Лъчите на слънцето успяха да се промушат през дланите на чинара и да плъзнат сребрист контур по краищата им. Макар, че това далеч не беше крайната им цел, която всъщност се опитваше да се престори, че сънят изобщо не я е изпускал, откакто я загърна в прегръдката си, замаяна и обърната надясно. С ленива грациозност, тя се обърна да изгледа светлоликия нахалник, дръзнал да заплита рано-рано разноцветни звездички между ресниците и. Погледът и попадна на тревата зад нея, изпомачкана на някои места, неуспяла или непоискала да замени споменът за него срещу глътка утоляваща роса.
Същите тези капчици, които самия той сега нейде беше изтичал да събере, че да утоли жаждата на любимата си. Да намокри бузите и, да се усмихват и сияят очите му, докато гледа как се слепват на кичурчета лъскавите, черни косъмчета на веждите и, докато огънят и не ги изпари. Така бяха те двамата – допълваха се, чувстваха, дишаха, съществуваха в едно. Тя – жаркото слънце, той – жива вода.
Тя се протегна сладко, извивайки гръб и се изправи на лакти. Кожата и усещаше играта на сенките. Вятъра носеше дъха на липите – ефирен, изкусителен, неустоимо сладък. Като че нейният любим го беше измагьосал по свое подобие. И нея превърнал в замаяна от пищното великолепие пчела.
А жуженето тепърва ще започва. Тепърва предстои да се чуе монотонното припяване на цикади по пладне, когато маранята разлива контурите като вода. Или цвърченето на щурците и плахото примигване на светулките. Ще изчезнат глухарчетата, с които се кичи пролетта, ще светнат незабравки, маргарити, рошави гергини… Тя тръсна весело коси. Все успяваше да я разроши така, че съвсем да заприлича на неговото малко цвете. Онова, което обичаше да разтваря за него най-сладките си дълбини, същото – което той обичаше да разлиства и да намира неподозирания себе си.
Защото с всички е така. Все мислиш, че се познаваш, докато не се появи Лятото. Онова същото, което говори с шепота на вълните и косите му ухаят на озон, на прах, окъпана от първите едри капки, предшестващи пороя. Лятото на живота ти, чиято страст стопява прегради, чиято ласка разлиства оголели отдавна клони. Разцъфва те, разпява те, усмихва те в слънчогледи. Прегръща те и те отнася като вълна.
А сънят и пак беше с дъх на водорасли. И песъчинки, полепнали по кожата на гърба му, когато го прегърна на брега. Бавно, нежно се сливаха с пулса на морето, вълна след вълна… Над нея леко вибрираше зеления купол на гората. Слънцето погъделичка, зачервеното и от съня, ухо и като чу, че в него все още припява прибоя, завъртя глава закачливо и се шмугна в сенките. На рамото и фина паяжина заплитаха солени следи… С формата на устните му.
Време беше да става. Изтръска поизмачканата рокля, намести тъничките презрамки, смъкнали се по смуглите рамене. Намери пътеката и се усмихна. Зимата е зряла красавица, Пролетта е девойка, Есен е заруменял веселяк. Колко ли хора по този свят, обаче, не знаят, че Лято не е в среден род. Дори не е в никакъв род, просто е… в множествено число, винаги равно на 2. И другото му име е Любов.
Comments(0) 
