PF – пътуване отвъд хоризонта: светлината

Може и да не беше съвсем правилен този подход, да започна от Ummagumma, а после да скоча изведнъж в края, с The Division Bell, но нещо ме подтикваше да го направя. Бях в една такава трескава жажда, ненаситна да чуя всичко наведнъж и в същото време с осъзнато усещане, че удоволствието трябва да се изпита търпеливо, да се поеме хармонията на всеки звук. Исках да проверя дали тази безтегловност, в която изпаднах ще продължи да ме държи или ме чака някое ново звуково изригване. Като че ли спонтанното ми решение се оказа правилно! И досега, това си остава албумът, който е постоянно с мен, любимият ми!

Грабна ме още с първите глътки на Cluster One, когато изведнъж силата на звука в слушалките ми се стори адски недостатъчнa, за да усетя акордите на пианото. Толкова ефирни, сякаш над него прелита пеперуда и от време на време каца на някой клавиш. Още от първото прослушване възприех този албум като едно цяло. Нямах начин да разделя отделните песни, защото никога дъха не стигаше и не сепваше точно в края на една песен, за да си го поемеш пак в началото на следващата. А и къде е края в композиция, с прецизно подредени, по точно определен и неразменим начин, вагони от пъстро стъкло. През тях струи Светлината и ту заслепява, бурна, млада, искаща и питаща в What Do You Want From Me, ту се стича нежна, изкушаваща, меко разливаща топли вълни в струните на Marooned.

Ту залюлява вълшебна въртележка (Poles Apart), играе си с теб, подмамва те, танцува по лицето ти, кара те да зажумиш и да се смееш, да искаш да си я вземеш обратно. Или те укротява, поглъща те, потъва в теб, като рентгенов лъч, преглежда те клетка по клетка като вътрешно око, търсещо раните, лекуващо болките. И притворил очи, хипнотично я оставяш да съединява късчетата в износената си отвътре навън душа…

Китарата, този глас покъртително нежен и завладяващ, събужда копнежи, владее ума, разкъсва черупката ти и те изстрелва към тази недостижима, но желана Светлина, връщайки ти живота с цялата му красота, ярост, любов и болка. Връща надеждата, зеления цвят на тревите, връща думите, ръцете в твоята, топлината на нощта…

Колкото и пъти да го слушам, винаги се намира по някой звук, акорд, въздишка или ритъм, които откривам отново. Както всяка пролет, всеки цвят ми се струва различен, съвършен дори само заради това, че е прероден живот. Албум-Светлина – пролетно прераждане в зрелостта.

6 Comments so far

  1. Краси on February 19th, 2009

    Ех, Гери, Гери…40 години след издаването на Ummagumma хората все още я слушат.

    Отново невероятен постинг. Да си призная – твоите постинги първо ги разглеждам откъм картинки, после се връщам и ги препрочитам. Но някак твърде силно ми се наби Marooned пред очите и нямаше начин да не се спра. ;)

    Може би трябва да напишеш една такава дисекция на Wish you were here.

    П.П. Защото знам, че Ники ще гледа коментарите и ще пише искам да припомня, че The division bell е един от най-сполучливите албуми на Pink Floyd защото досадния чичко Роджър Уотърс вече го няма :P

  2. Nick Angelow on February 19th, 2009

    :) това го чу от мен, нали :-D

    И да, така е. The Division Bell е първият албум след напускането на Roger Waters, в който Pink Floyd успяват да се върнат към музиката като основно изразно средство. The Momentary Lap Of Reason не е толкова сполучлив опит (imho), докато Delicate Sound of Thunder e по-скоро компилация от концерт, отколкото нещо ново.

    Колкото до дисекцията на Wish You Were Here — ще доживееш да я видиш, споко. И ще е интересна, и ще те изненада.

    А моята любима песен от този албум е Wearing The Inside Out. Доста често се хващам да си тананикам на ум:

    From morning to night I stayed out of sight
    Didn’t recognise I’d become
    No more than alive I’d barely survive
    In a word . . . overrun

    И накрая — ще трябва да свикнеш с мисълта, че Roger Waters има положени немалко усилия и съответно също толкова заслуги за създаването и развитието на Pink Floyd като група, колкото и да те боли от това, което се случи след това.

  3. Краси on February 19th, 2009

    Хм…по-скоро се опитах да се избъзикам като казах Уотърс :)

    Виж…те и двамата са изперкали старчета. Също така и двамата са подли…само дето Уотърс е по-подъл и не може да пее на живо :D

    Вчера се забих в една от любимите ми компилации – A tree full of secrets (2004) и по-специално в 10-ти диск. Хм…мисля, че трябва в крайна сметка да пораздам малко DVD-та с тези пусти 10,6 GB Pink Floyd музика ;)

    Първият, който ще получи такива DVD-та другия месец е Ники. Честна бойскаутска. Като ходим да снимаме ще ти ги дам, пък дано ти харесат някои по-малко известни неща (ако не ги знаеш вече де :D )

  4. Geri on February 19th, 2009

    Момчета!!! Много ми е трудно да кажа накратко какво ми причинихте!!! :D

    Едно, че знам и за двамата, че Флойд са част от светогледа и душите ви. От друга страна, съм луда от щастие, че споделяте и чувствата на един толкова закъснял техен почитател. Съвсем трето нещо е, че не сте много хората, които възприемате блога далеч не само като фото-албум… Просто, обичам ви! :D :***)

    Можете да си имате колкото щете спорове за Уотърс, явно сте доста по-напред с материала от мен ;) Аз възприемам музика, текст, послания, гласове, аранжимент, сцена .. в тяхната хармония.

    Краси, всички текстове в поредицата съм ги писала или в момента на слушането или веднага след прослушването за първи път на даден албум. Исках да запазя първите си впечатления и сега се радвам, че съм го направила. Та… в тоя ред на мисли, за “онази” пожелана “дисекция”… ще видим ;) :D

    П.П. Гледай го ти, Ники! Колко пък е сигурен… :P

  5. [...] да се връща назад. След изпълнения със светлина The Division Bell, време беше … да се срещнем откъм Тъмната страна на [...]

  6. [...] темпо, което грабна дъха и извика усмивката ми в Devision Bells, нито сканиращия в най-тъмните гънки на мислите ми, [...]

Leave a reply