Точно преди година нощният влак премина оттук – някак тихо, даже не спря, а само намали скоростта си. Сякаш да се справи с пресичането на нечия чужда линия, което му предрича немигащ семафор. Или да разгледа малката гара, прегърната от светлини.
Read more »

Едва ли има по-велик програмист на планетата от Природата (или Създателя Бог). Както и няма по-съвършено изградена мрежа от тази, наречена Живот. Създателят е успял да прекодира мрака и да създаде светлина. Да сглоби хардуера на живите същества, комбинирайки CPU-то на клетъчното ядро, с надеждния, (почти) безпогрешен RAID на двойноверижната спирала, съвършените батерии на митохондриите, бързия пренос на протеиновите сигнали и всичко това, разположено в уютното дъно на ендоплазматичната мрежа и цитоплазмата. Впоследствие, както се случва от онзи първи ден на светлина, та досега с технологиите, апетитът идва с експеримента. Появили се дву-три-четириядрени и многоядрени процесори от архаичните типове Volvox и след това Медуза и Хидра, малко по-късно и Червей Създателят решил за разнообразие на едните да даде специални батерии, с които да могат да трансформират слънчевата светлина. И понеже тя била навсякъде, нямало нужда да се местят в пространството, та така се появили зелените, стационарни създания. С всеки следващ модел, ставали все по-съвършени, все по-интересни и по-впечатляващи…
Read more »

“Внимавай какво си пожелаваш!”

Случвало ли ви се е да ви изненадат в най-подходящия момент? Късмет или не го наречете, ама на мен често ми се случва. Така и тази сутрин, докато се чудех как да разбълникам утайката от неприятни емоции, отлежаващи на дъното на светлата ми душа от вчера, засякох един предмет на бюрото си, който със сигурност не е бил част от работния ми интериор до тази сутрин! Кутия… каква ти кутия – цял кашон! Завързан изискано с алена панделка.
Read more »

Когато предишния път ми се случи да съм част от такава реформа, някак си не съм я чувствала така дълбоко и осезаемо. Сега е различно. Четиринадесет години тази сграда е събирала мечтите ни. Била е онзи съд, в който всекидневно сме смесвали особените съставки на всеки характер, пиперливи или ласкави думи, гневни или смеещи се погледи, потока на идеи и контравъпроси, за да се превърне всичко това в една сплав, способна да съгражда, да твори.

Утре е последния ден на съществуването и. Не, не… съвсем не искам да звучи така сакрално. Институцията престава да съществува под тази форма, но ядрото и, хората, онова кълбо, оплетени в работа и споделеност, съдби – остава! Остава дотогава, докато ни има и нас. Твърде много ни е дал лаб-а. Много съпричастие, много работа, увереността, че до себе си винаги имаш ръка, готова да ти помогне. Доста трудности сме преодоляли, но и много съвместни радости сме изживявали, не просто като колеги, но като истински приятели. Много споделени мигове, без които нито работата ни щеше да успее, нито да го има това удовлетворение, с което сега поглеждаме назад.

Нито пък надеждата, с която отваряме новата страница пред нас. Какво ще нахлуе през отворения прозорец, откъдето наднича бъдещето?… Е, да, няма да носи знойната светлина на есенно изобилие. Но каквото и да влезе, знам, че ще го посрещнем подобаващо. Защото сме се научили да работим, да се борим и да градим заедно…

От какво ли е устроен късмета, че така навреме подтиква съдбата да запълни зейналите празнини в живота ни. Светлина ли е някаква, енергия, задвижваща низ случайни събития, които в крайна сметка се подреждат в закономерно завършваща верига. Природна стихия ли, която дълбае в недрата на подсъзнанието ни и намира следи от отминали пътища, които огледално да отрази в настоящето. Каквато и да е структурата му, щастливи са тези, дето го познават. И то точно този късмет да срещнеш правилния човек, в най-подходящия момент.

