/ППЖ #14: за Лю/

От няколко дни гъста мъгла беше обвила долината. Толкова смразяваща и плътна, че стволовете на дърветата изглеждаха все по-изтънели, сякаш всяка сутрин господаря на снежните мамути остъргваше пласт от кората им. Дори по пладне, когато Големия пламък беше най-високо, изглеждаше досущ като лицето на Предвестника – бледо, студено, с мътен ореол, само плах опит да наподоби могъщата му, огнена грива.

Жу протегна ръка да направи пролука в клоните. Да, такова изглеждаше, както го описваше стария Омад. Когато кълбото наподобява Предвестника, скоро иде края на студа и снега. Момчето внимателно пусна клончето, да не орони полепените кристали сутрешен скреж. Омад учеше, че всяко нещо има място на земята и човеците трябва да се движат така по нея, че да не нараняват и разрушават без смисъл сътвореното.

Лека усмивка пробяга по устните на Жу, над които вече леко се тъмнееше мъх. Рано възмъжаха и той, и братята му. Наложи се да поемат пътеката на ловците в племето. А той виждаше промяната в себе си с всеки ден, усещаше я и в погледа на майка си, в потупването на Лас, когато направи първото си ловно копие за глигани – “Скоро ще си истински мъж, синко!”. Откакто Лас се появи, огнището топлеше повече…

Жу продължи по тясната пътека през преплетените борове. Сигурно елените я бяха прокарали, още преди да падне снега. По времето, когато козината им ставаше като листата на дърветата в овразите, а гората се огласяше от рева на мъжкарите и от резкия пукот на удрящи се с ярост рога. Победителят взимаше цялото стадо кошути – с нежно извитите, обсипани с петънца, гърбове, с тъничките крачка и огромни, тъмни очи…

Момчето се сепна. Спомен за едни други големи и нежни очи го преряза някъде отвътре и секна дъха му. Не беше за първи път! Винаги щом се сетеше за Ниеб, една особена тръпка преминаваше през него. Обливаща топлина, която избухваше някъде в гърдите и плъзваше до върха на пръстите му… Пак, и пак си спомняше как я беше срещнал за първи път. Беше преди колко…, вече седем луни оттогава. Един ден намери под боровете малко, рошаво птиче с огромни очи. Пухесто и безпомощно, изпаднало от някое гнездо. Жу го взе и го занесе в пещерата, а Ралла веднага го прати да го покаже на стария жрец.

Тогава Жу беше изкачил запъхтян, издяланите в стръмната скала, груби стъпала, отметнал беше кожата на входа на пещерата и в миг се беше вкаменил. Като в далечен сън чуваше как потракват по изтъркания под ноктите на мечката от кожата, затваряща изхода, докато погледа му беше прикован в крехкото същество, легнало на вързопа завивки, пред огнището на жреца.
- А, светлината те е довела тук, Жу! – приближи с куцукане жилавият старец. По лицето му, набръчкано като дървесните кори, които носеше с ледовете Пеещата река, пробяга сиянието на усмивка.

Момчето се приближи. Огънят хвърляше меки отблясъци върху леглото, върху бледото лице, почти изгубено в тъмни, разпилени кичури. Това беше момиче, може би колкото Жу. Слабичките му ръце се губеха в косместите завивки, бели и крехки като клонки на бреза.

- Ниеб, това е най-младият, но и най-пъргав ловец на племето! – старецът с пъшкане приседна до момичето – Жу най-добре от всички умее да чете следите на елените.

Момчето почувства как огън плъзва по бузите му. “Ниеб!”. Никога нямаше да забрави очите и – огромни и чисти като двете езера горе, на платото. Кафяви, но с проблясващи закачливо светлинки, като водите на Пеещата река, когато Големия пламък рече да я погали преди да си иде.

Момичето сведе очи и се усмихна. После протегна ръка и го погледна въпросително “Какво е това, дето носиш?”. Жу сякаш чу въпроса в мислите си, пристъпи напред и подаде разрошената от бързането, перната находка.

- Ха, виж ти! Малко хора са виждали тази птица – възлестите пръсти на Омад докоснаха щръкналите перушинки. Птичето сви глава между раменцата си, примигна и изтрака с едва видимата сред перата човчица.

