Туфите трева, обримчили неравните плочи на пътеката, плавно се изправяха и заличаваха следите. Меката им прегръдка уютно улавяше звука от стъпките. Нещо, с което килимът на започващата досами Манастира гора, изобщо не можеше да се похвали. Всяка стъпка започваше с кристалното изхрущяване, предизвикано от недотам значителната тежест, която краката на крехкия монах пренасяха по пътеката, полузатрупана от листа, в най-различни цветове, форми и степен на изсъхване.

“Всяко дърво сякаш има различна есенна песен – мислеше си учителят Лин, докато робата му плавно замиташе пътеката след всяка стъпка – Дъбовете пеят най-мелодично – хрущенето хармонично се спуска по извивките на листата, жилките им пропукват звънливо като ручей”

“По листата от липите стъпваш като по песъчинки – тънички, златисти, същински люспици на златна рибка. Виж, чинарите са съвсем друго нещо! – монахът спря и вдигна поглед към огромното дърво с пъстра коруба, под което огромните кожести листа не позволяваха да се види земята – Сила има тук, воля, борба! Не можеш да ходиш по тях, извиват се, измъкват се под стъпалата ти, или литват настрани като оживели”. Монахът понечи да прекоси камарата, но мисълта, че изглежда като гора от обърнати нагоре длани, го накара да свърне към цветната леха. По-точно онова, което беше останало след първите слани, облизали с отровния си език листата и цветовете на хризантемите.

В градината сякаш само едно цвете беше оцеляло. Едно малко, усмихнато като слънцето лилаво цвете, смело разперваше чадърче над лехата с калдаръмчета. Едва забележима, тъмна точка в златистата сърцевина на цветето привлече погледа на Лин.
- Гледай ти! Мъхче с антенки! – монахът приклекна над крехкото създание, изглеждащо напълно сковано от сутрешния хлад.
- Аз съм оса! Жиля! – опита се да помръдне с антенка Мъхчо.
- Ама разбира се, вярвам ти! – опита се да си придаде сериозен израз Лин и се постара да пусне лека и топла въздишка над смръзналото се насекомо.

- Нее сееее шшшегувам – миниатюрната пчеличка размърда заплашително антени и се опита да поразроши мъхчето по гръбчето си, та поне малко да наподоби шарките на Жилиен Сорел – Безпощадния, предводител на стършелите.
- Не бой се, няма да те пипна – усмихна се Лин – Но все пак защо си излязъл от кошера толкова рано? Или си спал тук?

- Оххх, тъжна история – пчеличката понамести коремчето си сред тръбестите цветове, с което успя да докара драматично пухване на облаче прашец – Не съм мърдал от тук няколко дни.
- Да не те е ударило някое зърно от голямата градушка в Шарколес този юли?! – ококори се учителя – Твоите събратя отдавна трябва да са се прибрали, запасени и подготвени. Зимата не е далеч.
- Зная, но… тя е толкова невероятно красива! – пчеличката затрепери от вълнение

Монахът пак въздъхна, този път вече с искрено съжаление, и се приготви да изслуша поредната история за някоя от несподелените любови на изгубени една за друга души, които кръстосваха гората, че и целия свят.
- Аз бързах, товарех вече втората кошничка с прашец, когато тя се появи – пчелата изтръска с досада прашеца по лявата си антенка – Беше същинско небесно създание – така крехка, изящна, с цялата пъстрота на пролетни цветя по крилцата си…

- Попита ме дали може да опита нектара на моето цвете, а гласът и беше по-сладък от песента на цикадите в узряла ръж!
- Мда, ти и поет си бил като гледам – нежна усмивка озари очите на монаха – Любовта винаги ни дава допълнителен чифт очи, ръце за докосване, крила за полет… Но защо все пак си останал да мръзнеш навън, настръхнал като осланено глухарче?

- Защото тя си отиде! Поговорихме си, пихме нектар заедно! Беше толкова мила, толкова нежна, едно мръдване на антенка даже не ни и потрябва да разберем мислите си. Такава хармония не съм чувствал с никой досега, дори и сред семейството ми – гласецът на Мъхнатко потрепери – Есента е виновна за всичко! Защо трябва да става така?! Тя отлетя, става студено, каза, че трябва да си намери подслон някъде, да презимува. Защо трябва да идват слани? Честно ли е да се лишават дърветата от листата си и целия свят да се обрича на студ и самота?

За миг учителят Лин се стъписа, не очакваше такъв порой от обвинения към най-красивия и най-нежния сезон от годината.
- Недей така. Есента и зимата са толкова естествени и необходими на света, както и лятото. Едно нещо загива, но друго се появява да заеме мястото му и само по този начин светът расте и се обновява, за да пребъде живота.
- Що за живот ще е това… Нямам нейните крила, не мога да я последвам, нито да я доведа в кошера. А дали ще я видя като дойде пролетта? – хиляди малки фасетки се взряха в очите на монаха и умножиха въпросите до хиляди мънички болезнени игли.

