Back to work

Винаги съм твърдяла, че отпуските носят само вреда! Ако не в генерален план, поне в личен с абсолютна сигурност! Особено принудителните отпуски! И особено ако са продължили повече от два месеца в къщи, покрай пране, чистене, лаптопа, когато не обикаляш сервизните помещения за слугинаж и задоволяване на кулинарни пристрастия. Включително, да си месиш ей, такива лимецови содени питки… Рецепта няма да ви давам, че ще наруша имиджа на блога, в който присъстват само вещерски рецепти…

00_DSC05227_ascg

Read more »

Един следобед на Жижи (в изолация)

01_1125439u

Воят на прахосмукачката плавно се сниши до дрезгав шепот, подобно на последните акорди на “Бели ружи, нежни ружи”, изпълнени с много чувство от пушач с поне 30-тина години стаж. Тананикайки в кресчендо “По-добре да НЕ ги вииииидя!”, Жижи изтръгна шнура от контакта. Мисълта ѝ литна към скубането на пресен лук от лехите в двора…, когато живееше в бащината си къща. По това време в градината се бяха изпружили поне две лехи с марули, от оная … бялата маруля, не тия къдрави, тънколистни слаботелесни сортове сега! И поне леха с лук, в чиито щръкнали пера се криеха червеношийките, с надежда за нещо месно и червейовидно, което да поднесе обедното изтръгване на глава лук, с влажни корени и полепнала пръст. По това време смокинята още не се е разлистила, а усещането за стипчивото мляко, което пускаха зрелите смокини напълни устата ѝ със слюнка.
Read more »

Авто-мото-сепуко

01_IMG_7800

Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.
Read more »

Вещици и хобита: между сладкарската шпатула и маламашката

01_before

Не е като да изпитвам специална страст към равносметките в края на всяка година, но 2019-та си заслужава да се отбележи. Първо, защото в последните три месеца от нея успях да се отърся (не без участието на видни представители на древните раси ;) ) от близо 4-годишна кома (ни образ, ни говор). Второ, защото установих болезнено, че причините да се вкарам в емоционална дупка от тип ВРЕД (Вещерска-Регресивна-Емоционална-Депресия) идват от факта, че айсберг с гола тиква се не бута, защото след удара се сяда по дупЕ и то под ожидаемия уровень на приземяването по подразбиране. После дойде осъзнаването, че сам човек, каквото си направи,… не само може да се вкара в дупка, ами и да се загърне в тригодишно (отлежало, та чак ферментирало) самосъжаление, защото никой в тоя свят (хеле, па това младите!) не е благодарен за мазолите и за окъсаната плетка на невроните ти. Най-важното, обаче, е че за пореден път се убедих, че излизането от това състояние става с още повече мазоли, съвсем реалистично получени вследствие на къртовски усилия, защото няма по-добър начин една вещица да повярва в себе си от това да сътвори собственоръчно реална магия, с резултат, който може да се види, да се пипне, да се вкуси.
Read more »

По Никулден

fish market

- Хей, момче! Колко струва рибата?
- Зависи. Коя точно искате?
- Е, че те не са ли еднакви? – господинът почесва прошарен кичур, измъкнал се изпод каскета.
- Ами не са – отговаря му младеж с добре поддържано катинарче и шал, зиморничаво увит на осморка около врата – Затова питам коя точно искате.
- Абе нали виждам – все са риби, все имат люспи… и кости! Колко струва килото?

Зад младежа нацупено плуват няколко едри шарана и в мътната вода се носят феерични тумбести мехурчета.

Read more »

В търсене на Лятото

ipomoea in blue


- Ало? Добър ден!
- Добър да е!

- Извинете, бихте ли ме свързали с Лятото?
- Извинен сте. Откъде се обаждате, господине?

- Ало? Не ви чувам много добре… слушалката ми е потна.
- Откъде сте, казвам?!
Read more »

Из дебрите на Сатурновата дупка

вселена под микроскопа

Свят пъстър, хора всякакви! Някои, щом наближи рождената им дата, просто сами се мятат в тая дупка, изгубвайки образ и настроение. Други са толкова залисани с подготовка на купон, че дори и да паднат в нея, ще се заемат да украсяват стените и с балони. Трети просто си попадат в дупка на всеки 45 дни, така някак… методично, през цялата година. Четвърти стават някоя сутрин и ей, така, изневиделица, хвърлят сънен поглед в огледалото и заключават “За нищо не ставам!”.
Read more »

Студено

tea

Само тая топлинка ми остана! Не, не съм аз от ония вещици, дето ги рисуват кацнали по висулките на ледени замъци. Замръзна ми двигателя на метлата, какво остава за върха на носа ми! Ама така е, като се назландисват и чакат да се затопли по Димитровден… Ще! Има да чакат! Ама какво си мислят тия от топлофикация, бре? Нали си имаме кранчета, който иска да си го спре! Който като мен вирее само на > 24 градуса, ще си се пържи с кеф и уважение към далновидността и грижата за човека. А сега какво? Иде ми да нацепя оня кютук… миндерчето на маминка. Па да си стъкна един пращящ огин насред хола…
Read more »

