Сигурно сте чували много от хората, които обичат да снимат да казват, че не искат “да пипат” изобщо снимките си, защото им се струва, че по този начин една снимка би загубила автентичността и настроението, което носи. За някои снимки това може да е вярно, ако са така добре експонирани, че наистина няма какво да им се пипне. Но опитът показва, че в повечето случаи, задаването на настройките в апарата, неазвисимо дали автоматични или ръчни, не винаги води до появата на екрана на същата картинка, която така ни е впечатлила, когато сме я заснели. За разбирането на това, какво не и достига на една снимка и за правилната и корекция (в разумните граници) допринася хистограмата на изображението. Интерпретирането на хистограмите е задължително условие за успешната обработка на една цифрова снимка, защото графиката може да подскаже дали снимката е недоекспонирана (тъмна) или преекспонирана (светла), дали е необходимо увеличаване или намаляване на контраста и как точно да се направи корекцията, като тези знания допринасят не само за подобряване на уменията ни с компютърната постобработка на снимките, но и в умението да снимаме.

За това, как се обработват снимки в raw-формат вече стана дума преди. Сега ще видим какво става с една снимка, вече стигнала до основния прозорец на любимия ни GIMP. Отварям една скоба, аз си го обичам и предпочитам пред Photoshop, но принципът за действие на нива и криви е доста сходен и в двете програми, някои от цитираните по-долу ръководства са писани за Photoshop, няма нищо лошо в това, разбира се . Освен това, изобщо нямам претенциите статията да изчерпва темата. Намерението ми е да споделя синтезирано, това което намерих в източниците и начина, по който аз обработвам снимките си.

За да илюстрираме действието на нивата и кривите, ще използваме няколко снимки, при които съм допуснала различни грешки в експозицията по време на заснемането им. Но преди да започнем с нива и криви, да се спрем за малко на любопитната теория.

Цветно зрение и цветови усещания

Цветът и цветното възприятие са строго субективни. Да се опиташ да изразиш в цифри способността на мозъка да реагира на визуални дразнения е доста трудно. Затова са създадени цветови модели (colour models, colour spaces), описващи цветовете и подпомагащи преноса на информация за тях между различни устройства.

Човешкото око е чувствително към светлинни вълни с дължина 400-760 nm (видимия спектър на електромагнитните вълни). Уловени от фоторецепторите, те пораждат нервни импулси, които по зрителния нерв достигат до мозъчната кора и дават сведения за формата и големината на обектите и разположението в пространството (стереоскопично зрение), и цвета (цветно зрение). У всички гръбначни животни и при човека цветното зрение е функция на фоторецептори, намиращи се в ретината – пръчици (около 120 милиона) и колбички (6-8 милиона). Колбичките са отговорни преди всичко за способността да се виждат фини детайли, функционират най-добре на дневна или ярка светлина и отговарят за способността ни да виждаме цветно. Пръчиците са по-чувствителни към светлината, отколкото колбичките, но не могат да разграничават цветовете. Благодарение на тях можем да виждаме през нощта или в затъмнени условия.

Колбичките съдържат 3 вида зрителни пигменти и са чувствителни съответно към 3-те основни цвята – червен, зелен и син. Поради точно този тип възприятия на човешкото зрение, е прието и три основни цвята да бъдат основните компоненти, съставящи описанието на всеки един цвят. През 1931 г. международна комисия (Commission Internationale de L’Éclairage, CIE) приема основите на теорията за трите цвята, дефинирана от Юнг и Хелмхолц, и създава стандартите, които описват как светлинния спектър може да бъде трансформиран във вид на група от три числа, описващи даден цвят. Сигналите, които постъпват от фоторецепторите, се комбинират в мозъка и дават няколко специфични “усещания” за цвета. Те са дефинирани от CIE в следните понятия:

• – Яркост (brightness): усещането, че дадена зона е повече или по-малко осветена;

• – Нюанс (hue): усещането, че дадена зона се явява близка до един, или до комбинация от два от възприетите цветове – червен, жълт, зелен и син;

• – Плътност на цвета (colourfulness): усещането, че една зона притежава по-наситен нюанс от друга;

• – Осветеност (lightness): усещането за яркостта на дадена зона, в сравнение с бялото в изображението;

• – Хрома (chroma): плътността на цвета на една зона, отнесена към яркостта на бялото в изображението;

• – Наситеност (saturation): плътността на цвета на една зона, отнесена към нейната яркост.

