Яйцето на Дракона

sunset

Слънцето обливаше в лава рехавите корони на дърветата. Още неуспели да разтворят листа, клоните се протягаха към неспокойното небе като обагрените в златист огън пръсти на магьосник. От онези същите, които преди ера минаха по ръба на Острова и оставиха след себе си просеки в гората, посипани с миризлив прах и мазни петна.


Тя сбърчи нос и протегна дългата си муцуна да подуши въздуха. Под нея сухата шума на огромното гнездо изпука предупредително. Истинско чудо беше, че успя да спаси достатъчно от опадалите, къдрави листа на дъбовете преди да ги отнесат есенните ветрове. Тази година есента беше свирепа и ветровита. Както преди толкова много есени и зими, когато люспите и блестяха в цветовете на кленови листа, докато ятото се издигаше в широки кръгове, далеч над закривения зъб на Говорещата планина.

Нищо не е вече както преди… Освен едно – туптящият живот в онзи огромен реактор, скрит зад тонове мускули и гореща плът. Призван да продължи да тупти, докато всяко утро, иззад зъберите на планината продължава да изпълзява заобления гръб на Слънцето. Да го приветства и с мощен скок на ноктестите си лапи, да се издига пак, както преди хиляди години. Да обгръща с поглед разсеяните извивки на реката, кулите издигнати от магьосниците. И сянката на опънатата ципа на крилата и да пази от следобедната жар протегнатите жадно главички на цветето, наречено на Нея – Драконова паст.

lilium

Във въздуха се носеше онзи аромат, който винаги кара да поемаш дълбоко дъх още, и още. Наситен с първите капки, донесени от място, където облаците са слезли ниско, на един крилен размах разстояние. Денят е близо. Дали няма да е точно днес?… Тя се надигна от гнездото, едрите остри плочки по гръбнака и описаха спирала, развивайки по тревата изтъняващата опашка. Протегна муцуна и го подуши – нейната гордост, смисълът на живота и! Онзи, призван да продължи да зове Слънцето, когато нея вече я няма. Лека струйка дим обходи шарката на яйцето. Така беше в нейния род – шарката на дебелата черупка разказваше съдбата на отрочето, което щеше да се излюпи след 165 г. Зеленикавожълтите и очи се присвиха гальовно, когато за хиляден път преживяваше отново прочетеното по варовиковата стена, толкова крехка наглед.

Виждаше зарево. Нежносиньото небе, с обагрените в свежо-розово облаци – такива са само напролет, когато Слънцето изгрява. Виждаше ятата от птици, протегнатите клони на дърветата, зъберите на планината – всичко е ОЩЕ тук! И Нейният син, миг преди да разпери крила. Ведрост рисуваше черупката, спокойствие и живот, каквито всяка майка иска за чедото си. Прозрачната ципа леко притрепка и замъгли доволния и поглед. Лъхна още веднъж над яйцето и отново описа кръг над него с могъщото си тяло. Още не е време, още малко ще почака. Пък после – заедно ще полетят, да посрещнат Слънцето.

dragon's egg

3 Comments so far

  1. DSdiva on April 15th, 2012

    Въобще не се съмнявам, че си е избрало точно теб, за да го показваш :P
    Честит Великден, Гери!

  2. зори on April 15th, 2012

    Приказкаааа!
    Гертруд, страхотна си.
    И сега разбрах каква е тая любов на Древния към търпението – че то си му било в кръвта, толко време да чакаш едното излюпване само… :P

  3. Geri on April 16th, 2012

    Иве, честит да е и на теб! Много радост на всички обични хора около теб! А за яйцето, то си е с късмет, … че както опердашвам по 4-5 на ден, това шарката го спаси :D

    @Зори
    Ейй, каква радост!!! Да знаеш, действа много по-зареждащо от мрънкането ;) За Древния не знам, да вземе да си признае най-накрая откъде му е, че ни се изчерпа търпението :)

Leave a reply