Ден след ден незабележимо се приплъзват по релсите, които съдбата е начертала за всеки от нас. Прави като стрела или като преплетени змии, през безбрежни светлини и поглъщащи тунели, препуска по тях влакът на живота. Катери надлезите на препятствията, промъква се покрай тесните урви на съмненията, забавя ход пред семафорите на двууменето, преди да пресече линиите на нечия чужда съдбовна композиция.

Някои влакове са отровни дизели – маслени слоеве остават по дирите им и зачернят всеки признак на живот. Други, са леки електрички – прелитат, сякаш прихванати с жици за облаците, на всеки метър застрашени да излетят от релсите. Но всички остават следи по траверсите – тези ребра на живота, по които се броят покълнали надежди, избуяли мечти или камъчета мъдрост.

Има и такива, за които съдбата е прокарала теснолинейка и цял живот не могат да постигнат скоростта и размаха на експресите. А самите експреси пък… най-често профучават покрай теб, подминават те като малка гара, вперени единствено в точката на хоризонта, където се сливат съвършените релси на късмета.

Има товарни композиции, цял живот крепящи търпеливо своето бреме, понякога и чуждото поели, за да оставят след себе си гари по-чисти, по-светли, по-добри. А има и нощни влакове – непредвидимо изскачащи, закачливо лъкатушещи. Призвани да открадват мрака с уютната си светлина. И никога да не можеш да предположиш накъде в нощта ще поемеш, присъединиш ли се към някой от тях. Дали няма да те отвлече сред звездната мандала на градските светлини…

Или пък ще поеме известна само на него въздушна линия, за да спре дъха ти сред планинските върхове.

А може да те причака на кръстопътя между деня и нощта, когато жиците разпъват небесната завеса, да си отдъхне слънцето зад кулисите, и да сподели тъгата ти в мълчание.

Понякога изчезва толкова далеч, сякаш обикаля нощите на други вселени. Способен да преодолее гравитации и бездънни подмоли на незнайни океани.

Тогава е трудно да го достигнеш, но винаги знаеш, че няма как да не се появи отново – тихо, неуловимо. Да те накара да се вгледаш в сенките, без които светлината нямаше да има плът.

И най-вече, да те обгърне в уюта на съпричастна топлота и да те накара да се вгледаш в себе си. Да видиш отражението си в тъмните прозорци, без бягащата картина на живота отвън да скрива чертите ти, усмивките или сълзите. Да те накара да се преоткриеш сред многото други, да върнеш вярата в своята уникална шарка, да бъдеш щастлив.

Нощният влак – тази тихо пулсираща артерия, която ни помага да споделим битието си и да събудим мечтите. Този влак, в който и ние се превръщаме за други, когато съдбата преплете релсите. Важно е само да знаеш в кой момент просто да забавиш ход, да излезеш от коловоза на задъханото ежедневие, да угасиш светлините на суета, безразличие и хлад, и да поемеш споделеното. С добротата и обичта на този нощен влак, наричан просто Приятел.

Да ти е живо името, Ники!

И сега, и винаги да го изпълваш с неподправения микс от човешка доброта, закачлива непредвидимост и топлина! :*