Такава съдба съм си избрала, да пътувам към дома в две посоки. Едната на юг, към родния ми дом, другата на връщане, на север – към дома, където е детето ми. Някога, той беше само един. Изминавах го с влак, почти всяка събота и неделя. Живеех на квартира в Перник и с много мъка успявах да сляза навреме и да устоя на желанието да продължа на юг. Не винаги успявах, но пък каква изненада се получаваше вкъщи!

Не бях от приказливите и общителните. И досега съм май повече дете на природата, отколкото на човечеството. Светът ми беше изпълнен със съзерцание, с анализиране на всичко, което широко разтворените сетива можеха да уловят – от смяната на гамите в птичата глъч и цвета на небето, до своенравието на вятъра и аромата на цъфналите липи. Време на безгрижие, от което ми е останала радостта от песента на капчуците, гледката на огромното ято скорци, виещо снага над залеза, или двойката гугутки, които научих да се хранят от ръката ми.

И изведнъж, на 18 години трябваше да напусна идилията на малкия град, да изляза от съзерцанието и наблюдението, и да се включа в мравуняка, който пъплеше сутрин из Централна гара. Не ми беше леко. Виж, от това време спомените ми са бегли, младостта се приспособява толкова бързо, макар и не винаги с желание. Остана ми, обаче, онзи особен трепет, с който винаги поемам пътя на юг, към дома.

Обикновено предпочитам да пътувам сама. Превърнало се е в някакво тайнство, не просто пътуване, а някаква форма на мисловно съприкосновение с Пътя, безмълвен разговор. Зареждам музиката в плейъра, Дейна е на коленете ми, готова за реакция.

Познавам го толкова добре. Помня всяка извивка на асфалтовата плът, очертанията на всеки хълм, мястото на тополовите горички край реката, и на самотните дървета сред нивите. Никога не забелязвам смените в билбордовете, твърде мимолетни, не могат да догонят и уловят погледа, реещ се над западните възвишения.

Снимала съм ето това място десетки пъти, през всички сезони. Всеки път има по нещо различно, нова светлина струи от малката бяла черквица, от наредените тухли и най-вече, от разкривените пръсти на дървото, протегнати към небето.

Щом успеем да излезем от София, с първите плиснали на юг и запад планини, идват и думите:
- Хей, много се забави! Близо два месеца не си минавала!
- Така е. Тази година не успях да снимам хълма над черквата покрит със сняг.

- Красиво беше. И студено…
- Знам. А бях и все заета… – оправданията се изнизват сухи и оставящи драскотини като бодили в крайпътна канавка.

- Сега ще се стопли, ще идваш по-често!
- Аха! Не мога да изпусна най-хубавото време, това велико тайнство. Върбите вече са порозовели.
- Видя ли гората над Черния кос?
- Даа! Как просветваше кукуряка, като нефрит, изплувал под бука. И лешниците, целите в разпуснати реси…

Ходехме с татко на едно вълшебно място. Поляна, заобиколена с лешници. Отивахме на пикник, точно когато зазряваха – отвън косместо-кафеникави, а вътре сочни и сладки. По камъните оставяхме купчинки от черупчици… Странно е как се разплита кълбото спомени и се устремява успоредно на осевата линия. Далекопроводите са изпъчили гръд, обкрачили ниви и оврази, допрели рамене в желязна прегръдка, като братя, свързани с метални артерии.

Досущ като семейство. Нима и за нас жиците не са се превърнали в жизненоважни артерии? Успяваме ли всичко да си кажем, да усетим пълноценно споделената радост, и да открием спестената въздишка… Уж е толкова близко, така лесно изглежда да хванеш раницата и да поемеш този път. Но не успяваш… Добре, че има и друг начин да се върнеш. Далеч над асфалта се носят невидими течения. Дълбоко под изкопите на магистралите са останали живи корените.

Някои го наричат интуиция. Други не търсят име, просто се оставят мислите да ги отнесат у дома. Подхранвани от благодатния поток на спомените, от крехката нежност, родена от лъчите на детството, от топлината и обичта, мислите ни успяват да прекосят граници, километри, тунелите на нощта.

Но това е, когато съм далеч. Сега не съм! Наистина пътувам на юг, към дома, и предчувствието за прегръдката, за мириса на къщата, за вълнистата линия на хълмовете, очертана от залеза, ме кара да се усмихвам. Да усещам как с всяко подминато селце, в мен се запълва по някоя уж неуловима пукнатина. Невидима, но разпознаваема само по чувството за цялост, което те изпълва.

Преминахме тунела. Там някъде минава невидимата граница между сезоните. Зад мен остана зимата, с калните улици, напред са напъпилите зюмбюли, разпукнатите пухчета на върбите и кипналата Струма… Антените… У дома!