- Това е Ловецът на Предвестника – заразказва старецът – Нощем напуска хралупата си и лови за Белоликия мишки, незаспали и цвъркащи из тревите. Една легенда разказва, че Предвестникът ги превръща в трепкащите очи на Купола – вечно будни и всевиждащи…

Жу така и не можа да си спомни как точно завършваше легендата, докато се връщаше от пещерата на жреца. Пред очите му беше Ниеб, прегърнала малкото птиче. Когато и каза, че и го оставя, да се грижи за него, тя вдигна очи, безмълвно го погледна с такава благодарност и сияние, че чак болка прониза сърцето му.

Същата вечер, след като Жу мълча необичайно дълго, загледан в огъня, Ралла не издържа и попита какво се е случило.
- Не знаех, че стария жрец има дете – отрони се сякаш случайно от стиснатите устни на момчето.
Ралла бързо се спогледа с Лас, който остави дялкането на дървото, дето трябваше да замени дръжката на брадвата му.
- Толкова е хубава, нежна, беззащитна! Като сърна – гласът на Жу се задави, като от рукнал порой неизплакани сълзи – Нито дума не ми каза, а сякаш… говори с очи.

Сянка на тъга се промъкна сред пламъците и се утаи в очите на Ралла:
- Ниеб не му е дете. Намериха я преди много зими горе, на платото, замръзнала в клоните на един дъб. Кръвта и следите под дървото разказаха какво е станало с родителите и. Може би вълци или пък мечката, по това време са смели и гладни. Малката беше оцеляла като по чудо. Оживя под грижите на Омад, но той така и не успя да и помогне да проговори. Нито пък да раздвижи краката и. Много време вече живее у жреца и само той умее да разговаря с нея в мислите си, без думи. Каза, че има дарба. Ниеб вижда напред.

Спазъм премина по белязаното лице на Лас. Знаеше какво е да страдаш така, да загубиш любимите си хора, да останеш белязан за цял живот. Жу стисна юмруци, сълзите се стичаха по бузите му:
- Защо е трябвало да става така? Защо точно с нея?! – въпросът прокънтя като ехо и заглъхна в меката тъма отвъд огъня.

Оттогава Жу започна да навестява пещерата на стръмния скален откос по-често. Стоеше дълго при Ниеб, разказваше и за баграта на листата, за завоите на реката, за камъните, за дънерите на дърветата, които влагата обгръщаше с мъхове. Тя го гледаше и в светналия и поглед, в жестовете, във всяка извивка на усмивката и, момчето започваше да разбира въпросите и.

Жу и разказваше за песента на птиците, за елените и стадата мамути, за патиците, които се връщаха, когато се стопи леда по реката… И колкото по-близки ставаха двамата с Ниеб, толкова по-силна ставаше тревогата в сърцето на Ралла. Защо Жу не беше като другите и деца? Всички вървяха в проправената пътека, а той все избираше неутъпкания сняг, с всичко, което можеше да дебне под него.

Една вечер тя сложи ръка на рамото му, взря се в очите му, пълни с мекота и добрина:
- Жу, не ходи вече при нея. Забрави я, момчето ми. Ниеб е белязана от светлината да стане следващия духовен водач на племето. Не я превръщай в своя мечта! Никога няма да бъде огъня в твоята пещера, майка на децата ти…
Болката от неговия безмълвен поглед тогава остави рана, която така и не заздравя в сърцето на Ралла…

Жу тръсна глава, сякаш да си помогне да излезе от дебрите на спомените. Твърдо беше решил какво ще направи днес и продължи по пътеката, до горното течение на Пеещата река. Стръмна и пенлива, в тази част тя се спускаше от малък водопад, който наричаха Коляното.

Всяка зима, в най-лютия студ, ледът образуваше чудни фигури. Мечки обгръщаха с лапи камъните, елени протягаха рога над избилата изпод леда, пяна. Под водопада се образуваше малък тунел, колкото човек да коленичи и да погледне изпод падащата вода. Наричаха го “Тунелът на желанията”. Откакто съществуваше племето, хората идваха тук да изкажат с тих глас най-скъпите си желания, да помолят за помощ и утеха всемогъщата река. Всеки път, преди да започне Големия лов, ловците идваха тук. Коленичеха и пожелаваха Реката да им даде сполука в лова, да им помогне да оцелеят, да се върнат живи и да заварят огнището топло.

По бълбукането на водата и по ледените фигури се познаваше какво ще се случи. Ловците разказваха на шамана, а той гадаеше и определяше кой ловец на племето да тръгне напред да чете следите, кой ще е първият, хвърлил копието, кой ще скочи върху плячката, а кой ще е по-добре да остане в пещерите. Към това място се беше запътил и Жу. След два дни започваше ловът на елените, неговата голяма страст. И голяма мечта – да бъде първото копие на племето! Мечтата до преди няколко луни,… точно седем на брой!