Теорията на трите цвята е в основата на фотографията, полиграфията и работата на принтерите. Това е и начинът, по който се описва и обработва едно компютърно (цифрово) изображение.

Цветови модели

Всяко цифрово изображение се състои от пиксели, като всеки един съдържа цифрови компоненти, описващи неговия цвят. За тази цел, са необходими и достатъчни три компонента, които представляват комбинация от основните цветове – червен (Red), зелен (Green) и син (Blue) (оттук и съкращението RGB). Всеки основен цвят има осветеност със стойност, варираща от 0 (абсолютно черно) до 255 (абсолютно бяло). Така например абсолютно черният пиксел ще се описва с комбинацията {0, 0, 0}, а абсолютно белия – {255, 255, 255}. По този начин, всеки цвят се дефинира чрез три координати (или параметъра), които описват позицията на цвета в даден цветови модел (colour model, colour space). Съществуват различни цветови модели за различните крайни устройства за извеждане на информация (принтери, печатащи машини, монитори и телевизори). Цветовата гама (или диапазон, colour gamut) е зоната, представяща цветовия модел в триизмерна диаграма.

Два от най-широко използваните цветови модели са RGB и CMYK:

• – RGB (Red Green Blue): това е “добавъчен” модел (additive colour space), което означава, че когато се комбинират или добавят различни цветове, рано или късно ще се стигне до чисто бял цвят, а ако се отнемат цветове – до чисто черен. RGB е най-често срещаният модел за визуализиране на изображения в компютърните системи и телевизията; зависим е от крайното устройство, визуализиращо изображенията; неговата спецификация на цветовете е полуинтуитивна.

• – CMY(K) (Cyan Magenta Yellow (blacK)): “отнемащ” цветови модел (или известен като subtractive). Това означава, че когато се комбинират или добавят различни цветове, рано или късно се стига до чисто черен цвят, а когато се отнемат цветове – до чисто бял. Използва се при цветния печат в полиграфията (офсетовия печат) и поради това не представлява непосредствен интерес при разглеждане на web-изображения. Лесно се използва, но правилният преход от RGB към CMY(K) е доста труден.

Какво представлява RGB-хистограмата?

RGB хистограмата е графично изображение, което показва как са разпределени пикселите от снимката според тяхната цветова яркост. На практика, хистограмата се получава като компютъра сканира RGB стойностите, описващи цвета на всеки пиксел и пресмята колко от тях се намират на дадено входящо ниво на яркост. Хоризонталната ос на хистограмата показва стойностите на яркостта и тоналния диапазон на снимката, като левият и край отговаря на 0, а десният – на 255. Вертикалната ос на хистограмата показва какъв е броя на пикселите със съответната тонална стойност. Освен RGB хистограми, има и такива за осветеност (luminosity histograms), като принципът на използването им е сходен с този на RGB хистограмите. Ще се спрем на последните, доколкото нивата и кривите в GIMP работят с RGB хистограми. Казано по-простичко, хистограмата показва дали изображението носи достатъчно информация за сенките (лявата част на хистограмата), средно-осветените места (в средата) и светлите участъци (в дясната и част), която да послужи при подобряване качеството на снимката.

