Някога много, много отдавна, когато Времето било още свободно и необвързано с Ден и Нощ, и принудено да се съобразява с техните надбягвания, Земята била обгърната от пухкава облачна пелена. Сред всички облачета с раздърпани или сресани коси, с удължени личица или кълбести коремчета, ефирни или плътни, растяло едно пухкаво облаче, с рошава усмивка и закачлив нрав. Реело се то над света, над струните на реките и над облещенооки езера, растяло и се дивяло на красотата. Превърнало се в голям и силен облак, с мощни мишци, и къдравобял перчем. Една сутрин, докато Облакът се опитвал да подмами Луната да остане още малко да поиграят на жмичка, Слънцето изплувало от морската шир, румено и прекрасно в чистотата на своята младост. Разпуснатите му коси плиснали пътеки по гърба на морето, а то от гъдел ли, от щастие ли, накъдрило мокропламнали вълнички…

Облакът, застинал в захлас, забравил за Луната, за това, че звездите до една изчезнали, че полята се изпъстрили в златно, реките и дори облещените очи на езерата блеснали в милиарди искрици! Стоял, втрещен от красотата на Слънцето, дори не забелязъл, че страните му са пламнали в руменина!
- Небеса! Тя е съвършената красота на този свят! Единствена и неповторима! – възкликнал Облака, влюбен до полуда в Слънцето.

От този ден, Облакът започнал да преследва златокосата господарка. Гонел Слънцето от мига, в който то отваряло очи и косите му се люшвали над земната шир. Гонел го в обедната мараня, и привечер, когато планините, полегнали на хълбок, протягали уютно склоновете си, за да приютят побягналото Слънце. Първоначално Слънцето много се разсърдило на Облака, задето го преследва. После започнало да играе с него на криеница и всичко живо по земя и вода, се радвало на приказните гледки, които изписвала в небесата тази любовна гонитба.

Любовта на Облака, обаче, ставала все по-силна, все по-поглъщаща и обсебваща. В неговата ненаситност, земята, така жадуваща за благодатните лъчи на Слънцето, започнала да линее. Облакът постоянно се стремял да докосне Слънцето, да го обвие, да го приюти завинаги в пазвата си, за да бъде само негово! А и от жажда страдали всички, защото вместо да освободи част от своята влага като благодатен дъжд, Облакът растял и растял все повече, за да може да държи по-силно Слънцето в прегръдката си, и така сушата бавно, но постоянно отхапвала късчета зелена плът…

- Това не може да продължава така – мислело си Слънцето – Как да озаптя моя любим?! Трябва да разбере, че не може да съществувам само и единствено за него! Какво биха правили пеперудите, ако не изсуша крилцата им, когато излизат от какавидите? Как биха си намерили пътя птиците, литнали на юг? И как ще узрее гроздето, и руменоликите ябълки. Кой ще позлати листата и ще свири на арфа с лъчите на мъглата…

Помислило Слънцето, погледало своя любим Облак, голям и силен, с мощните му и ласкави ръце, с топлата и пухкава прегръдка, и решило какво ще направи. Протегнало лъчи към Облака и му казало:

- Любими мой! Виж как линее земята! Как са жадни за моята светлина и твоята живителна влага всички земни твари. Листати, космати и крилати същества, буболечки, фиданки, тръни и цветя, риби и водни кончета. Нима ще ги оставим така, светът да загине, заради нашата любов?! Любовта е дар, не окови! Не стъпва на руини, нито на пустиня и нещастия. Тя лети свободно, не вирее в чертози, пък били те и най-ефирните и прекрасни дебри на твоята небесна прегръдка! Дари им част от своята любов, мили мой, дай им живителнага влага, така както аз ще им дам светлина и топлина! Нека попият любовта ни и я носят завинаги с живота.

Облакът се спрял, вслушал се в думите на Слънцето, свило се от болка сърцето му и … тежко прокапали първите капки дъжд – наситени с горест, със сладка нега и обич. Протегнал се и обвил Слънцето в обятията си, а слънчевите коси се спуснали с цялата си прелест към поляните, обсипани с глухарчета. Смесили се лъчите с капките и там, където докосвали всяко глухарче, то се превръщало в пухкаво малко облаче, с корона от сребристи, ефирни лъчи.

- Нашите рожби! – въкликнало Слънцето. Облакът, доста по-ефирен и втален от преди, без мощните мишци, с леко посивял перчем, с поразпокъсана роба, се усмихнал в най-лъчезарната дъга…

От онзи ден насетне, глухарчетата, пръснали се по земята, станали символ на любов. Наричат ги “слънчева обич”. Когато откъснеш глухарче, си намисляш желание и трябва много силно да вярваш, че ще се изпълни! Духнеш ли да пухкавите семенца, лъчите на слънчевата обич намират любимия човек и душата ти се слива с него завинаги.