Когато имаш нужда да споделиш радостта, или гордостта от преодоляното по пътя пред теб или в теб самия. Когато си загубил пътеката към най-голямото си съкровище – вярата в себе си. Когато си се забил в дъното и със зъби и нокти драпаш да останеш сред артритно извитите коренища, сам с терзанията си. В такива моменти късметът те среща с човек, с който постепенно разплитайки споделеното, заплитате общи пътеки и желания, общи интереси, издълбавате общ кладенец с вдъхновения. Някой, който би бил толкова щастлив, ако може да те зарадва с изненада и който търпеливо и непоколебимо да понесе яростните ти опити да му попречиш да ти помогне. Човек, който с обич наричаш… приятел.

Честит рожден ден, Приятелю! Не мога да ти кажа “Не се променяй!”, понеже в един ден може поне три пъти да се сменят лунатиците в главата (и настроенията) ти . Не мога и да си пожелавам винаги, когато искам “Wish you were/are here!”, защото е твърде егоистично. И защото така си ме научил (ти ли, или живота), че макар и далеч, мога да чувствам добротата и топлината, и да бъда щастлива…

Искам да ти пожелая небе — неспокойно, с бягащи облаци, с нетърпеливо изчезващ лазур, с косите на слънцето, сплетени в ефирни плитки. Пожелавам ти повече радост, повече щастливи мигове, поне толкова, колкото слънчеви петна потрепват по килима на Шарколес. И нека тази доброта, която излъчваш, да се връща при теб и да те зарежда с усмивка и обич. :*

Благодаря от сърце на Дива Самодива и deni4ero, които се сетиха за мен, докато държаха в шепи тези награди! :***

За това какво е щастието, кога и какво ме прави щастлива, вече съм отговорила. Сега няма да мога да го кажа по-добре от учителя Лин. Виж, нещата, които не знаете за мен, май ще са по-интересни за споделяне

1. Сигурно не знаете откъде идва името на домейна на блога . Choku geri (= mae ashi mae geri) е термин в каратето – ритник с изправено стъпало в някои деликатни части. По принцип, … мразя да съм рязка. Но като ми кипне плазмата, наистина раздавам ритници, било вкъщи, било на работа. И оттам, един добър човек, в съчетание с още двама, подобаващо добрички и те, решиха да ми скроят домейна, та да ми отива

2. Не знам как изглежда на повърхността, но всъщност бях (хм, и още съм… понякога ) стеснителен и много затворен човек, който предпочита да стои далеч от вниманието на околните, по възможност сред чупките на собствения си лабиринт, или сред дебрите на Шарколес. На въпроса защо се крия, любим отговор от крехките ми години е “Срам ме е от човеците”. Обичайният вид на снимките от същия период е ето този (слънчевото създание е сестра ми Ани ):

3. Не знаете също, че се справям доста добре с ремонтни дейности у дома, така известни като “мъжки работи” (шпакловки, зидаро-мазачески, ВиК, боядисване и пр.). Тайната е във вещерския ватък на съществото ми и в магическите средства тел, лейкопласт, пирон, калчища!

4. От 17 години не съм стъпвала във фризьорски салон, по-точно откакто една козафьорка ми изгори козината при студено къдрене (егати, как звучи! ) и бретона ми остана в ръката. Оттогава си казах, че собственоръчно никога не бих могла толкова да се окепазя, колкото може да го направи един фризьор.

5. И накрая, вече споменах при deni4ero, че много обичам да пея. Но не знаете, че обичам и да танцувам. По възможност без никакви зрители наоколо. Ако ми падне в ръцете партньор, има опасност да го разметкам по дансинга като пръскачка из лозе.

