Преди всичко бялото – да се родиш, да оповестиш появата на още една чиста капка, която ще поема всеки цвят и ще го вплете във впечатления, ще кристализира в емоции или помръква от болка.

Розово – да си спомняш винаги цвета на зърното, което ти е дало първата глътка, и после топлото рамо на любимата. За да се роди и оживее нежността, нищо, че после се стараем да я крием зад безцветната крепостна стена на всекидневието…

Червено – огън, вино, любов… Прорез на рана, за да се излее агресия и ревност, опиянение и болка. Все някъде, някога … порой отмива боята като сълзи, и ни оголва до беззащитно бяло. За да започнем творбата наново, само канавата е вече малко по-груба.

Синева е нужна – да търсим, да искаме да докоснем съня, да създаваме оня остров, някъде там сред лазура, в който няма ни бежова скръб, нито сива самота…

А лилавото? За да смеси синия хлад, когато е излишен, и свръх-топлината, когато заплашва да изпепели. Да подхранва търпението, да мами съзерцанието, и прегръща в уюта на спомен за люляци…

Жълто – за да вярваш в доброто, свещеният балсам, който може да излекува рана, инфектирана с нечия завист и злоба. Крещящия апотеоз на радостта, на най-младата кръв, опръскала рано напролет храсти и треви.

И най-вече зелено – за да се прераждаш. Да събираш сили, докато те брулят виелици от болка, да търпиш, докато в мъглата чезнат спомени за радост и всеки цвят губи смисъл. Но усетил достатъчно силна ласка на слънцето, да забравиш всичко тъмно и да си способен пак се разтвориш, изпълнен с доверие и желание.

Красотата е пъстрина, редуващо се пред очите и мисълта, разнообразие. Експеримент на сетивата ни и най-вълшебното е, че експериментираме сами със себе си. И животът – с нас. Променя светоусещането ни, лъчите, които отразяваме, поглъщаме или отдаваме, цвета на емоциите ни, ефирността на търпението. Усещаш ли го? Ако ли не, влез в лабораторията. Не ти трябва бяла престилка, да покриеш недостатъците, нито стерилни ръкавици – да скриеш страховете си. Просто повярвай в палитрата в теб и в това, че си художник.