(Из записките на Кухненския Корабен дневник):

20-ти ноември. Очертаваше се Втори Ден за размисъл. Време – преобладаващо, с висока, рехава облачност, филтрирана светлина и температури, подходящи за загащване на раницата. Но – Ден Втори за размисъл (и стрийт) се превърна в:

Ден първи

Read more »

Така и не успя да заобича тоя месец – Ноември. Мътната светлина на утрото се опитваше да избута съня или по-скоро мързела, настанил се там със завидната упоритост и вяра, че съботата е дадена специално за него. Друго си е да знаеш, че има един ден от седмицата, в който оторизиран достъп до мислите на тая пъргава жена на следсредна възраст, имаш само ти – всевластният Мързел.
Read more »

- (41): Здравей! Виждаш ли ме?
- (52): Има си хас! Толкова много хора те виждаха в тези години! Някои сякаш за първи път.

- (41): Толкова ли се промених?
- (52): О, да. Виж се! Излъчваш толкова самоувереност и лъчезарна красота. Сякаш питаш “Забелязахте ли, че не можете да откъснете очи от мен?”

- (41): Ти пък! Никога не съм мислела такива неща… И ти не изглеждаш зле.
- (52): О, да. Ти си цвят, а на мен венчелистчетата отдавна са ми изпопадали.

- (41): Недей! Очите ти още светят…
- (52): …, но не задават въпроси. Ти си по въпросите. Аз вече знам отговорите. Знам къде се утаяват капките дъжд и къде – сълзите. Знам колко ефимерна е усмивката и нелечима бръчката на челото…

- (41): Е, и аз я имам, погледни!
- (52): Да, скъпо мое младо копие! Имаш я, но цветът на страните ти е свеж. Пълна си с вяра – в любовта, в смисъла на Утре-то. Устните ти вярват в целувката с нехайството на младостта. Знаеш, че ще дойде нова след тази, и пак, и още…

- (41): Ами ти? Какво говорят твоите устни? Виж колко са еднакви с моите!
- (52): Да, еднакви са сякаш. Само, че усмивката им казва друго. “Да се насладим на всяка една целувка, сякаш е последна и няма да има пак, и още…”

- (41): Натъжаваш ме… Защо погледнах в огледалото?
- (52): За да се срещнеш с мен. Да потърсиш онова, което годините не могат да докоснат.

- (41): Има ли нещо такова въобще.
- (52): Има. Ей там, зад бръчката на челото ти. В пъстрината на очите ти, в усмивката. И в сочната младост, и в зрелостта, най-важното е това.

- (41): Какво е то?
- (52): Светлината, която излъчваш, когато си в мир със себе си. Не забравяй да се обичаш, да си вярваш, дори и да няма кой друг да ти го каже и да ти вдъхне кураж.

- (41): Толкова ми липсва, понякога…
- (52): Знам, и на мен. Затова се срещаме, тук!

- (41): Вълшебница!
- (52): И ти! И нали сме с име на Победоносец!

- (41): Я, сменила си Дейна?
- (52): Е, ся… Някои неща остаряват повече от нас, двете… Но тя си е жива и здрава. Праща ти поздрави!
…

Винаги съм твърдяла, че отпуските носят само вреда! Ако не в генерален план, поне в личен с абсолютна сигурност! Особено принудителните отпуски! И особено ако са продължили повече от два месеца в къщи, покрай пране, чистене, лаптопа, когато не обикаляш сервизните помещения за слугинаж и задоволяване на кулинарни пристрастия. Включително, да си месиш ей, такива лимецови содени питки… Рецепта няма да ви давам, че ще наруша имиджа на блога, в който присъстват само вещерски рецепти…

Read more »

Воят на прахосмукачката плавно се сниши до дрезгав шепот, подобно на последните акорди на “Бели ружи, нежни ружи”, изпълнени с много чувство от пушач с поне 30-тина години стаж. Тананикайки в кресчендо “По-добре да НЕ ги вииииидя!”, Жижи изтръгна шнура от контакта. Мисълта ѝ литна към скубането на пресен лук от лехите в двора…, когато живееше в бащината си къща. По това време в градината се бяха изпружили поне две лехи с марули, от оная … бялата маруля, не тия къдрави, тънколистни слаботелесни сортове сега! И поне леха с лук, в чиито щръкнали пера се криеха червеношийките, с надежда за нещо месно и червейовидно, което да поднесе обедното изтръгване на глава лук, с влажни корени и полепнала пръст. По това време смокинята още не се е разлистила, а усещането за стипчивото мляко, което пускаха зрелите смокини напълни устата ѝ със слюнка.
Read more »

Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.
Read more »

Не е като да изпитвам специална страст към равносметките в края на всяка година, но 2019-та си заслужава да се отбележи. Първо, защото в последните три месеца от нея успях да се отърся (не без участието на видни представители на древните раси ) от близо 4-годишна кома (ни образ, ни говор). Второ, защото установих болезнено, че причините да се вкарам в емоционална дупка от тип ВРЕД (Вещерска-Регресивна-Емоционална-Депресия) идват от факта, че айсберг с гола тиква се не бута, защото след удара се сяда по дупЕ и то под ожидаемия уровень на приземяването по подразбиране. После дойде осъзнаването, че сам човек, каквото си направи,… не само може да се вкара в дупка, ами и да се загърне в тригодишно (отлежало, та чак ферментирало) самосъжаление, защото никой в тоя свят (хеле, па това младите!) не е благодарен за мазолите и за окъсаната плетка на невроните ти. Най-важното, обаче, е че за пореден път се убедих, че излизането от това състояние става с още повече мазоли, съвсем реалистично получени вследствие на къртовски усилия, защото няма по-добър начин една вещица да повярва в себе си от това да сътвори собственоръчно реална магия, с резултат, който може да се види, да се пипне, да се вкуси.
Read more »

- Хей, момче! Колко струва рибата?
- Зависи. Коя точно искате?
- Е, че те не са ли еднакви? – господинът почесва прошарен кичур, измъкнал се изпод каскета.
- Ами не са – отговаря му младеж с добре поддържано катинарче и шал, зиморничаво увит на осморка около врата – Затова питам коя точно искате.
- Абе нали виждам – все са риби, все имат люспи… и кости! Колко струва килото?

Зад младежа нацупено плуват няколко едри шарана и в мътната вода се носят феерични тумбести мехурчета.

Read more »

Свят пъстър, хора всякакви! Някои, щом наближи рождената им дата, просто сами се мятат в тая дупка, изгубвайки образ и настроение. Други са толкова залисани с подготовка на купон, че дори и да паднат в нея, ще се заемат да украсяват стените и с балони. Трети просто си попадат в дупка на всеки 45 дни, така някак… методично, през цялата година. Четвърти стават някоя сутрин и ей, така, изневиделица, хвърлят сънен поглед в огледалото и заключават “За нищо не ставам!”.
Read more »