Момчето приклекна под водопада. Погледна нагоре, където тежък леден корниз едва се крепеше над кипналите води.
- Чиста и всесилна! Ти, животворна и могъща! Знам, че може би очакваш и ти като майка ми, да поискам първото копие на лова. И аз го исках, преди да разбера, че опиянението от лова, и това да получиш слава не е най-важното, което да поискам от теб. Него ти лесно би ми дала… Идвам да те моля за нещо, което не мога да направя с ръцете си, да издялам сам от камъка или да измайсторя от глината на брега. Не мога да помогна нито с добро, нито с мъка или ярост. Искам Ниеб да бъде като другите човеци от племето. Нека да проговори, да започне да ходи, да излезе и да види с очите си красотата, за която и разказвам. Помогни и, светлината винаги да сияе в очите и, Всемогъща!!!

Шумът на откъртващия се леден блок отекна в скалите. Жу отскочи назад, ледът се сгромоляса във водопада и в разтворената ледена гръд над главата му, недокосваните кристали засияха. Между камъните, водата и леда бяха изваяли приказни рисунки. Вееха се пера на невиждани птици, извисяваха се зъбери, по-остри и по-блестящи от върховете на Граничните планини…

Преплитаха се рога на елени, които нивга не излизаха от легендите, борове с блестящи игли кръстосваха клоните си в най-сияйната гора, която Жу някога бе виждал…

“Какво ли означава това? Дали мечтата ми ще се сбъдне?” питаше се Жу, пристъпвайки благоговейно назад, полека, със страх пред знамението на рисунките.

“Как искам да може Ниеб да ги види! Как щеше да сияе лицето и ако можеше да протегне ръка и да докосне с пръстите си кристалчетата и рисунките, които са направили!”, помисли си Жу, докато устремено си проправяше път по пътеката. Поколеба се дали да разкаже първо на майка си, но желанието да види Ниеб надделя. Пое по стръмните, заледени стъпала към пещерата на Омад. В навечерието на Големия лов, входът беше украсен с огърлици от мечи зъби и нокти. Огромните, разклонени рога на Церус, великият елен, предвождащ стадата, беше забит пред пещерата.

Жу надникна вътре, Ниеб кротко спеше. На една купчина кожи до нея се беше свил и Чохи, така кръстиха птичето. Старият жрец отметна кожата и влезе след него, понесъл жезъла на лова. Жу му направи знак да излязат и навън му разказа набързо за рисунките в леда.
- Толкова зими гадая посланията на Реката, момче – въздъхна старецът – но такова нещо за пръв път чувам. Фигури, казваш, изваяни в тънкия, прозрачен лед. Чуплив е този лед, нетраен,… ще рече неосъществима мечта си пожелал, синко!

Жу усети как ледени ножове го пробождат от всички страни:
- Не! Моля те, помисли пак! Не може да бъде това!…
- Не бързай, момче! Ех, и майка ти така, все бързаше да каже “Не!” на приказките ми – старецът свъси дебелите си вежди, побелели и гъсти като заскрежените клони на боровете – Това, че животни си видял, птици, елени, гората… Живот е това! Нещо ще се случи, тънък е леда, крехък, не е като чиста вода да се лее, та да кажа, че мечтата ти ще се сбъдне съвсем. Но животът е там, изпълнил е прозрачната ледена кора! Дръж си очите и ушите отворени, Жу!… Няма да си първото копие на племето, момче, а последното. Този, който пази гърба на колоната ловци и който има път назад, ако го призоват.

С тези напътствия и с натежало от неясния отговор сърце, Жу се върна в пещерата. Подготви се за лова. Потегна брадвата, наостри на камъка върха на копието, уви нови парчета кожа около краката си, да помогнат в тичането. Но сънят така и не дойде, чак докато взе да светлее Купола и дойде време ловците да се съберат в подножието на Бивните…

