~ * ~ * ~
По-добре да си тихия дъжд…
Когато беше буен порой
Дълго чаках натежалата ръж
Да намери след Тебе покой

Ако ръмиш – ще остане само роса!
Достатъчно малко – да не ме удави
Достатъчно много – за глътка нега
Преди деня без Теб да ме остави

/Flo, 06.2011/

Балконът започна да се съживява. Не само със завърналите се от няколко седмици сандъчета мушкато, които използваха последните слънчеви дни да заменят болнавия си зимен цвят с плътно зелен. Дори щипките изглеждат по-ярки и по-весели на слънцето. Да не говорим как все по-малко ме свърта вътре и все гледам да си намеря някаква работа по терасата… Ето и сега, едва дочаквам Мара да изпере. Хладният допир до прането така приятно контрастира със закачливото гъделичкане на слънцето по ръцете ми. Как да не му обърнеш внимание? И да не се усмихваш, примижал от удоволствие като котка на припек.

Тази година ябълката няма да цъфти много. Но пък люляците са почти готови! И вече почти достигат височината на балкона. Обожавам люляци! Има нещо магнетично в тези лилави гроздове, в търсенето на две абсолютно еднакви по багра и форма четирилистни цветчета, докато в същото време не можеш да се въздържиш да дишаш, да дишаш до замайване. През май простирането вечер си е чиста наслада. Приглушено се носи фон от улицата, децата подвикват и смехът им се стрелва под липите. Вечерта пада бавно, сякаш и тя иска да извлече и попие до дъно стопления през деня аромат.

Изчириква синигер. Чак рязко ми идва в унеса гласчето му. Така е притихнало всичко в следобеда. Полегнала лениво на хълбок, Земята е разтворила всяко цветче, което може, всяко листенце се е наместило така, че да поеме повече лъчи. Пък нали и е празник днес Нагъсто сред тревата са се пръснали петна от великденчета. Като че някой е изливал час по час на различни места морава боя за яйца. А отблизо цветчетата им приличат на личица на извънземни (както ги представят по филмите )

Колко рядко се сещаме да съзерцаваме красотата. Липсва ми времето, когато можех с часове да седя на просторния балкон в къщата ни. Погледът ми чертаеше плавната линия на западните възвишения. Прекъсвана от някой покрив в ръждива охра, комин, с килната антена, на която задължително се подвизаваше някой от моите крилати любимци. Тогава умеех да разтварям сетивата си, да попивам всеки аромат, всяко трепване на сенките, подскок на птица сред къдравите лози, всеки полъх на вятъра и всеки аромат, който носи…

Играта на облаците! Най-добре я виждаш със затворени очи. Когато се опитваш да гадаеш формата на разплитаната от вятъра дантела по танца на слънцето, по силата, с която пари клепачите ти, или по хладната ласка, която усещаш с устните си, когато се скрие зад облак.

Мимолетно докосване, вятърът носи цвят от дърветата… Как така става, че цял живот се учим на най-простичкото нещо – как да живеем? И най-често изпадаме в терзания, че не успяваме да намерим пътя. Не ни стига време или търпение да потърсим верния, или ни е по-лесно да се заблуждаваме, че сме го намерили. На това нещо Земята е научила останалите си чеда доста по-успешно… Цветовете се ронят. Само малко да ги подхване вятъра и с разточителна щедрост дърветата са готови да му отдадат цялото си съвършенство.

Дали е това – да се научиш да отдаваш? Да оставиш през теб да премине частица светлина, чиста животворна енергия. И не да се стремиш да я задържиш, а да я оставиш да отлети. Задържайки само онова, което тя е породила в теб. Само осветеното, стопленото, покълналото. Онова, което се е променило, за да стане по-добро.

Какво ли не му минава на човек през главата, като го позатопли слънцето. Первазът пари под ръцете ми. Зад мен ризите вече изсъхнаха, ухаят на слънце, на цъфнали сливи, на изпръхнала от топлина земя. Иде ми да простра душата си, подгизнала от зимни мисли. Едвам я опазих от мухъл. Да мине слънцето през нея, да я стопли, да изчовърка и изгони тъмните ъгълчета, да ослепи нетърпението, да изглади ръбовете, да приласкае едни желания, да ги замени с други – простички, осезаеми. И да го пусна да си отиде. Да се засмее и да го видя как ми намига в измития прозорец… Ха! Само не знам дали ще издържат въжетата на пролетния простор. Кой ли изобщо е измислил тая дума?!

Колкото и да си мислим, че може безкрайно дълго време да натрупваме напрежение и умора, идва един момент, в който просто започват да не ти стигат силите. Усещаш как от шепите ти, уж здраво стиснал пръсти, се изплъзват издайнически капки. Пробойните стават все по-големи, времето до загребването на следващата шепа, така необходима да си жив през следващия ден, все по-малко. Самото загребване – все по-неефективно.

Защото просто на нашето изворче, наречено както щете – душа, духовна сила или енергия, се е показало дъното. И вместо бистра и животворна глътка, получаваш загребани от там песъчинки, като натрапчиви мисли с ръбати краища, които ежеминутно оставят резки – дори при опитите ти да избягаш.

