Вещици и хобита: между сладкарската шпатула и маламашката
Не е като да изпитвам специална страст към равносметките в края на всяка година, но 2019-та си заслужава да се отбележи. Първо, защото в последните три месеца от нея успях да се отърся (не без участието на видни представители на древните раси ) от близо 4-годишна кома (ни образ, ни говор). Второ, защото установих болезнено, че причините да се вкарам в емоционална дупка от тип ВРЕД (Вещерска-Регресивна-Емоционална-Депресия) идват от факта, че айсберг с гола тиква се не бута, защото след удара се сяда по дупЕ и то под ожидаемия уровень на приземяването по подразбиране. После дойде осъзнаването, че сам човек, каквото си направи,… не само може да се вкара в дупка, ами и да се загърне в тригодишно (отлежало, та чак ферментирало) самосъжаление, защото никой в тоя свят (хеле, па това младите!) не е благодарен за мазолите и за окъсаната плетка на невроните ти. Най-важното, обаче, е че за пореден път се убедих, че излизането от това състояние става с още повече мазоли, съвсем реалистично получени вследствие на къртовски усилия, защото няма по-добър начин една вещица да повярва в себе си от това да сътвори собственоръчно реална магия, с резултат, който може да се види, да се пипне, да се вкуси.
Казано с думи прости, когато една вещица реши да излиза от ВРЕД, става много вред-на, пали возилото и се опитва на трета да изхвърчи през отвора. А отворът в случая беше ето този балкон, роден в дебрите на 70-те години на миналия век, когато винкел не беше аналог на пернишка сурвачка, а обичайно средство за остъкляване. На този балкон вещичката близо две десетилетия забъркваше своите отвари, лете гонейки рояци ципокрили и двукрили, а зиме – навлякла терлиците върху вълнени навуща от поне два ката, плюс галоши. Не знам за вас, но вещиците са топлолюбиви създания. Да не споменавам, че след всеки дъжд по стените на балкона плъзваше благодатно многообразие от несъедобни фунги и мухъли, които даже за отвари не могат да се използват. Единственото красиво нещо бяха изкушенията на Щерката на Зимата, която си изпробваше маникюра върху стъклата, крепящи се на следи от маджун и шепа дребни, изкривени пирончета…
Та сантименталности не липсваха, но когато иде реч за развихряне в строително-монтажни дейности, няма по-добър начин да си видиш “резултата” от измагьосването в съвсем реална форма. Наложи се помощ и намеса на странични участници, вещери баш-майстори, за които (за разлика от вещицата), строителството не им се явява хоби. Идваха, гледаха, почесваха се, мериха, в опити да угодят на вещерските прищевки. Така, в резултат балкончето се сдоби с пласт тухлички, нов обков и стъкла.
Дотук – добре! На преговорите с баш-майсторите вещицата се държа прилично-компетентно, примигвайки невинно, и дори реши да се прави на Принцеса:
- Добре – въздъхна примирено – Хайде, включете и обръщането на прозорците в договора.
Груба грешка! Заредиха се дни и седмици в чакане на вещо-майсторите да дойдат и да сътворят великото тайнство по замазване на пяната, но… главният зидар изпадна в преднатално очакване на второто си чаве. После трябваше да му се порадва, да изтрезнее, докато вещичката скърцаше със зъби и правеше кръгчета ниско над липите около блока, с бълващ благословии ауспух. Метлата прегря – при тези небивали градуси през септември!
Ако не сте попадали на вещица, която е принудена да бездейства, защото вред-ните ѝ планове са стопирани по известни, но крайно неоснователни причини, по-добре се молете да не попадате! Балконът си е балкон и по всички правила на панелното строителство, оптическият му срез има двойна денивелация. Не стига, че двете страни са по-високи, отколкото е средата, ами има и наклон от стената навън, към периферията, за оттичане на водата. Е да, ама след тухличките улукът (и идеята за него) се стопи, а перспективата за подово покритие изискваше намесата на друга магия. Палим позагрялата метла и набавяме нужните съставки.
Вещиците са по принцип много ученолюбиви, старателни и грамотни. Но в повечето случаи вярват безрезервно само на личния си опит. Бъркането на тая специална … отвара изискваше използване на най-големия наличен леген. Първият опит беше доста неуспешен и адски тегав за изпълнение. Клекнала вещицата над легена, бърка яростно с бъркалката, сместа става ту гъста, ту рядка като боза (производство след 90-те години), с останки от “брашно”, превърнали се трайно в дънен релеф на легена… Бърка тя, напъва мишци с единствената бъркалка (която се предполага да се прикачва към бормашина или друг улесняващ действията инструмент, ама не и при нас!), лее се пот, капе в легена и размесва разтвора, заедно с гласовитите ѝ мисли:
- Много си загубена! Трябва да се получи заготовка с гъстота на смес за мраморен кекс! Същото е! Как правиш кекс, да ти се не видят на вещерските рецепти и умения дано! Забъркваш яйцата и захарта, слагаш мазнината, млякото. После забъркваш сухите съставки и… ги прибавяш внимателно, бъркайки с шпатула, към мокрите!