Хистограмите могат да изглеждат по най-различен начин, в зависимост от условията при които е правена снимката. Eдна стъпка напред в това да правим по-добри снимки е да се научим да интерпретираме правилно какво ни казва хистограмата. В случая, голямата част от пикселите са разположени в лявата и част, което значи, че снимката е недоекспонирана (иначе казано преобладават тъмните тонове, или още low key, изображение от нисък ключов тип). Ако хистограмата е изнесена силно вдясно – снимката е прекалено светла като цяло, или преекспонирана (high key image, висок ключов тип). Контрастът на изображението зависи от ширината на тоналния диапазон и от равномерното разпределение на пикселите с дадена цветова яркост в него. По принцип се счита, че е добре хистограмата да е разположена във вид на стройно хълмче, в средата на тоналния градиент. Една контрастна снимка трябва да притежава от най-тъмните цветове (чисто черно или 0) до най-светлите (чисто бяло или 255) и те да бъдат равномерно разпределени. Но няма една-единствена идеална хистограма за всички снимки, това зависи твърде много от конкретните условия, а така също и от идейния замисъл на автора . Затова най-често се налага да използваме внимателно един от тези инструменти (нива и криви) или и двата заедно, за да сведем хистограмата (в границите на разумното) възможно най-близо до идеалната и форма.

NB! Преди да започнете да пипате нивата – направете необходимия и най-подходящ според вас кроп на кадъра. Ако я кропвате след напасването на осветеността, хистограмата няма да е същата!

Auto levels

Преди да предприемем, каквото и да било по плъзгачите в диалога “Нива” (levels), не е зле да пробваме какво ще стане ако използваме бутона за автоматична корекция (auto levels). Понякога, автоматичното нагласяване може да даде изненадващо добри резултати, особено за правилна корекция на баланса на бялото. Често прилагането на auto levels води до картинка с по-убити цветове (понякога убити по особено жесток начин ) и тоналност, изместена повече към студената гама, леко в синьо или виолетово. С течение на времето, все по-лесно става вземането на решение – дали да оставите резултата от auto levels, или да му дадете “Reset” и да продължите с ръчна обработка. В случая се получи нелошо (imho)

Да приемем, че няма да оставим мързеливо тази снимка така, а ще я пипнем допълнително. Затова даваме “Reset” на auto levels и продължаваме … да мъчим красивото езерце

Нагласяване на черната и бялата точкa

В диалога “Levels” по хоризонталата (input levels) има три плъзгача, във вид на три триъгълничета. Най-вляво е плъзгача за промяна на така наречената “черна точка” – пиксел с такива стойности на RGB, че всички пиксели с еднакви на неговите стойности или по-малки ще бъдат черни. По правило, тази точка съответства на абсолютното черно с комбинация {0, 0, 0}. Най-вдясно е плъзгача за промяна на “бялата точка” – пиксел с такива стойности на RGB, че всички пиксели с еднакви на неговите стойности или по-високи ще бъдат бели. В средата се намира сивият плъзгач за средните тонове (midtones), за който ще стане дума по-надолу. Използването на нивата минава през нагласяване на черната и бялата точки. Повечето снимки изглеждат чудесно, когато имат пиксели запълващи целия диапазон на тоналния градиент – от чисто черно до чисто бяло, но реално невинаги това се случва като отворим снимката и видим хистограмата. В такъв случай, хващаме плъзгача на черната точка и го придвижваме леко надясно, с което караме тъмните пиксели да отиват към черно, т.е. да стават все по тъмни. Съответно, с придвижването на бялата точка леко наляво правим светлите пиксели да се просветлят още повече, като постепенно ще се изменят към чисто бяло. По този начин разтегляме хистограмата така, че да може да запълни целия тонален диапазон. Това по същество прави и auto levels. Да видим резултата…

Внимание! Вредно е създаването на навик за автоматично придвижване на плъзгачите, без да се гледа резултата на екрана! В някои случаи, например в мъгла или при филтрирана, мека светлина, снимките нямат хистограми, покриващи целия тонален диапазон. И ако за тях приложите същото нагласяване на черна и бяла точка, ще съсипете специфичното настроение на снимката. Затова, при всички случаи, трябва да се подхожда индивидуално, с внимание и гледане в снимката, не само в графиката.