(снимките, на които съм без фотоапарат в ръката, са правени от баща ми, Ани и моят колега Ясен)

Хех, най-сладката част – да предам щафетата. Чак с десет няма да мога да се справя, защото повечето, които бих наградила, вече са обсипани с наградки. Виж, с пет се справям. Реших да пообновя наградата, но да се запази слънчевото послание “Блог – носител на светлина”

Слънчеви поздрави и пожелания да предадат нататък (ако желаят и намерят време) за тези, които ме радват с непринуденост, чувство за хумор и зареждащ оптимизъм Mari-ana, Зори, Крис, и двама очарователни мъже – Емуто и Коко .

“Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си. Любовта не обсебва, но и не иска да я обсебят. Защото на любовта и стига любовта.”
/Халил Джубран/

Изглежда толкова ясно казано, така простичко и лесно разбираемо. С едно условие – разбираш го, когато вече не си влюбен. Инак, по принцип, няма рецепти за влюбване, нито обща клинична картина на страстта, или панацея за лекуване от любовна мъка. Всеки сам го изпитва, минава през всички етапи. Единствено тя, любовта, е и наслада и страдание, с които всеки е длъжен да се справи чрез самолечение.

За нея няма профилактика, нито карантина. Разпространява се по различни пътища, дори напоследък става възможно да ви хване и без визуален контакт! Идва ненадейно, покосява светкавично и дори инкубационният и период не е установено колко трае. Някои започват да усещат онова жегване под лъжичката като си помислят за любимия, само няколко дни след първата среща. При други се изисква много по-дълъг период на напасване на плочките на пъзела, една по една, с търсене на съвпадащите изрезки, вкусове, възприятия, емоции, докато накрая пак паднете в плен.

А плен ли е любовта? Определено има такъв елемент, доколкото мислите ви, ежедневието, желанията се вихрят около един обект, с центробежната сила на торнадо, от което няма друг път на измъкване, освен да се оставите да ви завлече до самия му буреносен връх.

Какво ли няма само в окото на циклона! Пожари и вулкани, заслепяващи светкавици, енергиен разряд, за който не сме и предполагали, че можем да произведем. Правим неща, за които не подозираме, че сме били способни. И така лека-полека, неусетно се променяме. Научаваме се да харесваме неща, които другия обича. Разширяваме кръгозора си, или увличаме и любимия с нас, разтваряме се за света, намираме красота, където не сме я виждали преди.

В този случай, любовта е и приятелство. Защото не е само негата в телата ни, нито устните изпиващи, които ни сливат. Остава съпреживяното, мислите, споделената радост, еднаквата посока на погледите. Ако ги няма тези частички, пъзелът би се разпаднал.

Поддава ли се любовта на мерки и теглилки? “Много те обичам!” – хм, това никога не съм го разбирала. Или обичаш, или не. Но какви странни везни си имаме вградени в нас! Винаги разбираш, ако те обичат по-малко, отколкото ти обичаш. И боли. Малцина са щастливците, които могат да приемат това и да продължат напред. Не всички обичат еднакво, не всеки може да забрави напълно егото си и да се отдаде изцяло. Още по-малко са тези, които осъзнават, че никой не иска от тях толкова много, не желае такова отписване на собственото “аз”. Защо така лесно усещаме, че любимият ни обича по-малко, а не разбираме, че погледнато от другата страна, всъщност нашата любов идва в повече? Няма по-болезнено от това обсебващо чувство, което може да завърши само по един начин – с изтляване на другия. Уви, и това се научава след преболедуване, при това трудно.

А колко дълго трае любовта? Със сигурност не много, инак… как бихме живели все в такова състояние на еуфория, наострили сетива в една точка, превърнала се в смисъл на съществуването ни. Бегбеде казва най-много три години. Е, всеки сам знае, но … при всички случаи, природата ни е дала сили да я преживеем. Да приемем метаморфозите и, някои по-леко, други – с болка. Любовта метаморфозира под форма на многолъча звезда. Колкото човешки двойки, толкова лъчи.