Втората доза вече е с идеалната гъстота. Разлива се леко, мазничко и безшуплесто, досущ като шоколадов ганаш върху блат, изпечен на 180 градуса с вентилатор:
Резултатът на другия ден беше проверен с магическа пръчка тип нивелир. Стопиха се 2 см от денивелацията. За останалите два – отиде още едно чувалче (25 кг) от вълшебната смес. В края на поредния душен ден, след като подът изсъхна, а всичко наоколо беше обвито в найлонови драперии, вещичката доволно изтри чело и зачака следващия етап.
Дойдоха вещо-майсторите и веждичките им скочиха под каскетите:
- Кой ти направи подовата замазка?
- Ми … аз си я направих – самодоволно шавва с рамене вещицата.
- Не се бъзикай! Ама верно ли??! – почесва се главния зидар – Колко разход даде на квадрат?
Следва половинчасово обяснение колко чувала от сместа са били нужни, показване на саморъчно направени инструменти (ракел, например, направен от пръчка за миене на прозорци и фасадна шпакла! Предложиха да я патентовам), зъбен валяк и пр.
- Добре де – недоумява майстора – Аз, ся не разбрах ние за какво сме ти тука, да ти цапаме?
- Ми не ми трябвате – честен отговор с най-невинното изражение – Ама сте ми по договор. Сега ако ще мажете, действайте!..
Последваха замазки, които всъщност си бяха „намазки“ и после вещицата ги разкара, за да ги направи повторно. На следващ етап, последваха други две магически смески, които направиха тухличките гладки (както и мускулите на предмишниците на вещицата, отговорни за движенията с маламашката).
С подсвиркване и подскачане по стълбата, етапът с бялата боя си беше една песен! Докато съхнеше боята, метлата отлетя в посока на подходящите кариери за избор на подови плочки. Но не какви да е! Ако не знаете, колкото по-добре се справя една вещица с дадена задача, толкова по-високо си вдига летвата, докато накрая идва момент, в който клечи под нея, с размазан от рев и гняв грим и се чуди колко още напъна ще и стигнат, че да я прескочи. Така стана и с плочките, понеже вещичката се „метна“ на дълги плочки – 60 х 15 см, гранитогрес, с цвят на чудна брезова кора. Обещаващи да са студоустойчиви, нехлъзгащи се, и изобщо само дето не се лепеха сами… Ама никак
Понеже вещиците всичко обичат да си планират предварително (а бе не, че не обичат изненадите, ама импровизацията след изненада може да е доста бурна), за съответния под си имаше чертеж, с всяка плочка и фуга на нея С тези изчисления, и помощ от приятел (който много скептично се изказа за математическите ми способности), бяха нарязани само 6 от общо 50 плочки.
Един хубав съботен ден, вещицата запретна ръкави и бъркалката отново заработи. Вода + суха смес-лепило, бъркане до хомогенност и после “Работи, робе! Слънцето е още високо”. Ах, как съчувстваххх в този момент на всеки роб, участвал в издигането и на най-невзрачната пирамида в Египет! Последваха часове безкрайни клекни, намажи, постави, “не така! криво е! Мамка му, не се отлепва…. Ох, вода!, добре, намести се,.. чакай да я чукна малко! Малко!!! не толкова силно! Пропадна, да и се не знае! Давай следващата! Колко още?…”, и така осем часа с гумения чук. Последните три плочки вещицата нивгаж не ще забрави, защото ги постави почти пълзешком… На следващия ден – нямаше ни крака, ни кръст, ни ръце, ни глава. Общо взето, плужек, стоял в продължение на часове в марината за кисели краставички. Но вещица предава ли се? Че кой на следващия ден ще чисти и полага фугите на плочките?! Стана, облече се криво-ляво, пи два аспирина с кафето, взе Ал (тъкмо се беше появил при нея) и … направи две обиколки из парка.
На следващата сутрин, преродена като феникс (или съответният зидарски аналог, който се пръква претъркулвайки се в теракола, отръсквайки праха от крилата си, стиснал шпакла в човката), вещицата се зае да изчегърта фугите, да ги лъсне и подготви за попълване. Ето как изглеждаше картинката преди фугиране…
… и след целодневното им попълване, което вече не донесе очакваната амнезия на мускули и стави, понеже тренингът и това, че краят вече е на хоризонта, си казаха думата
Ех, колко беше щастлива нашата вещичка след целия този труд! Нямаше равна в полета на мисълта, която вече ваеше на техните си места така жадуваната голяма печка, с фурна в която да се завихрят всички мечтани вълшебства и съответния дървесно-цветен интериор в противоположния край. И понеже спътникът ѝ в тоя кръг на кармата беше свикнал, че няма земна и небесна сила, която да ѝ промени плановете – печката се появи! И дори заработи, след като пак помощ от приятел се наложи за свързването ѝ към родната електроразпределителна мрежа. Вещиците може с шпакловки и лепене на плочки да се захващат, но с електричество – никога! След монтажа на съответното място, момчето сложи отгоре нивелира:
- Хм,.. колко каза, че взимаш на квадрат?…
Последната стъпка към превръщането на балкона в моя си вълшебен оазис беше шкафчето. Естествено, те шкафчетата не летят на метли и не пристигат сглобени, в колет. Пристигат под формата на купчина дъски, две шепи винтове и пирони, и едно ръководство (пълно с грешки, както се оказа впоследствие).