Нагласяване на средните тонове

Това става с придвижване на средния плъзгач. Обикновено се препоръчва това да става след нагласяване на черната и/или бялата точка, защото при тяхното придвижване се мести и плъзгача на средните тонове. Ако го мръднем наляво, това значи, че разтегляме хистограмата в нейната дясна половина, т.е. правим снимката по-светла, като компресираме най-светлите тонове.

Ако придвижим плъзгача надясно се случва обратното – правим снимката по-тъмна. По този начин, основната роля на средния плъзгач е да просветли или затъмни средните тонове на снимката.

Какво още може да прави този плъзгач? Ако имаме снимка, която се нуждае от просветляване, но има опасност да “прегорим” небето (примерно), по-добре е да мръднем средните тонове вляво, отколкото бялата точка. Така снимката “ще светне” без обаче, да ни прегори бялото на облаците

Да погледнем още един пример, условно го наричам снимка-2, с подобен проблем – недостатъчно експониране:

Хех, интересен резултат от auto levels, нали? На някой може и да му хареса и да я остави така, ама на мен лилавеенето ми идва малко в повече, затова преминавам на “ръчна” (към напасване на трите точки)

След като сме свършили с използване на нивата, може просто да си запазим снимката и да преминем към следващата. А може и да се опитаме да я подобрим още (аз му казвам… да я освежим ) с използването и на другия инструмент – кривите.

Криви

Кривите са може би един от най-мощните и гъвкави инструменти за обработка на снимки. Светлината е основно изразно средство на фотографията, а кривите са точно инструментът, с който се влияе върху нейните основни компоненти – яркост и контраст.

Подобно на нивата, диалогът “Криви” (curves) показва графика, на която може да се разполага само кривата, а може да е наложена и хистограмата на нея. И тук може да се променя входящата цветова яркост на дадени пиксели, но за разлика от нивата, където може да влияем само върху три точки, тук е достъпен целия диапазон чрез точките по кривата. А тя в самото начало всъщност … е диагонална права, което показва, че входящата и изходяща яркост на пикселите е една и съща, т.е. това е началното състояние, преди още да сме “пипнали” снимката.

Най-общо казано, повдигането на кривата над диагонала прави снимката по-светла, а свалянето и под него – по-тъмна. Това обаче, далеч не изчерпва обясненията за големите възможности на кривите. И тук (ако преди това не сме минали през нивата) може да се напасват “черната” и “бялата” точки. Но по-голямата тънкост идва в регулиране на контраста. Това става чрез “забождане” на три важни точки на кривата – една в средата на диагонала (за средните тонове) и съответно по една в средата на оставащите два сектора, горе вдясно (отблясъци, highlights) и долу вляво (сенки, shadows). Хитринката в използване на кривите е, че дори минимално придвижване на някоя от тези точки води до много отчетливи промени в крайната картина, затова трябва да се пипа внимателно. Твърде резките премествания водят до неестествени ефекти на снимката. Както и при кривите в ufraw, лично аз понякога предпочитам да използвам клавишите за придвижване нагоре надолу и встрани, отколкото мишката. За по-фино напасване се препоръчва уголемяване на прозореца на диалога.