Огънят почти беше угаснал. Нямаше кой да сложи дърва, Омад беше отишъл да изпроводи Големия лов. Ниеб се въртеше неспокойно в кожените си наметки. Конвулсии сгърчиха крехкото и телце. Виждаше яростните, кръвясали очички, озъбената муцуна с жълти зъби, дъх на гнило, на мърша и на кръв! Кръв! Писъците на майка и, раните по крачетата, докато пълзеше по дървото, … Жу в пламъци! “Жу!” – момичето се сепна. Отвори очи, но нищо не виждаше, все още заслепена от кошмара, който не спираше да се връща при нея. Но сега имаше нещо ново в него, нещо щеше да се случи! Усети опасността и извъртя глава към входа на пещерата. Очите и щяха да изхвръкнат от напрежение да види това, което сърцето и вече беше усетило и сковало в ужас. Цялото и изтерзано същество крещеше с безпомощността на немотата и с цялата сила на пробуденото съзнание “Жу! Жу! Тя е тук! Намери ме, върна се за мен!!!”…

Пещерната мечка усети как гърба и се отърка от свода на пещерата. Подуши въздуха – топлина, пулсираща кръв и миризмата на човеците, която я държеше нащрек. Някога тая пещера беше нейна, тук раждаше малките си. Пристъпи напред, очичките и се взряха в треперещата фигурка в нишата. Ниеб закрещя. Клокочещ рев се изтръгна от мечата паст. Могъщите лапи замитаха пода и ноктите и оставяха дълбоки следи в скалата. Вдигна се прах, докато звяра се приближаваше с ръмжене. В този миг към ръмженето му се добави още едно – силно, дълбоко, пълно с цялата ярост, с която майката е готова да брани до последен дъх рожбата си.

Ралла се беше промъкнала зад звяра и грабнала полуизгасената факла, я размаха с цялата сила на калените си, по мъжки силни ръце. Избухна безмилостен пламък и освети огромното животно. В тясната пещера, Ралла знаеше, че мечката няма как да се изправи и да замахне смъртоносно с двете си лапи. Безпомощна ярост вреше в гърлото на звяра, слюнката капеше на тежки капки и свистеше в пламъка на факлата. Замириса на изгоряло, нов рев на болка се изтръгна от мечката. Направи последен опит да замахне към Ралла, после светкавично обърна гръб и се измъкна от пещерата. Отдолу се чуха викове…

Запъхтян и обезумял, в пещерата влетя Жу. Няколко мига поглъщаше с невярващи очи гледката – Ниеб, трепереща и побеляла като пряспа, разхвърляните навсякъде, омачкани и догарящи парчета завивки, припукването на огъня … и майка си. Oмаломощена, почерняла от сажди, мокра от битката, Ралла премаляла падна в прегръдката му.

Жу протегна ръка и хвана рамото на треперещата Ниеб. Прегърна я кротко, после пак майка си. След живителната глътка нежност, Ралла отново събра сили да може да говори:
- Аз я чух, Жу! Ниеб те повика, … видях съня и! Нямаше да понеса още кръв. Да я загубиш и да преживееш такава болка, … като мен.

Жу прегърна майка си и я залюля лекичко, така както тя го успокояваше до скоро. Скоро ли беше това време?! Вдигна очи и се изуми. По стените и свода на пещерата имаше черни резки. Цялата битка беше разказана там, в следите, които въглена на яростно размахваната факла беше оставил.

Миг по-късно, омаломощен от усилието за старите си кости, Омад отметна кожата на входа. Дъхът му със свистене излизаше от треперещите, побелели устни. Така и не можа да каже нещо, само спря като закован, а веждите му почти се сляха с рехавите кичури бяла коса. Жу и Ралла погледнаха към струпаните кожи, където лежеше Ниеб. Леглото и бе празно!

Изправена до стената, леко клатушкайки се като млад стрък трева на вятъра, Ниеб плъзгаше ръка по рисунките, оставени от факлата. Взе един въглен и задебели една от резките, направи още една, после още две разклонени резки. Отпусна отмалялата си ръчица, после пак продължи, подпряла се на стената с другата ръка… Светлината кротко витаеше около нарисувания на стената елен.
- Ниеб! Ти… ходиш! – приближи се Жу, и сълзите, стичащи се по омазаните му със сажди и пот бузи, попиваха меко в косите на сгушилото се в него момиче.

Ралла потупа стария жрец, приканвайки го да видят следите на пещерната мечка. Утрото щедро раздипляше вълмата на мъглата. Над Бивните се носеше екота на роговете, примамващ мъжкарите в лова.
- Ееех, от толкова зими гадая по Реката и леда какъв ще е лова, но този път – друг е орисника! Голям улов предрече новия духовен водач на племето – позасмя се Омад, целият светнал от радост, чудейки се как да събере в думи това, което думите не могат… А само мечтите…

П.П. Рисунката на елена на Ниеб е от пещерата Ласко.