“Андре! От кой гарбидж взе този слънцезащитен лосион?! Не мога да си намокря главата!”

“Има ли някакво значение, Хортензия! Главата ти никога няма да стане впечатляваща като моята…”

“Защо не си взех допълнителни кесийки!? Сега ще плащам свръх-багаж,… ако успея да отлепя от тая.. писта?!”

“Изобщо не си мисли, че отзад не те виждам! Чувам как ти щракат… зъбите!”

“Ззззлузззай, зя, пицззз! Кат ми видизззз музззтазите в тазз конфигуразззия – безззззжжжзз да те няма!!”

Воят на прахосмукачката плавно се сниши до дрезгав шепот, подобно на последните акорди на “Бели ружи, нежни ружи”, изпълнени с много чувство от пушач с поне 30-тина години стаж. Тананикайки в кресчендо “По-добре да НЕ ги вииииидя!”, Жижи изтръгна шнура от контакта. Мисълта ѝ литна към скубането на пресен лук от лехите в двора…, когато живееше в бащината си къща. По това време в градината се бяха изпружили поне две лехи с марули, от оная … бялата маруля, не тия къдрави, тънколистни слаботелесни сортове сега! И поне леха с лук, в чиито щръкнали пера се криеха червеношийките, с надежда за нещо месно и червейовидно, което да поднесе обедното изтръгване на глава лук, с влажни корени и полепнала пръст. По това време смокинята още не се е разлистила, а усещането за стипчивото мляко, което пускаха зрелите смокини напълни устата ѝ със слюнка.
Read more »

… не е като никоя друга! Не просто, защото всяка пролет си е своенравна и с променлив нрав като тийнейджърка, която сефте се запознава с огледалото, в което има дефекти по доскоро бебешката кожичка… И не, защото отново снегът се прави на ревнива етърва, която мачка последователните усилия на снахицата да разцъфти като кичеста джанка, вярна на астрономи и астролози, че датата за идване на Пролетта се пада някъде… миналата събота.
Read more »

Тук някъде, на това място уж трябваше да има торта. Но ще почака… Засега картинката по-горе би могла да представя ножчето за рязането ѝ. Не съм я забравила, никак даже! Всеки ден около мен, по различно време се разнася прискърцващия звук от зъбките ми, докато в безсилие се въся на природата, на вредните навици на човечеството да се забърква с диви животни (и техните домашни РНК любимци), на всички световни конспирации и глобализацията в цялата ѝ рехавост, щабове и щамове, имуностимуланти и паникообразуващи с маски, без маски и всякакви други катаклизми, които ни въртят напоследък.
Read more »

Да, да, знам какво ще кажете! Не е каквото си мислите! Няма да омажа любимото си местенце със сметана, въпреки настойчивите намеци на някои зевзеци. И понеже същите звезеци изказаха съмнения за мобилните способности (и желания) на трибуквията на аристократичните особи от женски пол, бях принудена да спретна бета-версия на тортата-предизвикателство (или поне на 1/4 част от нея)…
Read more »

Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.
Read more »