(Из записките на Кухненския Корабен дневник):

20-ти ноември. Очертаваше се Втори Ден за размисъл. Време – преобладаващо, с висока, рехава облачност, филтрирана светлина и температури, подходящи за загащване на раницата. Но – Ден Втори за размисъл (и стрийт) се превърна в:

Ден първи


Започна с обичайно съботно успиване, после кафе, размърдване на кокалите, облицовани с добре изразени мастни подплънки (запас за гладна ковидна зима). След солидна доза тера-флу и гореща супа, Янаки спа като къпано болно мече. Събуди се свежарка, омаха си сандвичите и се приготви да ходи на работа – по-ранко, че да се тества… Дадох му плика с боклука и използвах да потичкам след прахосмукачката. След половин час се връща и се лепи на монитора да чака “Кандиларов” да му спусне лелеяния резултат. Сплитам молитвено пръсти в тоалетната “Дано да е ок!…”, ама явно Мадата Нейчър е разтълкувала ОК повратно

- Жижи! Позитиф! – мъжът ми още не може да повярва на плюсчето в изискани скобки, което му излиза на екрана.
- Ми…, очакваше се – авторитетно кимвам.

Янаки праща резултата на Шефката си по месинджъра. Тя, доволно вдига палче След минутка прочита какво ѝ е пратил и звъни на пожар. Следва тюхкане за запълване на графика и съвети за вит. Це.

Обличам се набързо и отиваме пак зад Мола – да се тествам и аз. Попържните на колегите на Янаки, които заварих там, изстреляни от упор да се тестват и бачкат в ден, дето не са по график, ги изтрих от архива на дневника.

Негативен! Звъним на личната:
- Ало, д-р Алтънова, обажда се ваш пациент. Направих си тест… Ами, положителен съм.
- Аха, ми… добре!

Следва рутинен лекарски ентусиазъм и изброяване на първа шепа лекарства: авирони, селени, зинкове и витамини. Купуваме ги и ги почваме. Янаки – по задължение, негативната аз – превантивно, изпълнена със солидарност. Цела шепа е това, ей, три пъти на ден! Па не са бонбони да е лесно…

Ден втори

Температура: 37.6
Неделя е. Пием си илачите и гледаме всеки да си е на машината. Общо състояние на пациента – добро. Ковидноконтактното лице му прави торта.

Ден трети

Понеделник. Температура: 37.2. Въртя се покрай болния и се осведомявам за всеки сант лигавица: нос, гърло, бронхи. За стомаха – той си се грижи. Алтънката каза да продължаваме и да ѝ се обадим ако има промяна. Не каза в какво точно да е промяната, остава да разберем. Обаждаха се от РЗИ да ни предупредят учтиво да не напускаме апартамента. Роднините кръжат наоколо, трептеж и въпроси. Добре сме, ох начи…

Ден пети

Янаки се украси със суха кашлица. Затъкнах го с едно малко хапченце, спомен от един предишен грип. Вечерите става забавно. Решаваме да пробваме алтернативна медицина. Сварявам джезве с 200 гр ракия и мед. Вкусно било, бе! Пийваме с кеф, ма Янаки без обичайния хъс. Нещо тегаво му влиза. Температурата му скача като муфлон, подгонен по чукари! Мериш – 36.5. След 10 минути – вече станала 38. Давам нурофен, завива се презглава, диша тежко. Почвам леко да се потя (той – не!). Питам какво му е, а в главата ми се въртят спомени и страници из нета за симптомите на ковида и кой ден, кога и с какво иде влошаване.

- Не знам какво ми е, ма е гадно. Лошо ми е… Шсе мре! :’(

Трескаво мислене какво да дам, къде да звъня!? Той не дава и да се чуе за Бърза помощ. Логиката бавно си пробива път през тревога и алкохолни изпарения с дъх на мед и гроздова. Какво ме спасява мен като правя кризи с кръвното?! Забърквам прясно изцеден лимонов сок, малко повече захар (да има, той обича сладичко). Разтварям нимезил. Изпива ги… След 10 минути, чистак свежар Янаки, изпълзява изпод одеалата – вир вода като брамин, изджапал от Ганг! Уфффф….

