Дейна е на коленете ми, готова за реакция.

Познавам го толкова добре. Помня всяка извивка на асфалтовата плът, очертанията на всеки хълм, мястото на тополовите горички край реката, и на самотните дървета сред нивите. Никога не забелязвам смените в билбордовете, твърде мимолетни, не могат да догонят и уловят погледа, реещ се над западните възвишения.

04_home_pict0370uu

Снимала съм ето това място десетки пъти, през всички сезони. Всеки път има по нещо различно, нова светлина струи от малката бяла черквица, от наредените тухли и най-вече, от разкривените пръсти на дървото, протегнати към небето.

Щом успеем да излезем от София, с първите плиснали на юг и запад планини, идват и думите:
- Хей, много се забави! Близо два месеца не си минавала!
- Така е. Тази година не успях да снимам хълма над черквата покрит със сняг.

05_home_PICT8466

- Красиво беше. И студено…
- Знам. А бях и все заета… – оправданията се изнизват сухи и оставящи драскотини като бодили в крайпътна канавка.

- Сега ще се стопли, ще идваш по-често!
- Аха! Не мога да изпусна най-хубавото време, това велико тайнство. Върбите вече са порозовели.
- Видя ли гората над Черния кос?
- Даа! Как просветваше кукуряка, като нефрит, изплувал под бука. И лешниците, целите в разпуснати реси…

Ходехме с татко на едно вълшебно място. Поляна, заобиколена с лешници. Отивахме на пикник, точно когато зазряваха – отвън косместо-кафеникави, а вътре сочни и сладки. По камъните оставяхме купчинки от черупчици… Странно е как се разплита кълбото спомени и се устремява успоредно на осевата линия. Далекопроводите са изпъчили гръд, обкрачили ниви и оврази, допрели рамене в желязна прегръдка, като братя, свързани с метални артерии.

06_home_rural_pict0376uu

Досущ като семейство. Нима и за нас жиците не са се превърнали в жизненоважни артерии? Успяваме ли всичко да си кажем, да усетим пълноценно споделената радост, и да открием спестената въздишка… Уж е толкова близко, така лесно изглежда да хванеш раницата и да поемеш този път. Но не успяваш… Добре, че има и друг начин да се върнеш. Далеч над асфалта се носят невидими течения. Дълбоко под изкопите на магистралите са останали живи корените.

07_home_PICT8463

Някои го наричат интуиция. Други не търсят име, просто се оставят мислите да ги отнесат у дома. Подхранвани от благодатния поток на спомените, от крехката нежност, родена от лъчите на детството, от топлината и обичта, мислите ни успяват да прекосят граници, километри, тунелите на нощта.

Но това е, когато съм далеч. Сега не съм! Наистина пътувам на юг, към дома, и предчувствието за прегръдката, за мириса на къщата, за вълнистата линия на хълмовете, очертана от залеза, ме кара да се усмихвам. Да усещам как с всяко подминато селце, в мен се запълва по някоя уж неуловима пукнатина. Невидима, но разпознаваема само по чувството за цялост, което те изпълва.

08_home_pict8899

Преминахме тунела. Там някъде минава невидимата граница между сезоните. Зад мен остана зимата, с калните улици, напред са напъпилите зюмбюли, разпукнатите пухчета на върбите и кипналата Струма… Антените… У дома!

6 Comments so far

  1. anita on March 5th, 2010

    Много те Обичам :*

  2. vilford on March 5th, 2010

    Много лично и много красиво. :)
    Носталгията е хубаво чувство – малко тъжно, но хубаво.
    :-*

  3. Николай Цветков on March 5th, 2010

    Приказна приказка. :-)

  4. Geri on March 5th, 2010

    И аз вас, Сестричке и Мами! :***

    Вил, при мен тъжната нотка се появява, когато ми предстоят седмици далеч от тук. Мразя заминаванията, летя от щастие на връщане! :D

    Благодаря, Коко! Благодаря на всички, че бяхте с мен по Пътя ;)

  5. deni4ero on March 6th, 2010

    знаеш ли какво обичам при тебе – картинното ти изразяване на любовта … каквато и да е … така помагаш на хората да осъзнаят себе си и чувствата си (ако ги имат) (надявам се) … обичам те!

  6. Geri on March 7th, 2010

    … просто ме остави напълно без думи. прегръщам те силно! И аз те обичам, миличка!

    има да мисля над думите ти, докато заспивам много усмихната :D

Leave a reply