Познавам стъпките ти. Седмици наред следях кога ще се зададеш по пътеката, закачливо разминало се с Пролетта, въртейки в пръстите си последното глухарче, откраднато от косите и.
И тя се опитва да те имитира. Заплита косите на тревите и впръсква жар във вените на дърветата. Но не може като теб! Няма яркостта на усмивката ти, нито вкуса на вишните, останал като награда в ъгълчетата на устните на първия притежател на обелени коленца, който е успял да се покатери достатъчно високо.
Няма друг, който да може така да пренареди шарките, че да образува гъстия къдрав перчем на сенките. Да върне на пейките шепота, приглушения смях и меката сянка, оставена от клепките, притворени за безкрайна целувка под кестените…
Дърпаш якета, захвърляш пуловери. Измъкваш хората от задушния автобус и ги изкушаваш с дълбочината на зеленото. Ти пръскаш капчиците по раменете на момичетата и завихряш цвят в роклите, като магия, която винаги знаем, че притежаваме и понякога отваряме гардероба посред зима – да се уверим, че още е там. И да се успокоим с вярата, че пак ще подейства!
Познавам те по палаво пълзящия загар на лицето си, по напъпилата закачливост в погледа и жаждата да съблека всички грижи и да прегърна небето. По цветовете на булчинския венец и по изкушението да сваля халката – да попие слънцето в кожата, останала бледа под нея години наред…
Ти пусна въртележката на пръскачките и си играеш с дъгата при всеки изненадващ порой. Няма къде да се скриеш с този аромат на озон, на бъз и липи, с който прелита спомена за гардероба в детската стая, върху който майка сушеше липата за чай.
Ти си палавото дете на годината! Зрелостта на Зимата учи на смирение, Пролетта ме усмихва, Есента настоява за съзерцание, но Ти ме изпълваш с радостта от живота, Лято. И с желанието да я раздавам. Усмивката ти е слънце, пътеката – застлана с макове. Толкова, толкова ярки, че да може всеки да я намери.
Comments(3) 
) излизат по работа.
А пък в момента ми се въртят в главата първите строфи на една народна песен… 
За червейчета определено не стават.