P.S. НИКОГА не смесвайте нурофен с алкохол!

Ден шести

Кашлицата намалява. Нема кръвни картини, нема слушалки и пр. останки от миналия век! Пак ровя из нета, чета за сатурация. Отивам до аптека за уредче. И… за поредна доза илачи и капки за нос. Опа-ла! Още от ден първи Янаки и аз сме като пред развод: различни кърпи, съдове, шишета за вода; спим в отделни стаи; ходя с маска след него из сервизните помещения. Викам си – избегах му! Но хрема като чешмите на Рилската обител. Вечерта пак ТТТ (треска, температура, тахикардия). На кой ли шибан ден пишеше да чакаме влошаване? Всяка вечер очаквам и после си бия шамари за кураж.

Ден седми

Янаки кукуряк – нема температура, хапва, пийва и се весели. Аз, обаче, се давя в сополи. Правя си вкъщи един тест и с абсолютно убеденост мога да кажа какъв ще е. Познах! Тестовата черта цвръкна като олио при запръжка още след секунди! Добре дошла в клуба на ковидните (ще избегаш ли?!? Къде бре!). Отивам чинно, ни лук видяла, ни мирисала, в Рамус за държавен тест. Сертификат се не изпуска, а и любопитство ме гризе (научно и нечисто, за качеството на тестовете). Е, позитивен.

Подпуквам личната, казвам максимума на температурата на Янаки – 38.6. Следва цунами! Не сколасвам да ѝ се похваля, че и аз съм “светнала”… Скачаме в кой каквато има пернишка носия (анцунг + пижама) и бегом към поликлиниката. Взимаме направление за него, за рентген. Бегом в друга поликлиника, щото нашата не правела такива графии. Чакаме на опашка, снимаме, чакаме резултат. За протокола, аз в тоя момент съм се увила в двойна марля, хъркам си зад нея. Янаки – с наченки на пневмония. Звъня на личната, следва ферман за шепа с лекарства №2 (антибиотици, кортикостероиди и придружаващ салтанат пробиотици и др.) Аз се отървавам с възкръсналия от соца бромхексин и … чай.

…
Ден десети (по ковидоброенето на Янаки)

Отново е понеделник. РЗИ ме преслуша и мен. Към карантината на Яначко се добавя и моята. Самият той – кукряк същи! Няма температура, сатурацията му порасна, почти не кашля. При мен – вкус и обоняние – тотал щета! Но требе някой да готви. Режа лук за манджата, рева като магарица и грам мирис нямам! Това беше момента, в който включих към лечението чесън. С глави! Обядваме, веждите на Янаки са се качили при фонтанелата му от изумление. Сърбам супа и бутам четърта скилидка чесън, с очакване за поява на реакция. Няма такава! Чесънът, обаче, не помогна за кашлицата. За съжаление, древният бромхексин тоже. Алтънова ни изстрелва отново на рентген, тоя път за мен. Как, бе, аз селфи не пропускам!

Ами… чисто! Няма нищо, дробчетата в норма.
- Ох, ами.. я, все пак превантивно един антибиотик да попиеш 3 дни – нарежда глас от телефона. Какво да правя, изпълнявам…

Ден четиринадесети (и ден първи след антибиотика)

Не можех да пиша тия три дни. Случвало се е да ми е гадно от антибиотици, ма чак такъв парцал не съм била. А уж само три нещастни сини хапченца! Час-два след изпиване на поредната доза, в стомаха и червата ми настъпва армагедон. Газове, болки, гадене, повръщане! Разстройство на сутринта. Чувствам се, като че съм изяла цял пакет балони и всички са се надули по команда вътре! Мани, ми огромният балон натиска диафрагмата, тя нататък – каквото докопа. Викам си “Ей ся я втасахме! Янаки нямаше такива болки в гръдната област и в сърцето!”. Стиска ме, души ме, и ни антистенокардини, ни валериани и какво ли не – не помага.

