Точно преди година нощният влак премина оттук – някак тихо, даже не спря, а само намали скоростта си. Сякаш да се справи с пресичането на нечия чужда линия, което му предрича немигащ семафор. Или да разгледа малката гара, прегърната от светлини.

Година по-късно, машинистът е пак като че ли същия. Влакът – все тъй целеустремен. Трасето – следва извивките на лунния пейзаж. Защото машинистът така е пожелал. Той е там, където светлина и мрак са отчетливо разделени.

Не може по друг начин, това най-много пасва на програмата, която е закодирана в него, още когато се е появил на света. И все пак по-дълго се застоява откъм тъмната и страна.

Способен е да намира мрака дори и в тези кътчета на живота, които сме свикнали да възприемаме като дар на светлината.

До такава степен, че да ни накара да виждаме сенките отвъд пламъка.

Но частицата от времето, в което е най-вероятно да го срещнете, е залеза! Време на битка, с една осезаемо доловима секунда покой – онази, в което светлина и мрак се сливат в едно. Да се слееш с врага, каква по-жертвоготовна победа!

Секунда на сладка омая, на взривяващо превъплъщение. Защо той е винаги там? Търси страстта, възбудата, експлозията на сливането, от което се ражда нощта. Наслада е, всеки миг на отдаване. Победа е, всеки факел в трептящата плът на настъпващия мрак.

И защото светлина е неговото име. Неговата същност, дълбоко скрита зад облаците, като късче окъпано небе.

Тя е, която го целува с всяка снежинка. Той обича снега, обича чистотата, недокосваната му белота, в която само слънцето може да оставя следи.

Обича светлините пронизващи жилките на водата. Забавя ход, вдишва полъха, който утрото оставя с посипаните листа, докато се промъква в леса.

Негова е светлината, която облаците разбъркват в купола над планината. Все там е погледът му устремен, сред дантелите, които раздиплят ветровете.

И чиста радост блика в очите му, когато синевата го погълне. Но не онази, излъскано синя повърхност, която лятото запечатва с мараня. А детинската свежест на пролетното небе.

Облаците никога не напускат душата му. Така никога не забравя за мрака, никога не напуска сенките. Отдава им дължимото с цялата любов към контраста и с пълното осъзнаване, че двете стихии са винаги заедно.

Ръка за ръка, светлина и сянка, така както снегът покрива равномерно всичко наоколо и по всяко клонче тленната плът на мрака е обвита в чиста белота.

И той има своите мигове на отдаване. Сред хиляди сенки да търси неустоимата светлинка, която да открои. Да я покаже, превърната от сенките в многоцветна, лъчиста магия.

… Усмихва се, хваща кормилото и прави завоя, който пак го е позабавил и тази година. Станал е по-взискателен към себе си, все така противоречив, все така различен, търсещ контраста, но и хармонията.

Какъв ли ще си след още една година, Приятелю? Сигурно пак такъв нестандартен, автокефален и пълен с изненади Каквото и да е, предстои да видим и да ти се радваме. Сега дойде време да кажа просто “Да ти е живо името, Ники!” Бъди здрав и повече щастие да те спохожда! И в мрак, и в светлина… :*