За изкушените да минават по 23-то авеню няма да е тайна, че пак отлетях от топлите, не толкова тихи, есенни дни в София, от вирусите, нападнали всички около мен и успели да докарат на половината домочадие пневмония. И от революционното настроение в работата ми (за което съжалявам, исках дейно да участвам и аз, но като гледам никой не ни… приема исканията и като се върна, революцията все още ще си продължава). Та, зарязах всичко това, яхнах метлата и ето ме пак, в любимия ми град на приказките – Женева.

За разлика от миналата година, когато изобщо не знаех какво да очаквам, този път … ха-ха, и този път, както се казва, не мина без изненади и то все положителни Ама да карам подред, май ще е най-добре, че голямо подскачане ще настане

Първата изненада дойде от доста по-удобното пътуване. Австрийските метли миналата година ми скъсаха нервите. Имаше закъснения, сняг валя, пък чаках да почистят возилото, на връщане за малко да си остана във Виена…

Този път – елегантност, комфорт и перфектен полет. Никакви luft-ове в системата, въпреки името. Ама и аз, егати вещичката! За друг път ще знам, че трябва да се пътува само с най-добрите! Отделно, че престоя в Мюнхен не го и усетих. Летището предлага разнообразие от местенца, магазини, безплатно кафе и чай, аквариуми за пушачите. Кога ли ще стане възможно да им се направят навсякъде такива аквариуми…

Естествено, опитах от всичко, без аквариумите, включително терминалите за 20-минутен свободен интернет, стараейки се да не липсвам на колеги и приятели А за два часа престой, Дейна си взе своето, целейки различни модели метли из площадката.

Никога не бях летяла от Мюнхен за Женева, но предполагах, че маршрутът специално (в моя чест) е разположен да премине над Женевското езеро, или както още е известно като Lac Léman. Когато изпълзяхме под облаците, първото което ме накара да направя, неприсъщи за дама (и невероятни за въсрастта ми) чупки в кръста, за да си извадя апарата от раницата, беше начеващата редица планини. Гъсти, остри, като натрошена бяла халва по заговезни.

Сръгах няколко пъти съседа, почти пъхайки глава между коляното му и пликчето с инструкции за безопасност, а на него и без това му беше тясно. Но в крайна сметка като видя, че измъквам апарат, сигурно повече се притесни за кънтящото в ефира предупреждение, че снишаваме за кацане и всички електронни устройства трябва да се изключат. Казаха го на поне три езика, та ако някоя блондеса (руса стюардеса) решеше да дойде да ми се накара, щях да пледирам, че Дейна е механична играчка.

А междувременно, ние си летяхме над Алпите и за пръв път ми се отдаде възможността да се насладя на гледката. Както после разбрах подробностите, първо сме летяли над т. нар. Бернски Алпи. Не след дълго изпод облаците изплува още нещо, което ми спря дъха (отварям скоба, че в това пътуване определено на няколко пъти оставах без дъх от видяната красота ).

Сред плавното снишаване от зъберите на Алпите, се появи гладката, кадифена повърхност на Женевското езеро. Завито отвсякъде с леки, провлачени облачета, под нас се простираше неговата източна, по-широка част (”Grand Lac”).

Показаха се и градове отдолу. Може би това на горната снимка е Лозана, на северния бряг на Женевското езеро (ооо, да си кажем просто вляво ). Полетът преминава над цялата северна дъга на езерото. Да се чудиш кое по-напред да гледаш! Съседът сумти, едно че нищо не вижда, защото съм се залепила на прозореца като муха на предно стъкло на мерцедес по магистралата. Освен това му е тясно… Ами да не си беше изяждал сандвича, пък!

Късмет или нещо друго, въпросният прозорец беше от съвсем вярната страна! Едва успях да си възстановя гръбнака от снимката на езерото и пред очите ми изгряха още, и още планини. Тази част от Алпите се нарича Chablais (Шабле, а, Дачи?). Разположени са между езерото и масива на Мон Блан. Най-добре се открояват седемте върха на масива Dents du Midi.

Плавно завихме на юг. Небесни палави дракончета започнаха да се състезават с нас, но къде ти – не можем изобщо да се мерим с пухкавата им хубост!

Е, вече сме почти в Женева. Трескаво започнах да търся капачки, да прибирам апарат, вода, палто, картата на града. Изсипахме се на летището, куфарът си ме позна безпрепятствено. На излизане от летището, да ви кажа ако пътувате насам, има един автомат за безплатни билетчета за района на цяла Женева в рамките на един час. Обичайното време да ви стигне, където и да отивате. Хм…, докато леко се отплесвам в спомени за скорощното ми пътуване до института, продължило час и половина, от които 2/3 на едно място, усещам, че пътеката към въпросния автомат е задръстена от здравеняк, с монголоидни (прабългарски почти) черти. Приближавам се, учтиво го моля да се отмести, а докато си комуникирам свойски с машината, той ме пита от тук ли съм. Не, не съм, но имам предимството да съм била веднъж вече под вълшебството на този град. Решавам да го упътя до гара Корнавин и в този миг, към нас се приближава една женщина и му казва “Ну, давай, пойдем!”. Е, и като им казах и да не се мъчат с английския, съвсем ми се зарадваха. “Да мы, без Вами, были бы совсем!…” Да, бее, после пак ще ми казват, че още не ми е завършила фейската трансформация!… Казахи

Е, стига толкова като за начало. Цяла седмица си прекарах в блажено свещенодействие над микроскопа и любимите червеи, вечерите – дъжд, и пак дъжд. Но… вчера и днес имах един от най-красивите уикенди в живота ми! За това – следващия път

(следва продължение)