Когато се случи така, че поредица от събития се навързват по този единствен и неповторим начин, който не може да пусне усмивката да слезе от лицето ти, започваш да вярваш в предначертанията на съдбата. И в това, че когато нещо не е предназначено да се появи, когато му е времето, просто отминава. Като снега, избързал да засипе жаждата за оная златиста кристална светлина, която я има само през октомври.

Мъча се да намеря следите на нещо от миналото, личност или събитие, което дълбоко ме е наранило. Предизвикало е ураган, с порой, окършил мечтите ми, преди да узреят в брокат и полетят. Оставило следи, както вятъра, не спиращ да кърши клоните в Морската градина. Нещо, което да е подмятало душата ми, оставяйки пробойни като в раковини, изхвърлени с прилива.

Така и не открих нищо. Всичко е отминало, попило в пясъка, оставило следата от всяка вълна да покрие тази от предишната. И да остави брегът чист, блестящ, готов за писане с довлечена от някоя река пръчка. Или за стъпчиците, които хиляди нови мечти оставят, поели всяка сама за себе си, преплитащи се, догонващи се, крачещи в строен ред или забързано изравящи фонтани от песъчинки…

Ето тези следи остават. Тях намирам, когато се обърна назад и ме плисва светлината в толкова много очи. Всяка дума, топлината във всяко докосване, полъха от радостта, не ми дават мира вече толкова дни и нощи. Да усещаш как щастието те залива със смеха, отнася те с порива на хорото, емва те някъде високо, високо с гласовете, слели се в неподозиран синхрон и заедно докосват звездите – толкова ясни и толкова безбройни, както могат да бъдат само на село.

Все още съм там, някъде много високо. Рея се с мишеловите над Галата и с последните пеликани на Сребърна.

По залез слизам при Него, да успокоя гърбовете на вълните. Да се шмугна в шуплите на камъчетата и да се оставя да ме унесе шепота на нощта.

И знам, че всичко е вече назад, в спомените, в хилядите пиксели, които сме запазили. Но с всяко утре ще има още нещичко, което ще ме усмихва, освен шарката на слънцето през клоните. Да усещаш толкова обич и топлина, които преминават през теб. Обгръщат те, замайват те, спират дъха ти и те карат да засияеш. И да раздаваш! Отново и отново да даваш радост и светлина. Ако щастието изобщо може да се опише, ако може да се усети, ако може да се докосне … бих докоснала устните си и повикала Вятъра…