Воят на прахосмукачката плавно се сниши до дрезгав шепот, подобно на последните акорди на “Бели ружи, нежни ружи”, изпълнени с много чувство от пушач с поне 30-тина години стаж. Тананикайки в кресчендо “По-добре да НЕ ги вииииидя!”, Жижи изтръгна шнура от контакта. Мисълта ѝ литна към скубането на пресен лук от лехите в двора…, когато живееше в бащината си къща. По това време в градината се бяха изпружили поне две лехи с марули, от оная … бялата маруля, не тия къдрави, тънколистни слаботелесни сортове сега! И поне леха с лук, в чиито щръкнали пера се криеха червеношийките, с надежда за нещо месно и червейовидно, което да поднесе обедното изтръгване на глава лук, с влажни корени и полепнала пръст. По това време смокинята още не се е разлистила, а усещането за стипчивото мляко, което пускаха зрелите смокини напълни устата ѝ със слюнка.

Жижи бръсна с ръкав появилата се усмивка, заедно с капчиците. Колко още чудеса имаше в тая градина, нейният малък изследователски Рай… Докато чакаше механизма в туловището на прахосмукачката да смукне кабела като жаба дъждовен червей, Жижи си спомни как като деца забъркваха разни илачи за куклите. Веднъж смесиха венчелистчета от бабините рози (с различни цветове в подбрана пропорция), лист от мушкато и дъждовна вода, събрала се в лейката, с която поливаха доматите. Всичко стрито, намачкано, хомогенизирано, като в сертифицирана лаборатория. И поставено за беля в една зелена, стъклена бутилка от боза. За малко нова вадичка слюнка да тръгне, ама Жижи я спря навреме, че ухилването беше още по-широко. Шишето престоя на един прозорец и баба ѝ на сутринта беше гаврътнала половината… Помислила, че си е забравила там нейната отвара от звъника (жълт кантарион), която пие за коремни болежки и .. да не стане зян. Нейсе, размина ни се…

Най-сетне прахосмукачката си намери петното на паркета, върху което вече 15-та година уверено пребиваваше в обичайния период извън СНС (съботно-неделен-слугинаж, за позабравилите). А Жижи се засуети с парцала. Не, че поради провъзгласените покрай епидемията хипер-хигиенни мерки се беше вманиачила. Просто си дойде време да яхне метлата за едно-две кръгчета. Идваше ѝ в повече… И стоенето вкъщи, и готвенето, и това, че вече неистово ѝ се искаше пак да си намрази чувствителния слух, продънен сутрин от алармата на телефона, защото пак е забравила на коя страна трябва да си лизнеш показалеца, докато я утрепеш… Липсваше ѝ забърканото набързо нескафе, чакането на спирката, познатите лица, с които обикновено пътуваше. Липсваше ѝ парка, с всичките любими местенца, с дърветата, които този път щяха да се разлистят без нея. С познатите туфи мъх, в които обичаше да вплита светлината.

Тормозеше я и това, че започваше да се успива, започваше да усеща по-бавното пъплене на кръвта по вените и липсата на онзи гъдел, който познатия ритъм на живота ти дава. Жижи търкаше ожесточено мозайката в коридора… Пък съседката от другия вход избила цялата мозайка, за да си сложи тарикот. Луда жена! Е, и Жижи луда, ма не чак толкова! Какво ѝ е на мозайката, слагаш отгоре една пътечка и забравяш, че този десен го гледаш вече 30-тина години! И Янаки го гледаш вкъщи от толкова, ама не си тръгнала да му сменяш фасадата за някой друг… по-тарикатен! Фасади, а отвътре все една и съща тухла, все същия хоросан. Не е лош човекът, малко мързел и чакрите му емоционално занитени. Не е като Жижи дето всички чакри са ѝ разчакрени, та емоциите ѝ се пръскат като пиратки. Ама те доста мъже са така, независимо от фасадите. Да им отвориш емоционалните чакри се иска нещо специално. Грубите жени го правят с удар, хитрите – с фиба за коса, а късокосместите като Жижи…, предпочитат да не се изненадват ако някога все пак се разпукнат…

Жижи изсумтя и цопна мопа в кофата. Дебелите конци плувнаха над пяната Медикс-лавандула като пипалата на Горгона Медуза. Тя и любовта е такава… горгонеста! Докато се усетиш и те е омотала. Който успял да ѝ хване истинския лик в огледало, се спасява. Ма зер, кой да ти каже по онова време да гледаш в бекграунда на огледалото, Жижи зяпаше право в него! Право в лика си, да се радва на каквото майка-природа ѝ е отпуснала. Голяма чапла си беше на времето…

