Така и не успя да заобича тоя месец – Ноември. Мътната светлина на утрото се опитваше да избута съня или по-скоро мързела, настанил се там със завидната упоритост и вяра, че съботата е дадена специално за него. Друго си е да знаеш, че има един ден от седмицата, в който оторизиран достъп до мислите на тая пъргава жена на следсредна възраст, имаш само ти – всевластният Мързел.


Жижи отметна одеалото, изсули Мързела на пода, до чашата с останки от чай (някаква слабително-подсилваща билкова отвара, която гарантираше цели 300 грама по-малко на сутринта, ако се изпие преди заспиване), и затърси пантофите. Зачуди се все пак дали не може да даде шанс на Ноември с по-малко от обичайната омраза. Дори нощните чорапи са оставени във вид на детски юмручета под радиатора, понеже месецът си е необичайно топъл. Имаше и още нещо тая година покрай Ноември…. Освен 20 годишния кратер, който зейна след като баща ѝ ги напусна завинаги.

Нямаше да вземе китарата и онова триъгълно перце, с цвят на полиран от пръсти кехлибар. Нямаше кой да пита ще има ли кафе, рошав след следобедния сън. Нямаше кой да ѝ каже “Дерзай! Ти можеш!” И тая мътна светлина навън… Жижи сбърчи едновеждието си в опит да глътне спомените, които извираха непрестанно. И особено пълноцветно през Ноември. Сети се какво още имаше в този Ноември – пандемия! И ноздрите ни се разшириха – от маски и бърникане в тях, не заради ароматите на опадала, цветна шума. И свикнаха очите ни да сълзят – от маски, не от магията на утринната влага…

И свикнаха ушите ни – да премятат и сравняват числа, не на дните за срещи с децата и с приятели. Заболели, умрели, ваксинирани, неваксинирани… И свикнаха душите ни да не търсят познатите зад тях. “И това ще мине!” – Жижи се понесе към кафе-машината, прескачайки мисълта за кръвното на Янаки, което се стрелкаше като разгонен заек, безсрамно непредвидимо и необвързано с никакви видими симптоми. Безсимптомен хипертоник нек’в! И нови медицински термини измислихме, харесахме си ги и си ги ползуваме. Като нов тиган за палачинки с някакво вълшебно покритие, обещаващо едва ли не и да ги завие с ягодово сладко, и да са магически полезни.

Нова година – нов тиган! Нови избори – и пак си в тигана! Все същия избор е – да оживееш този ден, и следващия. Жижи сръчно отмести чашката с кипнала ароматна пяна, и сграбчи прелетялата мисъл за изборите. Да бе, сега се сети че днес е Денят за размисъл. Чунким, досега като не сме се замисляли изобщо, сега сефте ще успеем да наваксаме – за един ден. То и бидон със зеле не втасва така. Напълваш го от раз, ама докато стане що претакане има! А ние сега за един ден квото измислим, това. Кой претакал – претакал! Накрая всички – претаковани.

- Не, не, днес мисля да размишлявам само за две неща – рече си Жижи, поглеждайки жадно ококорената вратичка на пералнята. Не е това. Нито размразяващите се двойка кълки с опърлена кожа (откакто ги намери в една бакалия, все от тях взима, че не е фен на птичата епилация). Днес има да мисли по кой маршрут да мине. И какво да навинти на това разкошно тяло…

Час и половина по-късно, Жижи е вече при солунските двама братя. Ден за стрийт и размисъл. Няма по-сладък момент от този да вдъхваш свободата на форми, цветове, детайли и всичко под това сияещо небе. Стъпваш и с всяка крачка сякаш летиш над фасадите. Жижи все си беше мечтала да си има самолет или поне хеликоптер. Обичаше водните кончета, заради полета! Как щеше да е хубаво да заснеме детайлите от правилния ъгъл, без да се гъзурчи в опити да избегне коли, заблеяни пешеходци, пътни знаци и диреци…

Имало и хубави дни през Ноември. Помагат да забравиш всички черни дати и да се потопиш в красивото. Да подадеш ръка на светлината, че да ти покаже онова, което майсторите са искали да видиш! Да почувстваш мислите им, докато се взираш в очите на статуите и барелефите.

Да забравиш грижи, слугинажи, и да прегърнеш спокойствието. Пък да ти разтегли въображението като тегелите на самолетните следи. Ей, тоя Янаки с неговите кемтрейлси – Жижи се ухилва, а хем знае, че трябва ей ся да спре да диша, че бог знае колко варианта и мутанта са подпръцнали отгоре!

Видно е, старите майстори проблем с въображението не са имали. Размах, финес и красота! А дали са имали ден за размисъл, не е ясно. Но денят им е стигал, да останат завинаги.

Намирали са търпението да измайсторят детайла, така че да преминат през вратата на времето недокоснати и свежи.

И още един свеж пухкавел се изпречи на фокуса на Жижи. Добре, че мързелът ходи и по котаците, че иначе нямаше да влезе в албума, така великолепен.

“Като се пенсионираме ще си вземем котка” – беше обещал Янаки. Жижи му викаше, че по-добре куче, че да се раздвижват, ма той коткар! А може и рибки, Жижи ще им нарисува фон на аквариумите. Нежно син, с преплетени фини нишки от водорасли.

Слънцето забави ход, докато плъзне лъчи над кръглите прозорци на Двореца. Светлината се разливаше като затоплен липов мед по стените с мек намек за прибиране. Къс ден, още по-къс защото е свободен.

Жижи прибра апарата в раницата и извади поларчето. Захладнява бързо. А останаха още неща по този маршрут за другия път. Нали щеше да има още един Ден за размисъл. Тогава останалото. И небеса ще има пак пъстри. И сградите са си там, от навечерието на миналия век и по-отдавна. Друго си е да знаеш, че има неща, които се повтарят и съществуват вън и независимо от ежедневната сводка… Телефонът завибрира в джоба ѝ:
- Прибираш ли се? Имам новина – Жижи трепна в предчувствие. Хвърли последен поглед над площада, и небето, и следите от самолети. Май, май… няма да има следващ ден за размисъл, не скоро поне – Позитивен съм.

Е, уелкъм то дъ клъб! Жижи тръгна към дома. Пое дъх дълбоко, дълбоко… с всички аромати на опадала шума, прах, бензин, чинари, следа от кафе, останала след минаваща двойка. Пълноцветен и ароматен – Живот! До другия път!