И когато лудницата те преследва на работа, а когато се върнеш, заварваш други безумия вкъщи, започваш да дълбаеш неистово. Да търсиш пукнатини в дъното, запазили безценни капки. Да се опитваш да пренесеш шепа-две, да захраниш извора от бързеите, които се леят в слушалките по пътя между двете лудници. Да се взираш с часове в дланите си, в опит да изцедиш насъбралото се по линията на живота… Или на любовта. Имаше ли такава линия?

Стига вече. Някога една любима душа ми написа “Você é forte”. Колко време трябва да мине, че да свикна да му вярвам, без да си припомням думите. Не е ли богата скалата под дъното – с подпочвените води доброта, постоянно извиращи от миниатюрните му пори. Не са ли силни корените на дърветата, че да задържат влагата, насъбрана още от онзи момент, когато открихме с Татко извора в буковия лес. Колко е мощен прилива на онази разтапяща прегръдка, било първа, или последна, наглед кратка, все недостатъчна, а дълга чак до млечния път. Притискаш се, вдъхваш този неповторим аромат, пиеш нежността на дълги глътки и изворът прелива, бълбука от жизненост.

… Нищо, че сега е почти празен. И като се наведа над него, в отраженията виждам само едно тревожно око и прелитащи като полудели водомерки мисли. Единственото, от което се налага да го изпразня! За да се върнат постепенно кръговите бръчици смях от търкулнати камъчета, трепкащата мараня на листата и синевата, изпълнена с хармония. Силна съм! Вярвам Ти!…

/за малката Дени и сиянието на всички слънца в нея и около нея /

Мигът, в който преглъщах тъгата от последната целувка – единствената, за която Те помолих – продължи дълго. Цяла една ледена епоха. Белязана с разрушенията на лавини, с разцъфването на скрити под кората багри, които носеха бледия привкус на някогашно “аз”. Опити за забрава, в която болезнените пори вакуум, останали след раздялата, се сливаха в кънтящи пещери. Време, в което чувството за вина остави завинаги бразди в съзнанието, като просеки по пътя на ледниците.
Read more »

“Не очаквам нищо”… Винаги ли си представяш тези думи казани с тъга, с безнадеждност или безразличие? Като че ли някак се е изплъзнала неуловимо думичката “добро”. Толкова сме свикнали да я наместваме зад очакването…

Защото злото … какво да му очакваш!? Ако живееш с мисълта, че то те преследва, никога в душата ти не ще разцъфне радост. Боде, стърже скрито някъде там острието на опасението. Дебнат капаните, които страхът заплита пред всяка мисъл.

Какво ще стане ако се опиташ да изпратиш очакването отвъд представите си? Да съблечеш мантията, която го оцветява в добри или лоши тонове. Да загубиш формата му, очертанията на предвкусваните изненади, дълбочината на предчустваните емоции. В мъглата всички дървета са плод на магия, губят се скършените клони, и бодлите на розите изчезват.

Не изглежда да е много трудно, сякаш? Освен ако не страдаш, че може да се изгубиш. Мъглата е коварна и току-виж си изтървал срастналото се с теб его, с присъщите му атрибути. Да спреш да очакваш не значи да станеш безразличен. Не води до това да се лишиш от чувства, а само от страданието, което те биха ти причинили, било параноя или пък разочарование. Загубвайки тях, може да намериш лекотата, свободата да се радваш на света сега, в този миг, там където си.

Дърветата не очакват пролет, просто следват знаците на слънцето и вятъра. Ако се огледаме и ослушаме – ще усетим следите. Косовете, преобръщащи ланшните листа, екота на кълвачите, полуделите синигери, бистротата на Орион.

Денят се удължава, издърпвайки за ръкавите дебелите люспи на пъпките. И без да очакват, че точно на следващата сутрин слънцето ще ги погали, мъховете са готови да го посрещнат. И да не е точно този ден, и да е сковал мраз, все едно. Те са сигурни, че ще дойде да ги стопли.

Трудно ли е да не очакваш любимите очи, да не копнееш за ласка, за точно определен жест и докосване? Да не забождаш точната дата на срещите, нито мига на разделите? Да не се питаш дали днес ще бъде Денят, нито какви ще са точно думите?…

Някъде там, близо до теб е останала следа. Полъх, пробягал над стъпки в снега. Мелодия, заплетена в старите мартеници по вишните. Ароматът на кутията с чаени пликчета… Устните все още са лепкави от сока на смокините. Песъчинките пак оцеляват на дъното на чантата за плаж, незнайно как изплъзнала се от хватката на зимните пуловери в гардероба.

Защо да очакваш нещо определено, когато всичко това, което ти носи радост витае около теб. Оплетено в броеницата на времето, в търкулнатите зарове на събитията, следващи естествения си ход, като капките от пеещия капчук, като вълните. Знаци, които да те накарат да се усмихваш. И да си готов да посрещаш всеки миг с добро.