За начало, докато ви е още страх да експериментирате с много мърдане, има два основни типа криви, макар че и тук, както и в нивата няма универсални рецепти, и ще трябва внимателно да следите промените в картинката. Едната е така наречената “S-образна крива“, при която яркостта на средните тонове се увеличава и генерално наклонът на кривата спрямо хоризонталната ос – също, което увеличава контраста на снимката. S-кривата придава на картинката свежа тоналност, по-наситени, “по-живи” цветове:

Другият тип е “обърната S-oбразна крива“, при която контрастът на снимката намалява, но пък детайли, които са останали в сянка, сега могат да се изявят. Подобна намеса в кривите е особено наложителна, когато имаме снимка в контражур и доста детайли от предния план остават в пълна тъмнина. В такива случаи, точката в долния ляв сектор се придвижва леко нагоре, разтегляйки и просветлявайки по-тъмните тонове, без при това да се преекспонират по-светлите (в сектора горе-вдясно). На снимката, която използваме до момента това не би и се отразило добре, но може да го демонстрираме с друга. Забележете, че при обърнатата крива, светва зоната с по-тъмните пиксели, но леко се загубва контраста и наситеността на снимката като цяло:

Както се вижда, с едно-две движения се постига значителен ефект в яркост, контраст и наситеност на цветовете. Да видим какво става със снимка-2 след прилагане на криви:

И сега, да погледнем оригиналите и крайните резултати след прилагане на криви:

… и за снимка-2: оригинал, след нива и след криви…

Възможностите за манипулация при използване на кривите в сравнение с нивата са много повече, затова и те изискват повече експериментиране. В един момент, вече започвате да чувствате много точно коя точка докъде и как да придвижите, за да постигнете желания резултат. При това, обаче, не бива да се забравят две основни неща:

1. Никога не можете да увеличите контраста в един тонален участък без той да се намали в друг! С други думи – кривите като инструмент само преразпределят контраста. Така че, да си знаете – всяка снимка разполага с определен лимит на контраста и вие трябва да решите как да го преразпределите така, че да достигнете максимално желания и приемлив резултат. Което е твърде субективно, разбира се, както е и фотографията като всяко изкуство

2. Кривите винаги запазват йерархията на тоновете, което значи, че ако един тон е бил по-ярък от друг, промяната на кривата не променя този факт. Той пак ще си е по-ярък от другия, но не непременно със същата стойност.

Кривите могат да се използват и само върху един от цветовите канали (R, G или B). Особено удачно е, ако не сте уцелили баланса на бялото или пък за вечерни снимки, с използване на светкавица, особено ако има и употреба на алкохол (от моделите, имам предвид ). Та в такива случаи, всички лъщят едни такива червендалести и най-често се мръщят на работата ви, което вие в никакъв случай не заслужавате! Затова отваряте кривите, превключвате в прозорчето горе от “value” на “red” и снижавате пика на “червената” крива, с което всички вече изглеждат по-щастливи и доволни (и далеч по-трезвени ).

Ето още една илюстрация на нива и криви, този път на преекспонирана снимка. Тук трябва да напомня, че много по-лесно и успешно се оправя недоекспонирана снимка, в сравнение с преекспонирана.

И крайният резултат, сравнен с оригинала:

В един от източниците, които ще намерите цитирани по-долу, съветват нивата и кривите винаги да се използват внимателно и разумно. Има случаи, в които силният контраст и ярки цветове могат да съсипят съдържанието и атмосферата на една снимка, така че.. бъдете внимателни. Но не и страхливи в използването на възможностите на тези инструменти! Гарантирано е, че в повечето случаи резултатите ще ви изненадат приятно.

И както винаги в края на всяка RTFM публикация – всякакви мнения, личен опит, съвети и трикове по темата са добре дошли!

Редакция:
Nick Angelow

---

Източници:

• – Sean T. McHugh и неговият страхотен сайт – CAMBRIDGE IN COLOUR, от които са взети под внимание няколко ръководства:
  • o Нива;
  • o Криви;
  • o Хистограми.
• – Steve Hoffmann – A PRACTICAL GUIDE TO INTERPRETING RGB HISTOGRAMS;
• – Steve Brown – A basic curves tutorial;
• – Ръководствата за ползване на нива и криви на GIMP;
• – Color Space Fundamentals;
• – Adrian Ford and Alan Roberts, August 11, 1998 – Colour Space Conversions;
• – Charles Poynton – Frequently Asked Questions about Color.