По това време вещицата биде застигната от някакъв вирус (мутирал грипен или поне хремодосаден) и мислеше кротко да си сърба живителна отвара с лимон и джинджифил, когато на вратата ѝ се появи пакета с дъските и пироните. Заедно с невинната физиономия на нейният благоверен “Не мога да се справя с това! Изобщо не вдявам кое къде се завива”
Последва дълбока въздишка и след кратко, но озвучено ровене из долапа, на скрина бяха наредени набор древни инструменти, използвани последно вероятно при монтажа на входната врата преди 40 г. Започна се четене, сравняване, благословии по адрес на съставителите на инструкцията (които очевадно бяха скарани с математиката или нарочно бяха решили да намалят броя на някои от винтовете). През цялото време пак се ля пот, сополи и вопли в равни количества и цветиста хармония, тук-там огласяни от ударите с чука. Виж, с пироните вещицата беше царица! Не може да се каже същото за глобалната ѝ ориентация, защото топокретенизмът си каза своето и при почти готова конструкция, поставянето ѝ върху дъното се осъществи на два пъти (първия път беше сложена обратно )
Накрая дори механизмът на чекмеджето беше разгадан като за целта почти разглобих едно легло,… така де трябваше да се провери кое къде влиза. Вечерта шкафчето гордо се телепортира на съответното му място. И успешно и стабилно стои! След последни щрихи с цветарника, и този кът е готов. Още цветя ще се насипят, когато му дойде времето, а може би билки, подправки и съставки за вълшебни отвари
Като започна след това вещицата да твори, да измисля, да измагьосва къкрещи, ухаещи и цвъртящи вълшебства, та … чак до новогодишните празници! За радост на всички рожденици и лакомници наоколо. То не беше торта “Млечното момиченце”…
… ухаещата, мека и сочна тиквена торта:
… кваркщолен с марципан (по желание на Crazyrayman от 23hq):
…, чак до адски шоколадовата Дяволска торта…
Сега, когато излиза на балкончето, с чаша кехлибарена метакса (тя се използва в магическите сладкиши, не си мислете, че съм се пропила), вещичката си мисли в какво състояние е започнала 2019, и как я завършва… Някъде там, в отдавна изхвърлените кофи, по чието дъно стои релефа на теракол и гипс, следите от мистрията показват как са изчегъртани и следите от поредната дупка ВРЕД, която не успя да навреди. Но успя да я мобилизира и да я накара отново да се върне и да намери същността си – бяла и готова за нов рисунък. Пък и как иначе да знае, че сладкарството и строителния занаят имат толкова общи черти (най-вече, че и за двете се иска мерак).
Добре да си посрещнете и следващата година, скъпи мои незнайни и знайни читатели! Не бързайте да планувате! Дори по-добре да е само на шпакловка стената с мечтите ви, пък върху нея всичко може да си измагьосате. “На добра основа винаги се твори по-лесно” (неизвестен майстор сладкар-шпакловчик-плочкаджия)
Ехееее! Царица си ти, не вещица.
Еее, Коко! Така се радвам да те видя тук! Ако съм успяла да те усмихна преди посрещане на Новата година, ще съм още по-радостна
Брат! Царицата всичко пак би направила, но…без плочките. Never ever
Гери, не се заричай. Апетитът идва с яденето, казват.
Усмихна ме. Радвам се, че се справяш толкова добре. Аз за нищо не ставам.
Хаха, дообре, да уточня, значи. Поне за подови не се наемам (въпреки, че започнаха да ми предлагат и други “обекти”)
И хайде, сега, откъде такава самооценка!!! Ако ти припари, знаш как бързо ще се научиш
Пробвал съм, затова съм толкова сигурен. С две леви ръце. Ама и наопаки.
Сетих се за една забавна случка, дето съм пропуснала по-горе да включа.
Седя си на детското столче и бъркам сместа за шпакловка. Телефонът ми звъни. Не вдигам. След малко пиша съобщение на приятеля, който ме търси:
- Не сега. Не мога. Мажа!
- Спри се, ма! Скоро ще почнеш и да подсвиркваш на преминаващи жени!…
Ха ха! Навлизаш в опасни води.
Няма, няма, държим фронта!
Пак добре, че колегите не ми спретнаха касетофон и касетки с турбо-фолк
Еее! Съвременните майстори слушат твърдо.