Първият, най-студеният, сякаш най-дългият в годината, като че ли и най-напрегнатият след старта – Голям Сечко – суровото сърце на зимата… Всичко е в покой, не смее да похаби в излишно действие и една мили-калория ценна енергия, която му трябва за топлина. Добре, че идва снегът – да има къде да се съхрани жизнения сок, за да се плъзне по следващата витка на спиралата. Месецът, в който ледената мъгла сутрин пълни дробовете с мраз, но превръща клонките в млади еленови рога и захаросва последните оцелели листа, сякаш да ги овъзмезди за упоритостта и привързаността към майчините клони…

Въпреки вълшебната красота, свирепият студ хапе и дори въздухът изглежда застинал и тих. Дали е така наистина?…

Още след като премине най-дългата нощ, любимото ни и красиво кълбо се търкулва от другата страна на орбитата си. Натоварено с проблемите и тегобите на поналялата се човешка популация, прилича на морна жена, понесла бремето като огромна раница на гръб, и когато достигне върха на планината, след миг покой се спуска отвъд.

Въпреки привидната скованост, през януари животът се събужда. Все още сънен, но потрепващ с онези импулси в невроните, с тайнствените химични превръщения в клетките, които само удължаващия се ден и светлината могат да катализират. Няма я носталгията на ноември, нито тъжната застиналост на декември, тази неизбежност и смирено очакване на студ и лед. Сега те са тук, те са факт!

Но е факт и това, че вече не е тъмно още в 16:30. Ако успеете да се откъснете от ежедневието си и да надникнете под снега, ще видите най-безумно смелите, как са решили да пробват издръжливостта на клетъчния си сок

А ако пристъпвате тихо под дърветата и внимателно се ослушвате и оглеждате, ще доловите и предвестниците. Косовете са се разшавали, човчиците им са придобили цвета на прясно отрязана тиква. Щъкат и човъркат под снега и по шумата, от време на време те поглеждат с едно, оградено с оранжева рамчица око и подсвирват отривисто. Ооо, има още много какво да се очаква от тези сладури! В края на януари и през следващите два месеца най-сладките трели привечер и след дъжд, които зоват пролетта, са техните.

От време на време, ще чуете и екливия резонанс “Чкрррррр”, все едно някой е ударил по кухо дърво. Това не е работник от фирма “Озеленяване”, който пробва дали някой изсъхнал клон или дърво трябва да се прочисти. Зеленият кълвач е надарения перкусионист.

През Януари, най-ранните и смели вестители на пролетта са синигерите. Завладяли градинки и паркове, прехвръкват между клоните като летящи бижута в жълто и лазурносиньо, увисват с главата надолу, докато кълват ресите на брезите – акробати и любопитковци. Ако им носите нещо за хрупкане, гледайте да не е прекалено голямо и тежичко (лешник например), че хич не се отказват от плячката, а голям зор пада докато я замъкнат на скришно място … по-далеч от обектива, естествено. Много са чевръсти, а засега нямам достатъчно “далекобойно оръжие” да ги хвана, както ми се иска

Така идва денят, в който макар и всичко да е сковано в мраз и лед, ще чуете едно познато и сладко “Чичо-пей!”. Плахо още, несигурно, сякаш се чуди дали пък не е все пак малко раничко, а? След това пак, и още след ден-два, все по-уверено, от все повече птички. Небето придобива онзи неповторим цвят, като “крило на сойка”, както казва Джералд Даръл

Няма връщане назад! Светлината разплита нишка по нишка робата на нощта. Гладно завладява минута по минута от нейната сила и ги влива в неудържимия хормонален щурм.

Украинците наричат Януари “просинец” и не напразно. Това е месецът, в който небето се изчиства, разтваря се, и лъчите на слънцето, колкото и да са крехки в началото, и ласката им да е хладна, носят и даряват живот.