Търкането стигна до огледалото в коридора. Не е чак толкова зле, каза си Жижи, опитвайки се да не се съсредоточава върху раздърпания анцунг. Тая скапана изолация! Беше забравила какво е да си сложиш стегнатите дънки,.. да не говорим за чорапогащи и една поличка. Жижи се усмихна и огледалото ѝ се ухили иззад лупите. Все повече се скапваше с очите. Ама още се намираха в магазина разни господа в млечно-зряла възраст (накъмто шейсе) да я молят учтиво да им прочете наджичканите в ситен шрифт етикети. И се ококорваха разочаровано като извадеше лупите от чантата си. Какво бе, от работа са ми тия лупи! С малки нещица работя, микроскопични, не съм чак толкоз дърта! А случваше се още и белтъци да мята по някой зазяпал се. Жижи подръпна домашната блузка, плъзна мокър пръст по бузата си. Нещо много са ми се загладили бръчките. Или трябва да спра да ям от вафлите на Янаки… Или да започна да нося сутиен и вкъщи. Щото до магазина ходеше със сутиен… с маска, де. Бастиса един дето вече не държеше, хем хубав си беше, триумфален (като марка, не като гледка). Хитро я направи, банелчето опасва брадичката, а отгоре остана силиконовата лентичка, над носа, да не влиза въздух. Само с ластиците нещо не сполучи и сега маската се нахлузваше малко като каска… Изплакна и изстиска прилежно конците, и кротна мопа в кофата.

Време за чистене на прах! Откъде се взема пущината?! Зер, по-малко коли имало по време на епидемията. Така казват, ама прахта не намалява. Или пък така сме се запрашили трайно отвътре, че започва да ни извира и да ни дави и без да сме короновани. Човек като остане сам или като му е тежко и мъчно, най-добре си вижда колко му е прашлясала душичката. Все бързане, все стрес, все срокове, планове, летви за прескачане, докато накрая усетиш, че не може ни чарк от тебе да помръдне повече. Сядаш и почваш да чистиш едно по едно. В изолация си, нямаш бърза работа, не те чака никой. Все някой, обаче, се намира да те търси и да ти нарушава уеднението. Жижи изключваше телефона обикновено. Особено като беше в СНС! Върна се в кунята, пусна каната да загрее вода и докато изчакваше да заври, си мислеше пак за праха.

Трябва да смени пердетата, тия вече не ставаха за нищо. Как ли влияе житейския прах на приятелите? Май и тях трябва да ги обезпраши. Някои трябва леко да се отръскат (най-близките, най-малко запрашените, дето и под възглавницата си ги слагаш), други да ги забърше с мека, суха кърпа (най-деликатните и емоционалните), а трети директно да измие под дъжда (най-безнадеждните, които няма друг начин да обичаш отново ако не ги върнеш в реалността).

Врялата вода завихри прашинките нескафе. Добави му струйка мляко, до постигане на консистенцията, която отново ѝ напомни колко много ѝ липсва ритъма на всяка една работна сутрин. Това, която най-много я терзаеше е, че ще дойде момент, в който няма да ѝ липсва…. Извади малкото столче на балкона и приседна сред рехавите стръкове мушкато. Преди няколко дни вече не издържа и извади оцелелите през зимата цветя навън. Бледи, хилави, етиолирани, тънкокоси и слаботелесни. На бегониите им трябваха 2-3 дни да се освестят и част от зимните листа пак бяха дали фира, опалени от слънцето.

Жижи затвори очи и погледна право в него! Колко обичаше да прави така като дете! Сега пак усети завихрения калейдоскоп цветове зад стиснатите си клепачи. Почти чу жуженето, което всички тези милиарди цветни колелца издаваха, докато пулсираха, появяваха се и изчезваха от вътрешния ѝ взор. “Мен няма да опалиш, нали” – попита тя и пропусна тънък лъч да близне ирисите ѝ. Знаеше, че там си и остават – няколкото златисти петънца. Попиваше светлината, отдаваше ѝ се. Топлите лъчи пълзяха по бузите, по брадичката, по устните, стоплиха раменете ѝ, сгушиха се в скута ѝ като едномесечно, изоставено коте. “И на теб ти липсвах, знам” – топлината я изпълни с живителната си сила. Това си е нейният начин да гори прахта и да се почувства жива и желана. Само нейна си беше тайната как успява от всичко да излезе отново светнала. Просто е, трябва да поискаш да си с лице към слънцето.

Жижи вярваше в максимата “всяко зло за добро”. В крайна сметка, не е чак толкова трудно да повярваш, че е имало защо да минем през поредното изпитание. Имало е нужда да очистим прахта, да рестартираме часовника с кукувичка, която отдавна е забравила, че шишарките, виснали отдолу могат да я съживят и да ѝ върнат спомена колко е часът. Жижи отново затвори очи и погледна слънцето. “С мен си винаги, слънце мое!” – прошепнаха устните ѝ – “Дали ме забелязваш или не, ти си в мен като живота”. Остана притихнала още малко, заслушана в лая на кучето на съседите, което със сигурност знаеше, че си е избрало да препикае точно шибоя под балкона! В надчирикването на двойка синигери, в звънчето на преминаващо колело, в боботенето на къртача на другите съседи, за които изолацията беше време за довършване на външната изолация… Живот в целият му блясък, вкус и звук! Изчака да изплува сигнала “battery fully charged” иззад клепачите, глътна последната кафеена капка и отиде … да срита кукувичката.