Най-благоприятният лъч е този на обичта и приятелството, в което топлината и нежността са се запазили. И нуждата да бъдеш различен, да изненадваш, да намираш все още непознати кътчета в душата на другия, прави лъчите плътни, ярки и чезнещи почти в безкрая. Топла камина след слънчеви протуберанси и начало на нови звезди.

Други лъчи са резултат от мощни изригвания, но изтъняват много бързо, докато изчезнат в безвъзвратна раздяла. Дали защото грешките са непростими, болките – умопомрачителни, но следва търсене (и намиране) на недостатъците в другия, едно проглеждане сякаш, дори открита омраза. В окото на циклона, градушка е очукала лъскавата обвивка, и останалото е далеч от всякакво напасване на пъзела. Болезнено, но не и нелечимо. Остава, обаче, траен имунитет.

Някъде там, от звездата започват и се губят всякакви лъчеви варианти от уважение, потребност, поносимост, за да стигне накрая до бледите лъчи на безразличието. Понякога прекъсват, понякога са непоносимо дълги и само звездния прах знае къде водят техните разсейки и откъде ли черпят светлина, за да продължават съществуването си.

Предполагам от други звезди, от които лъчите… пак на приятелството, ги захранват. Най-много са тези лъчи в нашата галактика на човешки взаимоотношения. Те изграждат мостовете, по които се плъзват нашите въпроси, проблясват и се преплитат споделени мигове. От тях се раждат кометите на щастието и в тяхната топлина изгарят ръбатите и застрашителни астероиди по пътя ни.

Дали слънцето ми прегря днес светодиодите (та сега само звездички виждам) или защото вече се роди (по кръщелно свидетелство ) Пролетта, но тези медико-астрологични мисли ми се пораждат май винаги в края на март. Тогава ми се превърта брояча и все си мисля за съзвездията в моя живот. За това, че многоцветието и топлината на лъчите от приятелството изпълват живота ми с радост…

Освен “Честита Пролет!”, пожелавам ви да се влюбвате, но и да умеете да обичате, да намерите приятеля в любимия. Слънцето може и да е единствено (нали казват, че истинската любов е единствена), но нито едно небе не може без лъчите на звездите. Особено пролетното!

Ден след ден незабележимо се приплъзват по релсите, които съдбата е начертала за всеки от нас. Прави като стрела или като преплетени змии, през безбрежни светлини и поглъщащи тунели, препуска по тях влакът на живота. Катери надлезите на препятствията, промъква се покрай тесните урви на съмненията, забавя ход пред семафорите на двууменето, преди да пресече линиите на нечия чужда съдбовна композиция.
Read more »

Ееее, сякаш беше вчера онова време, когато трептенията за това с какво да се замени една много изстрадала машинка, чиито вътрешности бяха закрепени с ластик, намериха широко блог-отзвучие. И в резултат на съвети и взаимно харесване, едно Fuji намери щастливия си собственик

Но младежът расте (и хубавее)! И понеже технологичната му мисъл е далеч над моята, може да надникне доста по-навътре в чарковете на една друга машинка-мечта… Естествено, това, както се досещате, не минава безнаказано в мое присъствие

… егати! кой измисли тоя интерфейс?! Има още време до заветната (днешна) дата…

Ама добре ляга в ръката, остава и да фокусира сега… па и модела добър

… Дали да не бръкна във витрината, да пробвам един Цанон?…

…еееей, ама що стъкла има да се избират! Това не ти е някакъв.. Pentax или SONY

Абе, могат да почакат и макро, и дълго, и твърдак… Важно е светлина да има!

И бира!

Честит Рожден Ден, Ему!

Да си жив и здрав, Пиле! Да не слиза усмивката никога по-надолу от линията на ушетата! Със здраве и голям кеф да си ползваш новата придобивка (и всички подаръци). Очакваме включване директно от матрицата. Не всеки ден такова пернато влиза в огледалния свят

Много поздрави и целувки! :*****)