* * *
Щурец ли подхване ноти да дири
Нощем на жадни за обич да свири
* * *

~ ~ ~
Мак ли пламти сред косите ми луди
Палав копнеж във плътта ще пробуди
~ ~ ~

~ * ~
Мисъл за мен ли в съня те споходи
Върше, реки и жита ще пребродиш

Ще ме откриеш – самодива наречена
С тебе и твоята ласка облечена

/Flo, 06.2013/

За лято жадувам
В синевата проглеждам
Земята целувам
… нося надежда!

/20.06.2013/

Вече знам какъв звук има времето, когато е спряло. Не е шумоленето на листата, привлекли вниманието на вятъра. Нито е ромон на река, или песен на славей в мекия здрач… Не е и в монотонната песен на щурците в нощите, напоени с дъх на узряло лято.

Безвремието има форма… На прегръдка… Има четири преплетени ръце, има извивки, следващи се една-друга. Овали, които полягат меко в дланите, разливат се по раменете и пият топлината, родена от любов. Шума на преминаващите коли е само фон, на който още по-отчетливо чуваш дишането. Отдаваш се изцяло, до дъно на този звук – Дъха на любимия. Толкова сладък, толкова нежен и нужен, че ти иде да го обгърнеш. Да го уловиш, да го приласкаеш и милвайки го с очи, да го задържиш в себе си, за моментите, когато времето няма да е спряло. Когато реалността ще те блъска отново в гърдите и няма да имаш друго, което да ти дава сила, освен онзи дъх – топъл, живителен и споделен…

Времето е спряло. Чувам прашинките, вдигнати от първата капка дъжд…

Дознание No. 007. На вниманието на наблюдателните! (Статус: строго несекретно)

Спешно се издирва лицето на снимката (или по-скоро притежателя на Окото, с прилежащите му горни крайници). Всеки, който е успял да го познае, виждал го е, разговарял е с него, бил е в една компания, разхождал се е, пил е бира и правил снимки с него, моля да се обади на долупосочения адрес. Отличителни белези на Лицето:
Read more »

“Къде ли е моята къща?! Тая не ми прилича много… Ееей, да не може да се поизлезе пролетно време! Дъждът още не измил слузта по пътечката и … къщата ти станала мезонет!!!”

“… Дали пък моята не е похлупена отдолу?!”

“Да взема да я заобиколя тая, а? Задният ми двор беше доста разкалян… Може да си го позная”

“Със сигурност не е моята! Гледката от покрива беше съвсем различна”

“Трябва да се помисли на спокойствие. Най-добре – завит в марулев лист, че от мислене се огладнява!… А аз имах ли изобщо къща?…”

(на малкото Дениче и Рошлето, с поздрави от един друг Helixodenix )

Ако душата ти е стегната на възел
И всяка минута по-силно придърпва телта

Ако всяка мисъл с невидими игли
Оплита взора в мрежа от съмнения

Ако не усещаш бълбукащите мехурчета
Които само чистата радост от живота
Може да ти даде

Ако усещаш реалността си изкривена
И пътят назад е останал в плен на геометрията

Ако разбереш, че и спомена, така скрит в сладките дълбини утаена нега
Ще изтече в бездната на фантазмите ти!

… и дори звездите спасителни се лутат и не достигат бреговете ти
Изронени от търсене на несъществуващи истини

Хей! Погледни през прозореца!
И ако не се виждаш отразен в синевата и необята на една капка роса
Вземи го измий!

После постой под душа
Ако нямаш търпение да дочакаш лятната буря