Тук залезът рядко оставя слънцето да намокри косите си. Плавният хълбок на полегналия на ръката си хълм, потопил длан в топлия залив, услужливо му предлага покоя над твърда земя.

В края на деня идва вятъра. Онзи особен вятър, който го има само тук, горе, по високия ръб на скалите. Подвива клоните на смокинята с оредели листа, бръсва загорелите и изпръхнали страни със ситни капчици и сресва косите с прическата на дивите треви.

Преди да полети надолу погледа, да проследи фините линии, които вятърът чертае с писец по водното огледало, пред нас е сцената. Няма я бляскавата суетня, съпровождаща оттеглянето на Голямото кълбо. Спусната е завесата в медено-бакърен цвят, меко преливаща в спомен за синева.

Актьорите прииждат! Реят се срещу вятъра притихнали. Други пропълзяват и позлатени антени проблясват за миг. Трети разтварят пръсти да уловят прохладния полъх и нашепват реплики, научени още през пролетта.

“Още сме живи! Още е лято!” – изплъзва се шепот на отронени тичинки, пропуснали мига да заловят някоя мъхната пчела. А пчелите заспиват по залез…

Солово гласче извисява доволен цвъркот на подранил щурец. И сам войнът… Но знае, че другите са там, около него. И в пазвите на всеки клас тупти надеждата – материята, в която са се преродили слънчевите лъчи и извлечените дълбоко изпод скалите оскъдни капки, кътани цяло лято от вечно жадния суховей.

“Хубаво е да сме заедно!” – докосват се с любов. Потриват осили в съвършен танц тези, същите, които с утрото пак ще трептят да уловят първи капката роса в пазвата си. Всеки е различен, един с бодли, друг е с нежно стъбълце. Един е в разцвета на първата си младост, друг – с обрулени класове…

Различни са, а сцената е една, всеки е актьор, всеки има роля на бакърения фон. И всички заедно – най-важният актьор на сцената-живот. “Хубаво е да сме заедно!” … Хубаво е, когато представлението завършва с прегръдка…