Усмивки в дъжда
Comments(7) 
Взех да свиквам вече с него. От седмици сме заедно, започнах да привиквам с влажната и хладна близост на чадъра в автобуса, превърнат в подводница. Или по-скоро във влак, който никога няма да излезе от тунела с мазни, сивкави стени.
Не ми омръзват вечер бягащите светлини, изпускащи лъчи като капка гъст акварел върху мокра основа. Взех да свиквам с ресните на капките, уловени в оранжевата светлина на уличните лампи като рояк еднодневки. Дори ме усмихва влажното докосване на утрото, с дъх на безславно опадали листа, така далеч от обичайното за сезона великолепие.
Преди години сигурно бих отпрвяла мрачни погледи към плътната завеса, закрила небето. Бих кипяла от яд за пропуснатите златни мигове уловена светлина. Бих се намотала около себе си, като дракон около бумтящата пещ на сърцето си, за да превключа реактора на режим-търпение, единствения, в който мога летаргично да преживея Ноември.
Понякога дъждът ми действа така, но не и този път. Зад мъглите, стелещи се над просмуканите покриви, прозира планината, започнала да оформя рижавеещи кичури. Разминавам се с локвите, ококорили жълти очи, и ритъмът на стъпките ми отква в снагите на стълбовете. Дори и небето не може да ми се скрие. Знам, че там, отгоре слънцето гъделичка с лъчи, а вятърът щипе отдолу бузите на облаците, докато през сълзи се засмеят.
Знаех си! Вярвах, че няма начин все така да вали. И не защото човечеството, досами границата, отвъд която следва потоп, е било пощадено. Просто има твърде много жадни за слънце очи!
Няма начин във времето, когато небето си поема дъх преди да се оттегли и дава цялата си ласка на събиращата сили природа, да не можем да се срещнем със слънцето – очи в очи 
И ако за цялото търпение, с което прескачах усмихнато локвите, и за липсата на жални вопли срещу дъжда бях наказана, че днес не си носех апарата, съгласна съм и пак да преживея тази тегоба. Стига да се усмихва небето, както днес 
Втората “капка гъст акварел върху мокра основа”- пленителна, пейката в парка – много любимо, а финала, аааааааа, уникална си!
Вземам апарата и излизам навън.
Иха! Е, това така ме зарадва! Хайде, хайде, всички навън!
Есента била сезон за депресии! А бе, яяяяяяяя…
Слънчеви поздрави!
Красотииии! Дано да има повече слънчеви дни, че напоследък съвсем ти скъсиха любимия (за снимане) сезон – от лятото по скоростната отсечка директно към зимата.
Аха, и аз това си викам (през стиснати зъбки)! Да се чуди човек накъде да хване да си търси четирите сезона – щуро място за живеене/снимане стана това северно полукълбо
бе, аз отдавна го уволнявам тоя Чолаков Шамана, ‘ма ти само ми дай карт-бланш и глей кво става …есента ще я направи от златна по-златна …
Знаеш, че пейките са ми любими и какви роматично-хмхмхм мисли ми навяха … фейо на пейките …
ааа, Емчо е любимец! Той откога си използва човека оная шаманска думичка, ама ние не возприимаме – “времето ще се развали, ама уж”…
Хех, това да се чува! Само романтични мисли да ви попълзновяват вовеки (малиий, пък уж не съм минавала покрай Семинарията скоро
)