“Ама, че странна работа! Обърка се света, омесиха се сезоните като латинките в лехата на баба ми! – мърмореше си тихо дребосъчето, докато лъкатушеше между купчинките опадала шума – До преди седмица виелици, а сега – тревата по-зелена от майската. Сухо стръкче няма къде да намериш, леглото да си застелеш!” Сякаш в потвърждение на думите му, една катеричка побърза да се докопа до отдавна забравена на един висок клон кърпа, превърнала се в парцал с рехави нишки. Щеше да и свърши идеална работа за зимната хралупа. Започна да го прави на кълбо и задърпа яростно.

Платът обаче не поддаде. Дребосъчето тъкмо се зачуди как да помогне, когато един силен и ясен глас едва не го събори:
- Остави, след още един дъжд ще се справи. Ама както си се зазяпал, ще видиш коренищата отблизо – Младежът беше толкова висок, че светлите му коси, стърчащи във всички посоки изглеждаха на фона на слънцето като спици на огромен чадър.

- Как се казваш, дребния?
- Аа-ахмм, Тупанкахон Седемнайсти-Дръмщайн – смутолеви малкото същество и подпъхна рехавия си бретон под гуглата – Всички ми викат Дръм, понеже … свиря в оркестъра на гномчетата на ударни. А вие кой сте, всъщност и как така ме виждате и можете да говорите езика ни?
- Гномче значи! Приятно ми е, аз съм Есен!

Дръм усети как очите му се уголемяват като бузите на жабоците преди вечерна спявка.
- Тоест,… как така Есен? Интересно са ви кръстили на сезона.
- Хич не са ме кръстили на сезона. Просто аз съм Сезона – младежът успя да се сгъне някак и седна на една купчина. Шумата приятно изхрупа под него като шепа чипс. Дръм го заразглежда внимателно. Цялото носле на момъка беше осеяно с рижави лунички. Толкова много, че сякаш си беше надянал червеникава клоунска маска. В косите му се бяха приземили елегантно няколко листа от бреза, които едва се различаваха на фона на рижаво-русите фандъци, поели всеки в своя си посока.

- Ама вижте, има някаква грешка. Ние от преди 300 по 300 хиляди години си знаем в нашето царство, че Есента е една благовидна госпожа на средна възраст, с алени бузи, закръглена, усмихната… Не искам да кажа, че вие не сте ми симпатичен – гномчето запристъпва на късите си крачета, за малко да изтърве думата кльощав.
- Виж сега, мой човек! Това са едни бабини деветини, дето са ви учили вечер около огнището. Такава госпожа може да има, ама тя няма нищо общо с родата ми. Майка ми е Светлината, а баща ми не помня. Може да е бил Слънцето, може и да е бил някой облак.

- Не знам защо всички се заблуждават и как може да си представите, че този сезон може да е жена, след като е толкова кротък, с постоянен и търпелив характер, благодатно мек и без съществени катаклизми, породени от непостоянния женски нрав!? По същия начин не може да се каже, че Пролет може да е някой мъж – в никакъв случай! – Есен възмутено тръсна глава.
- Ами знам ли, вярно че май имате право – гномчето откъсна една тревичка и започна да я върти между пръстите си. Винаги имаше нужда да го прави преди да пита нещо важно – Ами Зимата, тя… жена или мъж е?

Есен вдигна поглед към сияещото следобедно небе и очите му се озариха в златисти петънца от листата над главата му:
- Ех, приятелче! Ама и ти намери да питаш за Зимата в тоя разкошен следобед. Да ми разваляш настроението. Зимата е тъща ми!
- Ох – Дръм чак седна от изненада – Простете, ама хич не съм наясно с родословието ви.
- А, споко! Обичаме се с нея. Жена ми, Снежната царкиня, е голяма сладурка. Готви страхотно, особено сладки неща. Ние така се и намерихме с нея. Аз нали произвеждам много плодове, пък тя обича да вари сладко. Баба Зима кандиса много бързо да ни калеса, че току-виж и я отмъкнало Лятото и хич и няма да я види в Заледения дворец. Каквато е глезла има да обикаля от ол-инклузив на ол-инклузив!