Пак разговор с личната и нов час за рентген утре. След това панацеята ми – лимонов сок и нимезил. Натирих бромхексина в долапа и дай боже да не стигам пак до него. Извадих си лекарството с евкалипт (геломиртол). Разтривка на гърба, кашлицата се успокои, заспала съм непробудно. Събуждам се и … за първи път от седмица усещам глад. И мирис! И вкуса на едни краставички, сурова туршия, на които налетя организма ми в неистов опит да си възстанови разбълничканата и изтормозена чревна флора.

Янаки – happy man! Докато аз се гърча като напомпана наденица, него го гони стероиден глад (от дексаметазона). От седмица е минал на зърнена диета и само това, че нямам много апетитен вид, влачейки се от легло на легло, ме спасява! Яде като кърмаче, на всеки 3 часа! Нека му е здраве, пу! От утре вече не е в карантина. А моето обоняние почна да си идва,… щом усетих питката във фурната!

Ден петнадесети (Янакиев) и осми по летоброенето на Жижи

Ново посещение на поликлиниката, направление и втори рентген. Чакам аз да видя имам ли пневмония, а разбирам… , че имам сколиоза. Е, благодаря, ама от нея не кашлям, сякаш Отново чисти дробчета, леко раздразнени бронхи. Отдъхвам си и най-сетне установявам, че мога и да се усмихвам. Даже да се захиля, дори с опасения за пристъп на кашлица после.

- Амми… какво да те правя сега – тюхка се личната – Дали да не ти изпиша доксациклин?…
- А не! Моля ви се, с това се изприщвам – отбранително вия от другата страна – От ученическа възраст още!

Как да е, успявам да се преборя да ме остави на геломиртол. О, небеса! Въздух и слънце в добавка!

Ден четиринадесети по летоброенето на Жижи

Краят на светата карантина! Не ми се пишеше в дневника, щото небесата се отвориха. Въпреки, че не беше лек завършека, да не си помисли някой. За мен де! Цяла седмица имах нощни пристъпи на кашлица. Мислех, че ще си залепя дроба на някоя стена. Ставане, пиене на вода, чай, АЦЦ, мед, лимон, каквото видя. След 15тина минути отминава. Но до следващия Температура – нормална. Сатурация – 98-99%. След като се оказах такъв тестер за странични реакции на Биг Фарма, реших че е крайно време да си надникна в старата Фитотерапия. Янаки, като освободен преди мен, ми достави няколко кила черна ряпа. Всяка вечер, дълбая кладенче, напълвам с мед. На сутринта, изпивам лепкавия сироп, с привкус на сероводород. Вметка за протокола: вкусът и обонянието се върнаха още на 5-6ти ден, за учудване на всички трепкащи роднини. Твърде рано било! Върнаха се и още по-чувствителни даже! Как да е – паметник заслужава ряпата! Другото беше тенджера с отвара: живовляк, подбел и лайка. Цял ден се пие, на глътки. Останалото – почивка, супички, сурова туршия и зеле с природни пробиотици.

И снимки,… когато може! И да идва пролет вече…”

Бележки под черпака:

“Ако някой намери корабния дневник от кухнята на Жижи, да се знае!!! Написах го като добавка към протокола за лечение (ако някога го намерите). Вслушвайте се в организма си, вярвайте в защитните му сили и с каквото трябва му помагайте разумно. Не пийте антибиотици, ако не е напълно ясно, че се налага! С тоя вирус, пък и изобщо с болестите, стомахът и червата трябва да са ТИП ТОП! И най-важното – не се панирайте! Най-тежкото за тези три седмици беше броенето на дните! Това да се чудиш всеки миг и да чакаш със свито сърце на кой там, проклет ден – седми ли, осми, девети ли – идва влошаването! Онова, за което две години ни тровят по всички канали и заслепяват собствените ни усещания! Гледайте напред, отмятайте дните с още един дъх повече от предния ден, с една десета по-малко емоции и шепа в повече трезв разум. Една приятелка от Шарколес ми е казвала, че Пролетта винаги идва на 1 януари. Айде, марш по местата, да я посрещнем. Отивам и аз, че Янаки си търси мезето…”

Наздраве на всички и много да сте здрави! Имам хубави предчувствия за 2022, а това само по себе си е прекрасно!