Um deseo
Искам да е лято
Винаги
Под всяко дърво в парка да има сладолед
И хвърчила
И понитата да са свободни
Искам да си имам кученце – с пухкави лапички
Когато вали, да ми дават да скачам в локвите
Искам да видя дъгата
И баба, на село, как храни кокошките
Искам цяла поляна глухарчета
И още една – с горски ягоди
И люлката със синджирите да не спира
Мама да ме сресва с нейната четка – с бодлички
Да се смеем повече
Да съм толкова голяма – като сега
И пак да е лято!…
Искам да е лято
Винаги
(аре са – а пролетт, а есента и зимата…)
Под всяко дърво в парка да има сладолед
(може)
И хвърчила(разбира се)
И понитата да са свободни (да)
Искам да си имам кученце – с пухкави лапички
(и все да е малко и много пухкаво)
Когато вали, да ми дават да скачам в локвите
(и да не ги е шубе и те да скачат с мен)
Искам да видя дъгата
(почакай да завали)
И баба, на село, как храни кокошките
(и аз)
Искам цяла поляна глухарчета
(уха – бива)
И още една – с горски ягоди
(само една ли, може ли и още една поляна за търкаляне)
И люлката със синджирите да не спира
(е, за съвсем малко може, ма много рядко)
Мама да ме сресва с нейната четка – с бодлички
(и да ми слага панделки)
Да се смеем повече
(много повече)
Да съм толкова голяма – като сега
ммм
И пак да е лято!…
(онова лято:)
Искам да е зима. Много зима.
Искам малко пролет, малко есен.
И съвсеееем мъничко лято.
Да, пак от онова лято.
еей, … “Пораснаха . И пак са си деца”!
хващайте глухарите! още ще има, след дъжда
btw, тоз дъжд не съм го аз довлякла този път! мхмм
искам топъл летен дъжд,който плющи на големи капки;
искам колело, което минава през всички локви;
искам усмивката на френд от някоя щуротийка дето само ние си знаем;
искам:) И пак си искам:) И от време на време така и заспивам:)
Знам какво ще сънувам днес:) Ткс
“Детство мое, реално и вълшебно!…”
Пожелавам ти да го сънуваш, Роска!
П.П. ако обаче по случайност сънуваш някакви зелени неща, нямам вина
Провокира ме много с тази снимка:)
Това лято наистина е странно за мен,
Сякаш го няма, сякаш препускам през него.
Мътно, горещо, трескаво и болно.
Загубих се… Търсейки себе си…
Уж ставам все по-добър, все по-дълбок,
но и празнотата се увеличава често.
Кое е правилно? Кое е вярно? Кое да бъде?
Вперил съм очи в нищото и не виждам нищо…
А защо пропускам тази красота около мен?
А защо не виждам вътрешните ми цветове?
А защо отделям толкоз малко време на сина ми?
Отново и отново търся нещо отвъд хоризонта…
И пропускам тук и сега. Вглъбен в страховете ми.
Загърнат с хладна самота и бледа светлина,
Крачещ бавно и тежко, умислено на някъде.
Крачка след крачка, капчица пот и доста тъга…
Не спирам да се лутам от както се знам. Все нещо търся.
И като го намеря скачам, побягвам да гоня пак нещо…
Друго. И пак очи вперени в пътя, и пак прахоляк и …
Пак се доближавам до целта и почти я достигам…
И хуквам отново презглава след мъничко почивка,
За капчица вода, за да превърже някой раните ми,
За утеха на душата ми и малко нежност и любов,
Събирайки забързан парченцата останали от мен…
Да си на пътя е вълнуващо!!!Целенасочен, устремен.
С вперен поглед някъде напред. Хоризонта е толкова…
Далеч… И толкова мистичен, загадъчен и син…
Дали там ще е това, което търся? Дали? Дали? Дали?
Дали ще е така красиво и бляскаво , шарено и светло?
Така както съм го мислил, мечтал и дълго бленувал?
Дали ще е чиста и неосквернена тази моя несбъдната мечта?
Дали ще успея да я стигна… Дали? Дали? Дали?
Живея в химерен свят. Изтъкан от мечти. Хубави мечти.
Далечни мечти. Големи мечти. Прости и цветни мечти.
Все едно имам очила, на които се прожектират мечти.
Моите мечти. Чужди мечти. Стари и нови мечти.
И не виждам нищо друго освен мечти. А искам ли?
Да виждам малките прости и красиви неща,
от които е направено всичко? Даже и самия аз?
Искам!!! Искам! Искам… Дано успея да се науча.
Ще следвам децата. Тя знаят как. Те не са забравили.
Ще потискам все по-малко вътрешния ми глас.
И ще го слушам. И ще свалям очилата – поне вечер.
И ще сънувам!!! И ще помня усещанията ми.
Пък какво. Ако не стане отново ще… Ще опитвам и пак,
И пак, и пак, и пак… Задават се толкова сезони.
И толкова са минали… Дали въобще съм на моя си път?
Пък има и уроци дето искат повече от едно прераждане…
… толкова е хубаво! Разказал си невероятната приказка на живота, с всичките му въпроси, догадки и желания.
Има такива съдби, вечно търсещи, вечно стремящи се към хоризонта. Спорно е дали тези хора са по-щастливи от другите, задоволяващи се с едно статукво цял живот. Може би… щастието е толкова субективно!
Мисля, че все пак си открил отговора на въпроса как да почувстваш пълноценно вибрацията на живота “тук и сега”, в този цветови и времеви диапазон. “Ще следвам децата” – там е ключа към красивото и доброто в простичките, обикновени неща.
Благодаря ти, Роска! Направи ме щастлива с тези размисли!
ееееееххх …
гушшшш…