Ахтопол #1: завръщане
Comments(9) 
Отново сме в Ахтопол. Интересно ми беше дали ще доловя някаква разлика в малкото градче за изминалите две години. Като че ли на пръв поглед няма. Градчето е пак така умерено завладяно от летуващи, и пак основно от българи. Свободни квартири отново има, но този път като екстра се споменава и безжичния интернет. Радвам се, че се завърнах! Отново ме гали привечерния бриз, с прелитащ на талази дъх на смокини, леко примесен с този на пържена риба и обърнато на плочата гьозлеме (на едно такова павильонче се мъдри надписа “Изберете българското!” 
) …
Още веднага след пристигането нямах търпение да се спусна по пътеката към плажа (покрита с дървени скари, това вече е нещо ново). Усмихвах се, докато погледа ми се плъзваше над познатите дюни, обрасли с хвощ и драки, с гроздовете забровидни охлюви, с лишеите по сухите клони, с тревата вирнала остри листа към небето. И небето – с къдролюспести дракони, издишващи лежерно кълбета бяла пара, колкото да съперничат освен със синевата, и с якичките на вълните.
Тук си беше и скалата недалеч от брега, с теме, побеляло от проявите на зле възпитани корморани и чайки, използващи го за кацалка за сушене на крила.
А за първата вечер, преследващата ни по пътя след Бургас, облачна флотилия ни беше спретнала невероятно небе! Сякаш сладкарите на боговете имаха състезание за най-добре разбити белтъци, за най-невероятна глазура от карамел и захарен памук.
Огромни небесни кораби поглъщаха цвета, с който слънцето се разделя, за да удължат присъствието му на тази земя.
Или да съчетаят прелитащите тъмни драперии на преходността, с непобедимите пролуки възвисяваща синева…
Обожавам този път по билото на скалите. Тръгвам по пътя на залеза, винаги забързана, винаги почти на бегом, защото все ме е страх, че ще изтърва момента. А той е вълшебен! Светлината омагьосва лицата на къщите в един кратък миг, докато слънцето целува хълмовете.
И ги виждаш кристално усмихнати, с блеснали прозорци, в пазвата на тъмните облаци. Минутка след това, усмивката на покривите помръква, за да блесне кавалкадата над тях.
Семейството ми все недоумява как не ми омръзва да снимам все една и съща гледка от това място. Няма еднаква светлина, няма еднакви лъчи или еднакво място, да се улови мига… Няма и лесен и разбираем начин да се обясни неповторимостта.
Вятърът накланя стъблата на равнец и изсъхнали цветчета млечка. Ухае на водорасли и пак гъделичка в гърлото сладникавия аромат на смокинови листа… Спускаме се от другата страна на скалите към кея. Изпратих слънцето – трябва да посрещна изгрева на Бялата лодка…
Приказка.
Ех, красота! И замириса на море, и чух плясъка на рибешките опашки
)) макар и далече, ужасно далече 
Хайде, наслаждавай се и снимай и за нас, изпадналите в носталгия по морето
В Ахтопол ходех години наред през детството ми. Отсядахме в бунгалата на Пловдивския театър(мама беше шеф на пловдивските бунгала) и беше голяяяяяяяям кеф под огромните дървета, плажът е страхотен, абе Ахтопол си е Ахтопол! Ако изнамеря една снимка, ще тия пратя да ме видиш в тийнейджърски години пред един сандвич (табела на сандвич, имам предвид)
Весело, слънчево-солено и незабравимо изкарване!
Благодаря за хубавите пожелания, момичета и Коко!
За снимането – старая се, въпреки зародиша на досада, който се чувства в околните
Лю, може да са същите тези бунгала, през които минаваме на път за плажа, в една тополова горичка. Плажът пак си е хубав, особено ако е тихо, водата е прозрачна и да, Дивке, рибешки опашки доволно се мяркат и изчезват най-нахално при опитите да ги докопаме
Дано да не ми погоди номер времето, въпреки, че си е хубаво и на вятър, и на облаци
Поздрави и целувки!
хъх, то вече дойде септември месец и само една публикация от морето?! и само няколко снимки?! какво става, нещо не ще да е наред.?
Това нетърпение ли е или приятелско безпокойство?
Ми не е наред… над 2 gb са и се чудя кое по-напред
А от слънцето са ми се изпарили думичките. И все още не е септември, недей да плашиш първолаците! 
само от едното и по много
ще ми(ви) омръзне