Wearing The Inside Out
Умееш да си безразлично мълчалив
Далечен, непознат, като цяла вселена
В орбита, в която никога не успях да вляза
Когато усещам мълчанието ти да ме издълбава
Отвътре навън…
Умееш да си изграждаш ледена кора
През която не мога да те докосна
А искам, макар да замръзват ръцете ми
Защото някога, някъде,… там имаше вулкан
И леко достигаха до него пръстите и мислите ми
Отвън навътре…
Умееш да ме накараш да се чувствам виновна
И ненужна, като локва под красива ледена висулка
Не, че искаш! Твърде високи са пламъците, в които горя
Така ще изтече всичката ми топлина
Без да мога да те сгрея
Без да мога да те докосна
Изтъняла
Отвътре, навън…
Умееш да ме накараш да повярвам, че не искаш любовта ми
Че нямаш нужда, че ти идвам някак в повече,
а ти не можеш да откликнеш със същото
Умееш да си винаги прав!
Твърде много си изпълнил мислите ми
Твърде тежко е безспирно да горя
Твърде болезнено прераждането без теб
Ще мога ли да изтръгна душата си
Oт дълбините на айсберга
Отвътре – навън…
/PF, “…Now we can hear ourselves again…”/
Едва когато ги чух, усетих колко са ми липсвали. Благодаря за напомнянето! И за красивата визуална асоциация!
И аз благодаря, Вили!… За напомнянето, че не съм сама :*
А иначе, PF ми витаят някъде там постоянно, но отварям и ги пускам, когато няма никой наоколо