ППЖ #17: Гонитба на кифли

garota do Ipanema

- Момчета, тъкмо сте ми паднали двамата. Я, да ви попитам, като по-светнати по въпроса. Как определяте една девойка като “кифла”? – използвам момента да питам тандем Жоро и син. Да си помогна за непосилната задача, дето ми спретнахТЕ Ваше Рошавомислие и Ваше Спаскосиятелство.
- Амми такава, дето се маже много – смело откликва единия младеж – Яко нагримирана, обикновено има огромни обеци.
- Носи си чантата преметната така, а ръчичката и стои като чучур, викат им и чайничета. Прическите им са все такива, еднакви. Или са изрусени, или яко черни…
Read more »

Простор

01_pict8855

Балконът започна да се съживява. Не само със завърналите се от няколко седмици сандъчета мушкато, които използваха последните слънчеви дни да заменят болнавия си зимен цвят с плътно зелен. Дори щипките изглеждат по-ярки и по-весели на слънцето. Да не говорим как все по-малко ме свърта вътре и все гледам да си намеря някаква работа по терасата… Ето и сега, едва дочаквам Мара да изпере. Хладният допир до прането така приятно контрастира със закачливото гъделичкане на слънцето по ръцете ми. Как да не му обърнеш внимание? И да не се усмихваш, примижал от удоволствие като котка на припек.

02_pict1607

Тази година ябълката няма да цъфти много. Но пък люляците са почти готови! И вече почти достигат височината на балкона. Обожавам люляци! Има нещо магнетично в тези лилави гроздове, в търсенето на две абсолютно еднакви по багра и форма четирилистни цветчета, докато в същото време не можеш да се въздържиш да дишаш, да дишаш до замайване. През май простирането вечер си е чиста наслада. Приглушено се носи фон от улицата, децата подвикват и смехът им се стрелва под липите. Вечерта пада бавно, сякаш и тя иска да извлече и попие до дъно стопления през деня аромат.

03_PICT1229

Изчириква синигер. Чак рязко ми идва в унеса гласчето му. Така е притихнало всичко в следобеда. Полегнала лениво на хълбок, Земята е разтворила всяко цветче, което може, всяко листенце се е наместило така, че да поеме повече лъчи. Пък нали и е празник днес :) Нагъсто сред тревата са се пръснали петна от великденчета. Като че някой е изливал час по час на различни места морава боя за яйца. А отблизо цветчетата им приличат на личица на извънземни (както ги представят по филмите :) )

04_2043

Колко рядко се сещаме да съзерцаваме красотата. Липсва ми времето, когато можех с часове да седя на просторния балкон в къщата ни. Погледът ми чертаеше плавната линия на западните възвишения. Прекъсвана от някой покрив в ръждива охра, комин, с килната антена, на която задължително се подвизаваше някой от моите крилати любимци. Тогава умеех да разтварям сетивата си, да попивам всеки аромат, всяко трепване на сенките, подскок на птица сред къдравите лози, всеки полъх на вятъра и всеки аромат, който носи…

05_pano_blagoev_5

Играта на облаците! Най-добре я виждаш със затворени очи. Когато се опитваш да гадаеш формата на разплитаната от вятъра дантела по танца на слънцето, по силата, с която пари клепачите ти, или по хладната ласка, която усещаш с устните си, когато се скрие зад облак.

06_pict3691

Мимолетно докосване, вятърът носи цвят от дърветата… Как така става, че цял живот се учим на най-простичкото нещо – как да живеем? И най-често изпадаме в терзания, че не успяваме да намерим пътя. Не ни стига време или търпение да потърсим верния, или ни е по-лесно да се заблуждаваме, че сме го намерили. На това нещо Земята е научила останалите си чеда доста по-успешно… Цветовете се ронят. Само малко да ги подхване вятъра и с разточителна щедрост дърветата са готови да му отдадат цялото си съвършенство.

07_PICT8535u

Дали е това – да се научиш да отдаваш? Да оставиш през теб да премине частица светлина, чиста животворна енергия. И не да се стремиш да я задържиш, а да я оставиш да отлети. Задържайки само онова, което тя е породила в теб. Само осветеното, стопленото, покълналото. Онова, което се е променило, за да стане по-добро.

08_pict1288

Какво ли не му минава на човек през главата, като го позатопли слънцето. Первазът пари под ръцете ми. Зад мен ризите вече изсъхнаха, ухаят на слънце, на цъфнали сливи, на изпръхнала от топлина земя. Иде ми да простра душата си, подгизнала от зимни мисли. Едвам я опазих от мухъл. Да мине слънцето през нея, да я стопли, да изчовърка и изгони тъмните ъгълчета, да ослепи нетърпението, да изглади ръбовете, да приласкае едни желания, да ги замени с други – простички, осезаеми. И да го пусна да си отиде. Да се засмее и да го видя как ми намига в измития прозорец… Ха! Само не знам дали ще издържат въжетата на пролетния простор. Кой ли изобщо е измислил тая дума?! :D

09_pict8849

Next Page »