Verde
Вече загубих реална представа кога започна това лято. Докато да поемеш резливия дъх на снега и вихрушката на ежедневието вече го е измела, окачила реси на брезите и вече успяла да накара езичетата на тичинките да се изплезят от жега.
Обикновено лятото не ми е фаворит за любим сезон. Но тази година много осезаемо започна да ми липсва. Не, че го няма! Просто несправедливо дълго господства извън мен. Кипи, расте, избуява, прежуря, а аз си оставам с желанието, като заблудено семенце от ясен, чиято повредена хвърчилка го е занесла далеч от всякаква вероятност за разлистване.
Имам чувството, че съм в сфера от полу-прозрачен плексиглас. Виждам силуети, до мен достига плясък на криле, откъслечни смехове, екот на буря, но картината си остава непоправимо блърната.
Всичко се случва без твое участие, зад стената на сферата, а очите напразно дирят фокус, останали вечер насаме с парливата пепел на деня, насипана под клепачите… Единствено зеленото прониква винаги. Навсякъде успява да промъкне настойчивите пръсти на филизите. Да обсеби сетивата със смеха на треви, оплетени като коси на момиче, стояло на прозореца на влака за Варна…
И нито опънатите жили на стрелките, отмерващи задачи, резултати, срещи, нито потока от мисли, кълбящ се с праха на отминаващите оредели автобуси, не може да попречи на зеленото да прикове зареяния поглед. Неприлично завладяваща, вечно жадна, прашна или окъпана след дъжда, зеленината къса апатията ти на парцали, оставащи зад теб като найлонови пликове под дванайсететажен блок в Младост 4. Разплита и отлепва натрапчивите мисли като паяжини от клонка, след отлитнала от нея птица.
Сякаш никога досега не съм усещала такава почти физическа празнота вътре в себе си, на онова място, заемано обикновено от лятото, която само то, единствено може да запълни…
Скоро! Дано да е скоро, преди да дойде момента, в който се усещаш вече толкова уморен, че приемаш смяната на дните с безразличието и постоянството на червения правоъгълен показалец на календара. Така изцеден, че вече си претръпнал на жаждата за почивка и дори и да не се случи, просто ще продължиш напред.
Все още не! Още съм в периода, когато всяка втора мисъл е пенливо-синя, всяка капка пот – напомня за солената коричка по кожата, и всяка глътка се сравнява с вкуса на извор в букова гора… Още малко ще мога да издържа. А ти, все пак… не бързай да си ходиш, зелено лято!
…зеленопръсто лято с мигли от глухарчета ще ти намигне крадешком през юни, ще те прегърне юлски-пламенно, ще те целуне августовски-огнено и после ще запраши другаде с мъгляво обещание за нови срещи, а в сивото на Младост-четири ще те спохождат сънища и във лазурено, ще се усмихваш от гласа на гаргите (напомнящи на чайки призори) и ще го чакаш да те връхлети от някъде, донесло мирис на липи, солено и безкрайно…
М да и на мен нещо ми се изплъзва лятото тази година…
Знаеш ли например аз как разбирам, че е дошло лятото?
По онези малки пайжинки, които си снимала. Има някакви неуморни труженици(или труженички) дето все плетат, плетат, плетат… И тъй като си летя и като погледна нагоре и като видя по вървите на парапланера(фърчилото) десетки влакна разпуснати като косите на уморена жена ето!!! Дошло е лятото!!!
Как ли щях да разбирам без тях…
Поздрав с “Паячето Итци-Битци”
:-* И от мен един контражур:
http://tsvetkov.be/upld/files/1/Flowers/petunii20100809.jpg
Няма, няма пък!
Ще издера сферата,
ще изпохапя сите, които пречат на гледката ми,
ще си боядисам ходилата в зелено,
а косата ще направя снежно бяла и ще се размотавам като маргаритка…
и ще запазя дъха на разцъфналите билки по Еньовден!
За есен е твърде рано, за пролет е твърде късно, нека времето замре в месец юни!
Ей, не бива да го пускаме да си отиде без да сме си взели поне малко от него.
Да спрем за момент (да спрем и климатика), да се потопим в жарката августовска мараня, да оставим във всяка клетка да се влее горещо слънце и светлина. Да се отпуснем, да се оставим да се разтопим…
Сега вече може да се огледаме за хладното море, за свежата букова гора, за подрънкващите ледчета в чашата.
Обичам лятото.
И аз обичам!!!!.. много обичам да ви чета!
:*
Прегръщам ви жарко, с трептящата и жужаща мараня, със сухите паяжинки, които едва есента ще превърне в огърлица на росата, с аромата на петунии, който никъде не е чак така влудяващ, както на алеите покрай морето, с вкуса на диня, която сме забравили сред камъните в леденостудения подмол, докато ние пообиколим поляната, а скакалците се вдигат, вдигат като хрупкави, препечени конфети…
Ееей, чудни сте!