- Искаш ли да ти разкажа една приказка? Например за това как са започнали да капят листата през есента?
- Ако искаш разкажи ми. И без това нямам желание да се прибирам. Кошерът ще ми се види най-самотното място на света…
- Добре – монахът приседна на земята и робата му се разстла като прегръдка на залез над морето от шумолящи листа…

“Имало едно време в древната гора на светлината един великолепен дъб. Короната му величествено се разгръщала над околните поляни, по които нито едно дърво не смеело да пусне корен. Не за друго, а за да не развали съвършената подредба на клоните. Стъблото му се извисявало силно, а под набраздената кора соковете изтласквали сила и живителна влага до най-високите клони, достъпни само за соколите и пърхащите привечер прилепи. Тогава в гората ни царувало само Лятото. Цяла година тревата зеленеела и никога не предполагала, че на света могат да съществуват скреж или листопад.

Любимите създания на стария дъб, които играели в клоните му били пеперудите на горските феи. По цели дни сред окъпаните в светлина клони пърхали крехките същества, оцветявали дървото във всички цветове и щастието засипвало всичко живо под короната, като цветния прашец от пеперудени криле.

Както често се случва, обаче, щастието е далеч по-мимолетно, отколкото ние си представяме. Времето се променило. Северният вятър довял студа и облаците, и над гората започнал да се спуска мрак. Пеперудите започнали да бягат, да се крият в хралупите, уплашени как ще преживеят студа, който с всеки ден ставал все по-сковаващ. Много се натъжил стария дъб. Разпервал клоните си, опитвал се да ги защити и треперел от корена до върха от гняв и от безпомощност да улови вятъра.

Тогава старото дърво се решило на последен опит да спаси любимите си същества. Да откъсне всичките си листа и застеле с тях поляната. Така, на топло под този юрган, можели да се скрият не само обичните му пеперуди, но и всички останали създания. От този миг, когато в сърцевината му узряло това решение, листата му започнали да променят цвета си. Постепенно пожълтявали, ставали крехки дръжчиците им и едно по едно, политали към земята като пеперудите…

Една привечер, когато нощта заплашвала да донесе не само мрак над тревите, Лятото прелетяло над дъба на път към залеза, с надеждата да избяга от студа. Видяло какво прави старото дърво, недоумяващо за саможертвата му.

- Защо се измъчваш така? – попитало Лятото дъба – Нима си решил да загинеш? Какво ще остане след теб ако загубиш красотата на листата си, насладата да виждаш всяка сутрин слънцето, да усещаш допира на вятъра в клоните си?

- Ти в какво си се въплътило, Лято? Нима само в маковете, или в песъчинките, улавящи ритъма на вълните? За какво е тялото? Нима може да достигнеш с клони небето? Да заплетеш листата си в облаците? Да полетиш с вятъра и да пиеш росата далеч преди да е оформила съвършените капчици, когато е само въздишка на нощта… Да, тялото носи наслада, и то може да те накара да изпиташ най-сладкия екстаз, но само ако носиш богатство в себе си – истинска нежност и обич. А този специален сок не тече по стъблото и клоните ти с влагата, която корените ти изсмукват. Идва от другаде. Някъде далеч там, където Слънцето проглежда и изпод ресниците му светлината вае душите на всичко живо. И ако я нямаш тази дарба, ако нямаш оня вълшебен съд в себе си, който да я събере навреме, да и даде име и живот, в радостта от споделеното, да я пази, но и да я раздава щедро на тези, изпаднали в болезнена тъма, никога няма да познаеш щастието да обичаш истински.

В тази нощ, не само дъба, но и другите дървета и храсти отдали листата си, за да могат да се скрият на топло създанията на гората. Да може да оцелее живота. А лятото успяло да направи така, че под кората, под дръжчиците на всеки откъснат лист, да се запази жива пъпката, която да се разлисти отново напролет. Оттогава в гората ни сезоните се сменят и всяка есен, листата се обагрят в цветовете на феите и политат към земята като пеперуди…

Учителят помълча известно време, навел глава към яркия килим, докато не усети леко докосване по ръката си. Малката пчелица беше отлетяла от цветето, излязла от вцепенението и унинието си.

- Значи… искаш да кажеш, че ако истински обичаш, никога не трябва да се предаваш. И ще намериш пътя да помогнеш, за да бъде обичания щастлив? Да оцелее, да пърха отново радостта в крилете му? И да има отново пролет? И….
- Да, мъниче. Твоята мила любима сега е намерила местенце, където да презимува. Я, виж колко листа е натрупала за убежище гората ни – загреба с широка длан във въздуха монахът.

- Прав си. Ама, че съм и аз! За какво седя и чакам да ми се заскрежат антените?
- Отлитай в кошера по-бързо. Че напролет няма да ме караш мен да прелитам между зюмбюлите, я! – монахът се изправи и отупа полепналите по робата златисти, откъснати длани.

Топли, жертвоготовни, обични, даряващи красота с мисълта за мястото си в неотменимия кръговрат.
- Лека зима, мъхнатко! И внимавай в пътя, че обикновено на влюбените ориентацията доста им куца!…