Възел
Posted March 18, 2011 
Comments(6)
Comments(6) 
Толкова слънце – не остана място за тъга
Дори да наранява неспособността Ти
Да овладееш думите
Толкова обич – дори понякога срещите с Теб
Да ме карат не да вярвам, а да се съмнявам
Във себе си
Толкова нежност – че и пролетта хилава, закъсняла
Не смогва да отмие цвета на очите Ти
В моите
Толкова възли в мрежата – наречена живот
От която измъкват се само прашинки ръжда
С капките
Толкова мъчителна – борбата да изхвърля отровите
Не бих позволила отново да се преродят
Ще послушам дъжда
Без да си до мене
Този път…
/Flo, март 2011/
Добре завързано, Ваше Вълшебничество.
Много усукана таз работа… емоциите. Ще ми се понякога да се изцентрофугирам и самоизтръскам като перде по време на пролетно почистване. После – ще ухая на слънце
щях да протестирам, че пролетта хич не е закъсняла, ние бързаме, но ‘ще послушам дъжда …’ ме изстреля в друга емоция …
несравнима си!
ми… скокливите емоции това правят – бели
Белите ти са бели, очите ти виждат в душите, а времето пак ще го отнесе (то винаги има вина за нашите емоции
)
…ако не времето, поне пълнолунието