Само тая топлинка ми остана! Не, не съм аз от ония вещици, дето ги рисуват кацнали по висулките на ледени замъци. Замръзна ми двигателя на метлата, какво остава за върха на носа ми! Ама така е, като се назландисват и чакат да се затопли по Димитровден… Ще! Има да чакат! Ама какво си мислят тия от топлофикация, бре? Нали си имаме кранчета, който иска да си го спре! Който като мен вирее само на > 24 градуса, ще си се пържи с кеф и уважение към далновидността и грижата за човека. А сега какво? Иде ми да нацепя оня кютук… миндерчето на маминка. Па да си стъкна един пращящ огин насред хола…

Ама не, бе, това не се търпи! Цял ден заради студа съм принудена да паля метлата. Час по час, въртя из кухнята, виражи, акробатики между мивката и пералнята. Остъргах латекса, окръглиха ми се стените. Не една, цели три манджи чак излязоха от тоя зор – белким се стопля. Само за баница не се сетих. А това най-сгрява. Месиш, мачкаш, стискаш, докато усетиш да се изпотява топката тесто. И като го заудряш по масата – до 30 пъти! Като чуя отдолу колежката да чука с дръжката на метлата по тръбата на парното, значи минала съм 30 удара. А тестенцето е станало едно меко, меко… като бебешко ушенце

Трябваше да спретна аз една баница, ама нейсе. Е, то верно, че с козунак даже повече се затопляш. Ама то пък няма да втаса на тоя студ! В горен ляв ъгъл на кухнята, благоверния на Опилия Тънкокракова се опитва да се омотае, белким се стопли. Ама нали е градско чедо завалията, все ърбан-мухи лапа – не знае, че и нишката му афиф, грам вълна няма. ПАН и целволе, и тук-таме ликра.

Като пуснат парното и той намазва! Чак до напролет го оставям, нека се кефи животинката. Само да не ми се закача по метлата, че много мразя да чистя двигател. Ей, на, оня ден ходих при един ВеЩер да ми изчисти компютърчето. Милото, взе да хърка, да кашля, а да врътне вентилятора, а да врътне – не ще! Посинях да му духам във всички дупки дето видях, ама не помогна. Само дето успях малко да се сгрея. Занесох го, ВеЩерът го погледна, попипа тук-там, оставих му го. Сега е добре, мърка като коте, само че… Ох, преди ми топлеше коленцата, цял радиатор си беше! А сега – охладня към мен машината проклета Ще взема да си търся някоя с голям вентилятор.

Аз се гърча от студ, а китките ми баш сега решиха да цъфнат! Коя как можа се окичи, като че ли Цветница иде, а не Димитровден. Или може и те да са чули за онова затопляне дето идело, та да се подготвят. Да, бе! Те и пчелите се скриха, седят на топка в центъра на кошера, лющят греяна ракия с много захар и обсъждат антените на царицата… Да не мислят тия мушкати и циклами, че аз ще хвана да ги опрашвам?

Та понеже до димитровското затопляне има цял един ледников период, дето няма да съм наоколо, рекох да ги преместя на другия балкон. Па тежки тия сандъци, бре! Пак помага да се сгрееш. И на мушкато замирисваш, поокаляш се. Мъкна аз саксиите и си мечтая за топлите струйки на душа, които се стичат по раменете ми и се залоквят около петичките ми, превърнали се в ледени блокчета, подрънкващи в запотена чаша с джин и тоник…

Мечтая си аз, дотръсквам последната саксия, тръшвам капака на свинското със зеле, чиято миризма упорито се просмуква чак по стълбите, и се шмугвам в банята. Миг по-късно, канският ми рев се емва подир миризмата на зелето, превзема входната врата и се юрва към строените в калта багери и фадроми, самосвали и асфалтопробивачи. Да ви се не видят на строежите и на ремонтите! Па като изгребвате половин улица, поне не трошете стария водопровод, преди да сте прокопали за новия! … Ох, ще бегам от тоя студ! Не се издържа вече! Паля утре рано и … айде! Към морето! Ама тая вечер трябва да се изкара някак си. Само едно последно средство ми остана в рецептурника. Отивам да си сипя. Пък вие не бързайте с “Наздраве-то!” преди да съм се върнала… Бавно прелитам, с тия три пуловера!