Планираната преди повече от месец операция по налазване из тепетата, вчера беше осъществена. За съжаление на отсъстващите поради летни грипове, пътувания, драми и други артистични изяви, събрахме толкова слънце и радост, че трудно ще мога да ви ги предам изцяло. Но поне част от тях съм сигурна, че ще ви сполети до края на тази галерия

И така, след два часа сладки приказки, неусетно се изсипахме в Пловдив. Пече сериозно, не се лигави като времето в шоплука, хем е лято, хем не съвсем. Лю и Дени ни посрещат на автогарата и поемаме към центъра. Пътьом не устоявам на изкушението и вадя Дейна. Обожавам го това особено настроение, което носят нашите градове, различни от София. Събота е, слънце, свежест след дъжда, зеленина, ароматът на бъз и подранилата тук липа направо те отнася! Плисват цветове от лехите, от влакчето, подканящо към кофичка сладолед, от роклите на спокойно разхождащите се хора и от чадърчетата, пазещи сянка на бебоците. Завладява ме едно такова чувство, все едно съм си в родния град. Омагьосващо спокойствие и усмивка, която не може да кажеш от какво точно ти се е появила.

Пътьом минаваме през площада с ето този фонтан, в който кротко дремят каменните пеликани. И тъкмо си разговаряме с Дени дали имат зъби, а аз се чудя дали не са птеродактили всъщност, оня ми ти фонтан се развихря и пилетата започват да “плюят” ефектно.

Щракам си аз принцесата с фонтана, после опитвам и само фонтана, а тя се е надвесила над мен и дава наставления в дупката на обектива “Не снимай преди да ти кажа! Не сега! Чакай, чаааакай, чааакай! Ето сега!”.

Явно градската управа е в телепатична връзка с фон Отворкова, която регулира височината на струята без изобщо да я наблюдава! А отстрани, докато аз се мъча да запазя равновесие в нисък клек, да фокусирам и да не се разтреса от хилеж, две фръцли използват момента за синхронно снимане! Абе нагли жени, ей!

Поемаме по Главната. Е, нямате си, драги софиянци, такава Главна пък! Подредена, с оформени прически на дръвчетата, с пейчици, магазинчета, капанчета и слънце!

Сградите, боядисани в бонбонено свежи цветове. Коледната украса само ми дава повод за още усмивки, мъча се да си представя улицата през декември – светнала цялата!

Спираме задължително пред едно магазинче за диадемки, шнолки, финтифлюшчици и пр. принцесешко-фейски аксесоари.

После свиваме покрай Римския площад, опакован в огради и претърпяващ сериозен ремонт в момента, с планове за следващо посещение, че да го видим в целия му блясък. Идва ред на уличките в Стария град.

От прозорците се чува обой, напред се кипрят сергийки за подрастващи художници, правят се мозайки, хартиени апликации, кипи труд и вдъхновение. Спираме пред каките, разкрасяващи чадъри и Дени казва “Ами, да. Аз ще ви помогна да го довършите”. Настъпва суетня, Зори и Лю измъкват кандидат-художничката, а тя “Добле, де! Аз само се пошегувах!”…

И надолу, надолу, през камъните с огладена повърхност и неравни фуги, с тук-там прорастнали треви, покрай къщите в топли бои, с писани чардаци и гирлянди от лози. Малкият ни водач припка от камък на камък, палмичката подскача над вратлето и, а тя не спира да ни светва за всякакви хитрини “Избирайте само най-големите камъни!”. Следвайки съветите и, пристигаме у дома. Май на никой не му се влиза вътре и оставаме на двора, под асмите. Дени веднага ни запознава с мама Маца и Пухан, котките, настанили се комфортно в дворчето. Към компанията се присъединява и бате Спаси и отначало само с изразително звуково присъствие – супер Любо.

Лю се втурва да домакинства, а докато бате реди запотени халби, Дени вече е разопаковала подаръчето си. Вече сме на пейката и сме задълбали в тънкостите на фейската мода.

