Започва Път от моя праг -
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

(Дж. Р. Р. Толкин)

Когато се случи така, че поредица от събития се навързват по този единствен и неповторим начин, който не може да пусне усмивката да слезе от лицето ти, започваш да вярваш в предначертанията на съдбата. И в това, че когато нещо не е предназначено да се появи, когато му е времето, просто отминава. Като снега, избързал да засипе жаждата за оная златиста кристална светлина, която я има само през октомври.
Read more »

Само тая топлинка ми остана! Не, не съм аз от ония вещици, дето ги рисуват кацнали по висулките на ледени замъци. Замръзна ми двигателя на метлата, какво остава за върха на носа ми! Ама така е, като се назландисват и чакат да се затопли по Димитровден… Ще! Има да чакат! Ама какво си мислят тия от топлофикация, бре? Нали си имаме кранчета, който иска да си го спре! Който като мен вирее само на > 24 градуса, ще си се пържи с кеф и уважение към далновидността и грижата за човека. А сега какво? Иде ми да нацепя оня кютук… миндерчето на маминка. Па да си стъкна един пращящ огин насред хола…
Read more »

… заедно с Mostly Autumn…

~ ~ ~
Внезапен порив
Последният лист реши
Да си отиде

/R. H. Poulin/

“Никога няма достатъчно големи за мене! Изродиха се сортовете тикви…”

“Да имате нужда от бърза поща? Мъжът ми по погрешка изкълва един RJ-45 за вашия вход… Та ако сте вие…”

“Хей, хеей! Аз да не съм ви… тесто за калцоне!!?”

“Минах на диета – само зрънчо и снакс! Белким ми изчезне едната двойка крака.”

“Мама ме е учила винаги да си мия краката преди лягане”

“Лещи модел “КАМАЗ” може да намерите в магазин “Совите са това, което си искат!”

“Извинявай, комшу, ама това е част от холната ми гарнитура – не някой екзотичен червей!”

“Обърни се към слънцето, де! Да не искаш да хвана рахит?!”

Баш на мен ли тоз съклет
Се за тебе да бленувам
Када ден да е проклет
Нощем сам да си хортувам

Гиди гюле немирисан
Гиди чок-гюзел-серсем!
Га погледнеш – все ме втриса
Гебердясвам хем хептен!

Бол кахър – в сърце чивия
Ем си арна, ем – зевзек
Грабвам те по икиндия!
Зер – и аз па съм човек!?

/Пишман Поет Аджамия/

Не искаш да си тръгнеш…
Страх те е, нали?
Затова даде на Есента
Последното си богатство
Шепа пъстроципести крила
На водни кончета
Нахрани я с плодове
Узрели от влюбения цвъркот
На дроздовете

Затова ли остави следи
По устните, слепени от смокиново мляко
Пътя на въздишките изгуби
И спомена затули в злак?
Не бой се, Лято! Обещавам!
Тази есен няма да се влюбя
Пак…

/Flo, 09.2011/