- Тъй, значи. Добре, де – на гномчето вече му беше станало безкрайно интересно, макар че последното не успя да вдене, но реши още да пита – А баба Марта тогава каква ви се пада?
- Хаха, ей, всички ли гномчета сте такива любопитни? Виж сега, сезоните сме само чеитирима. Но месеците са друга работа. Имаме си инкубатор, в който всяка година се залагат нови месеци. И в зависимост от погледа на Слънцето и Светлината, и от докосването на космическия Вятър, всеки месец се ражда различен. И всяка година е различен. Ти сега да не си мислиш, че март е винаги ухилената баба Марта с вързоп червено-бели конци. Нееее…

- Всяка година е различно. Миналата, примерно, взе че се излюпи… тъй де, прероди се март като един рошав тийнейджър. Със смъкнати дънки, суичър с качулка и като извади един спрей – зафърга сняг на парцали! После изяснихме, че след излюпването, системния на инкубатора го направил геймърче. Само Frozen Throne цъкал, за малко Пролетта изобщо да не може да си покаже носа.
- И какво правите в такива случаи? – попита Дръм
- Ами наложи се тъщата да яхне метлата и да ходи да си прибере недорасляка. Април беше един мазен, мазен принц… Излюпиха го с ускорител и по-висока температура. Така и не му поникна брада после.

- Хм, и всички месеци са все … различни? – продължаваше да недоумява гномчето, което усещаше, че всичко което в неговия род се знаеше за сезони и месеци се сгромолясва някъде вдън гора!
- Е, някои се прераждат в доста близки форми. Например лелите ми Августина и Септемврина, първи братовчедки на майка ми по майчина линия.

Дръм усети как започва да реди клечици, за да вдене оплетеното родословие на Есен.
- Те двете често си приличат – едни такива здрави, яки мадами! Загорели, напращели, винаги усмихнати, с гореща кръв. Като на едната не и стигне август да лудува, често залита и се впуска в приключения заедно с другата. Иде смях, иде слънце, вълни се плискат, грозде зрее… ех, живот на талази! – младежът разпери големите си ръце, загреба шумата и я пръсна над себе си.

Гномчето едва успя да се изрови от листата и да понамести килната се гугла, когато Есен го тупна с показалец по главичката:
- Такива ми ти работи, Дръмчо! Хайде, трябва да поемам, че имам и на други да разказвам, имам да проверявам една неприбрана царевица. Да оправям бакиите от ранния сняг на начумерения чичо Октомври, дето се пръкна тая година. За малко да ми обърка плановете!
- Тъкмо щях да попитам… тая година какво става с месеците – повдигна вежди Дръм – Нещо много топъл септември беше, пък после … този сняг.

- Я ми кажи, Дръмишвили, ти къде живееш?
- Ми къде… в Шарколес!
- А Шарколес къде се намира?
- Ами… в царство Нийделандия.
- Тъй тъй… И всички хора в Нийделандия щастливи ли са?
- Е, за хората не знам. Ние сме си добре гномчетата… Всяка вечер имаме забава, пеем, свирим. От време на време ме викат на бис, свиря им едно яко соло, “Пънкчушка” се казва…

- Супер! Малките човечета правилно вдяват, че за щастието не е нужно много. А ония хора, големите, дето минават сутрин през Шарколес? Щастливи ли са?
- Ами не знам, има и усмихнати. Например, има едно момиче, храни синигерите и все се усмихва – гномчето се ухили, после усмивката му помръкна – Ама онзи ден дори и тя изглеждаше някак тъжна.

- Ааа, видя ли сега! – Есен тържестуващо щракна с пръсти – Това е от управата на царството. Ръководството на Нийделандия е поверено на зарзавати. По едно време управляваха репи. Нали си чувал оная песен за зеленчуците, дето ряпата се смеела напук. И те така, вечно нахилени, всичко им е по мед и масло, зачервили бузките, ама… народът нещастен. Друг път начело са заставали марули – прости и зелени, без хал хабер как да се справят с ръководене на царство. Пък сега, Дръмбой, управляват тикви. Ти им говориш, те не отбират. Нищо не влиза вътре, ама и нищо добро не излиза. И не само това, ами и на хората главите взеха да одървеняват. А я си представи цяла Нийделандия в тикви и кратуни?!

Гномчето чак залитна, като си представи колко ли ще е тежко да има тиква вместо глава. Есен успя доста чевръсто за ръста си да се надигне, поотупа полепналите листа и се усмихна:
- Ей, затова, за да могат хората да са щастливи поне малко, шетам аз и пазя Слънцето да не си иде твърде бързо. Като не са случили на управници, поне да случат на време в моя сезон. Ако хората запазят топлината, ако в очите им винаги свети пламъчето на доброта и надежда, ще могат по-лесно да се справят с всички зарзавати. Хайде, до скоро, мъник! Пък дано и по-свестни плодове и зеленчуци поникнат в човешкия инкубатор. Някои честни, благи, меки и добри…
- Банани?! Дано не – хем чуждоземци, хем бързо се развалят – компетентно закима Дръм – До скоро, Есен! Радвам се, че се запознахме. Пък ако големите човеци искат да им помогнем, да им занесем печурки, а?…