За нула време успяваме да скрием срамотиите на Феята на аквилегията. Докато Дени чевръсто освобождава крехката фигурка по фейска нощничка, аз се опитвам да си бръкна дълбоко в мозъка, да изровя семестъра по висши растения и да се сетя що за треволяк беше Aquilegia-та

Пъргав като живачна капка, прелита Любо. Рошлето неистово се опитва да му нахлузи панталонките, обаче човекът си знае, че това е абсолютно загубена кауза в тая жега. Виж, друго си е, обаче ако за нанизването на гащите ще се докопа до музикалния пулт.

Не знае, че аз дебна от засада. А кадрото дава възможност за двоен кеф! Това са си цели две Рошлета в едно!

Ама не е ясно защо, аджеба, като имаме такъв гъдел в ушите, тези слушалки трябва да ги завираме точно там… А не, примерно на някое по-удобно място.

Слънцето разногледо стана да наднича любопитно иззад накъдрените листа на лозите. Така и не успя да докара бронзов тен на феите, само дето ни караше да гоним сенките с чашите с бира. А и феите ги оставихме да почиват, за да обърнем внимание на другата книжка с животинки. За целта се наложи да се подготвим като за сафари. Със сигурност в джунглата най-подходящия цвят е розово (както и за навсякъде, впрочем ). На фона на цъфнали орхидеи и колибри не може да те намери, какво остава за гъсеници разни…

- Дени, а това животно какво е?
- Нямам никаква пледстава!

- Чакай, чакай, чакай! Това ми се стлува, че е … мохила!
Въртим хардовете на мах, резултат – никакъв! Ха, сега де! Дядо Линей да ходи да скубе киселец, ама как може да не е намерил място в класификацията на мохилата. И не, това не е камила, мохито пила! Оказва се, че е личното име на нещо, което е най-близо до маймунка

Мама Маца така и не успява да влезе в кадър, понеже с Любо се заиграваме на “Дзак” около вратата

Само, че не е честно! Аз никак не успявам да си използвам и четирите крака. Някой трябва да натиска копчето на Дейна. То така и така, на две бири, тя си го е подкарала на автопилот

Смей се ти, смей се! Ама сега те спипах на тепиха! Някои ловят слънчеви зайци по стените, ама тарикатите ги нокаутират на пода! Бой, бой, докато мърда!

По някое време се сещаме, че имаше и още един подарък. Използваме част и 3/4 от секундата да покажем лъскавия пакет на Любо. Е, мама ще помогне малко с разопаковането.

Няма и минутка и локомотивът е в сигурни ръце! Ахм, ама май и още нещо имаше в тая голяма кутия…

И други се възползват от секундата покой. “Их, начи, мамо! Тати мисли да ми скрие релсите, а ти сега намери да ме целуваш!”

Всички са щастливи и доволни! Машинистът чертае планове към кой семафор да насочи композицията, а Лю се чуди коя смяна да поеме първо – главен въглищар или управител на вагон-ресторанта.

Засега “горивото” явно е друго! Просто витае в пространството, изпълва всички ъгълчета, замотава се около въжетата и огряните щипки, и замаяно, плавно каца на рамото.

По другия фланг лепят жаби и пеперуди като за световно изложение! Книжката е с повишена трудност. Може тигър да е с размер на калинка, а водно конче – колкото кит. Важни са шарките… И преподавателският опит!

“Май сбълкахме! Това не беше ли молец-глизач?”

Я, по-добре пак да отворим феите, стига са спали! Няма само по едни фусти да ходят! Имало чантички някакви, цветенца, венченца в косите. Ама май и на други им отиват

Бате не е пропуснат и набързо е офейчен със синя китка.

Ами заслужи си го. Няма само да шета, да носи и готви, я! Това е най-добрия майстор на кюфтета от всички елфи. Или най-печения елф сред готвачите, кой както иска. И ми е земляк, тъй че… що е мАке…

Не знам, нямам никаква идея кога се извъртяха стрелките. Само лекия аромат на цвърчаща кожичка, която се понася от гърба ми (а аз я отдавах на запалената скара в съседния двор), подсказва, че слънцето си е свършило работата и е време да поемаме към автогарата.

Само така си мислите, че слънцето залязва! Ей, тук, в това място, в тези очи, в тези усмивки никога, ама никога не залязва. И ако му са затворени очичките, ще да е от смях!

“Ама ти само се шегуваш!”