Възел

PICT8269u

~ ~ ~
Толкова слънце – не остана място за тъга
Дори да наранява неспособността Ти
Да овладееш думите
Толкова обич – дори понякога срещите с Теб
Да ме карат не да вярвам, а да се съмнявам
Във себе си
Толкова нежност – че и пролетта хилава, закъсняла
Не смогва да отмие цвета на очите Ти
В моите
Толкова възли в мрежата – наречена живот
От която измъкват се само прашинки ръжда
С капките
Толкова мъчителна – борбата да изхвърля отровите
Не бих позволила отново да се преродят
Ще послушам дъжда
Без да си до мене
Този път…

/Flo, март 2011/

6 Comments so far

  1. зори on March 18th, 2011

    Добре завързано, Ваше Вълшебничество.

  2. Geri on March 19th, 2011

    Много усукана таз работа… емоциите. Ще ми се понякога да се изцентрофугирам и самоизтръскам като перде по време на пролетно почистване. После – ще ухая на слънце :D

  3. deni4ero on March 19th, 2011

    щях да протестирам, че пролетта хич не е закъсняла, ние бързаме, но ‘ще послушам дъжда …’ ме изстреля в друга емоция …
    несравнима си!

  4. Geri on March 19th, 2011

    :oops: Благодаря!

    ми… скокливите емоции това правят – бели :)

  5. зори on March 19th, 2011

    Белите ти са бели, очите ти виждат в душите, а времето пак ще го отнесе (то винаги има вина за нашите емоции ;) )

  6. Geri on March 19th, 2011

    …ако не времето, поне пълнолунието :D

Leave a reply